Определение № 3322 от 02.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1349/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД, ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез юрк. Т. против решение № 333 от 17.11.2022 г. по т. д. № 386/2022 г. на Апелативен съд – Варна.

Ответната страна Н. Ю. Х. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което: 1/ след частична отмяна на решение № 36 от 18.05.2022 г. по т. д. № 163/2021 г. на Окръжен съд – Силистра, ответното „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на ищцата Н. Ю. Х. допълнително сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – морални болки и страдания от смъртта на майка ѝ Г. Р. А. на 15.10.2020 г. в резултат на ПТП, причинено виновно от водач на МПС застраховал своята ГО при ответника към датата на събитието, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.06.2021 г., до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 200 лева - направени в двете съдебни инстанции разноски и 2/ е потвърдено първоинстанционното решение в частта за осъждане на застрахователното дружество да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на ищцата Н. Ю. Х. сумата от 40 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - морални болки и страдания от смъртта на майка ѝ Г. Р. А. на 15.10.2020 г. в резултат на гореописаното ПТП, ведно със законната лихва върху сумата от 10.06.2021 г. до окончателното изплащане.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните не съществува спор относно предпоставките за ангажиране отговорността на ответника, претендирана с прекия иск на пострадалия – наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и вина; наличието на валидно застрахователно правоотношение между делинквента и застрахователното дружество по застраховка „гражданска отговорност”; настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя. Приел, че предявеният иск е доказан в своето основание, като защитните възражения на търговското дружество се свеждат до неправилно приложение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, относно критериите за определяне на дължимото обезщетение по справедливост. Решаващият състав е изложил съображения, че съобразно разпоредбата на чл.51, ал.1, във връзка с чл.52 от ЗЗД на обезщетение подлежат действителните и налични вреди, като при преценка за наличността им трябва да се изхожда от конкретната фактическа обстановка. Посочил е, че дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на близък човек следва да се определи към момента, от когато е породено основанието за обезщетяване, тъй като вредата е обективирана с настъпване на непозволеното увреждане, с факта на осъществяване на деликта – личното засягане на защитените ценности. Изтъкнато е в обжалваното решение, че при преценка на критериите от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението следва да се отчетат и съобразят не само претърпените вреди и страдания, но и тези, които ще продължат да бъдат търпени от пострадалия във времето, тъй като продължаващите във времето болки и страдания не са ново правопораждащо основание за вредата. Прието е при събраните по делото свидетелски показания, които са ценени като непосредствени и кореспондиращи с останалите доказателства по делото, че ищцата е била най - голямото дете в семейството на починалата при произшествието, имала е изключителна връзка със своята майка, с която е живяла в общо домакинство докато се омъжи. Макар след 2019 г., да са живеели в различни държави, често си гостували и поддържали постоянен контакт, като при завръщане в България, майката винаги отсядала в дома на ищцата, помагала й за отглеждането на внуците. Смъртта на Г. А. била понесена много тежко от ищцата, настъпила е коренна промяна в поведението, затворила се е в себе си, по-рядко е общувала с приятелите си, видимо тъгувала за майка си. Прието е, че търпените от ищцата болки и страдания, както в психологичен, така и в емоционален план, не се ограничават само до изживените към момента на загубата от смъртта на близък, скъп и незаменим за нея човек – майка, която към момента на произшествието е била в трудоспособна възраст, на 52 г., а тези болки и страдания продължават и след това, като нанесените травми не са отшумели, за което сочат и събраните свидетелски показания. Загубен е скъп и незаменим за ищцата човек, който факт тя е понесла с огромната скръб, а горчивината от него не би могла да бъде заличена, отчитайки близките и топли отношения на дъщерята с нейната майка. Въззивният съд е установил още, че ищцата завинаги и до края на живота си ще трябва да живее с болката от нелепата загуба, изгубвайки майка си при трагични обстоятелства, като такава загуба няма паричен еквивалент. Изложил е съображения, че преценката за размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД се извършва за всеки конкретен случай по справедливост и вътрешно убеждение, съобразявайки се също с икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доход и покупателни способности към датата на деликта – 15.10.2020 г. В тази връзка е прието, че справедливият паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага съобразно релевантните критерии за точното приложение на чл. 52 ЗЗД възлиза общо на 150 000 лв., от които 90 000 лева са заплатени от застрахователя преди завеждане на иска. Този размер на обезвредата е счетен да е изцяло съобразен с интензитета, продължителността и характера на претърпените болки и страдания. Затова са присъдени допълнително още 20 000 лв., наред с присъдените в първата инстанция 40 000 лв., с което обезщетението по съдебно предявената претенция е определено на 60 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Питанията имат следното съдържание:

1. „Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?“;

2. „Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?“;

3. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?“;

4. „Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“.

Поддържа се, че по тези въпроси въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в т. II на ППВС № 4/1968 г., както и в решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV г.о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на II т.о., решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на IV г.о., решение № 126 от 09.05.2011г. по гр. д. № 421/2009 г. на IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на IV г.о., (по първото и второ питане), с решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на II т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на I т.о., решение № 154 от 30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на II т.о. и решение № 142 от 15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на I т.о. (по третото и четвърто питане). Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото в тази насока.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първите два повдигнати въпроса са свързани с процесуалната дейност на инстанцията по същество по решаване на материалноправния спор, предмет на делото и касаят приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Те удовлетворяват обща предпоставка за достъп до касация, но не и специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По двете питания е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страните се позовават. Според тази практика в задължение на съда е да изгради решаващите си мотиви, въз основа на които постановява правния резултат по делото, след преценка на всички събрани в хода на съдебното дирене доказателства за релевантните по спора факти и обсъждане защитните доводи и възражения на страните във връзка с тях. Той е длъжен да разреши правния спор като мотивира решението си по съществото му и посочи всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на обезвредата. Такива задължения има и въззивния съд като инстанция по съществото на спора – вж. указанията, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания второинстанционният съд е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. В негово задължение е да подложи на преценка всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и обсъди събраните за тях доказателства, като аргументира кои от тях намира за установени, а други за неосъществили се. Обжалваният съдебен акт е постановен в съответствие с горните правни разрешения. Въззивният съд е изпълнил задълженията си като е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Дали така направеният анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба (чл. 288 ГПК) не може да се проверява - в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а както се отбеляза по - горе по първите два формулирани въпроса тези разрешения са съобразени. Затова по тях не може да се допусне касационно обжалване.

Останалите поставени питания са относими към въпроса за приложението на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Така поставения обобщен въпрос също не може да обуслови достъп до касация. Той също осъществява общо основание за допускане на обжалването, но не покрива допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива постановките по т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост“. Изтъкнато е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В случая въззивния съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Той е присъдил обезщетение, което да възмезди ищцата за болките и страданията, получени в резултат от смъртта на нейната майка при процесното пътно-транспортно произшествие, като е съобразил всички надлежно установени факти и обстоятелства, релевантни за определяне размера на обезщетението, (интензитета на болките и страданията на ищцата, обусловени от естеството и интензитета на връзката й с починалата майка), както и обществения критерий за справедливост на дадения етап на социално - икономическото развитие в страната, наред със стандарта на живот към датата на увреждането. Доколко размерът на определеното застрахователно обезщетение е справедлив, това е въпрос, който е относим към правилността на обжалвания акт, подлежаща на проверка само при вече допуснат касационен контрол. Ето защо и по тези въпроси не може да се осъществи достъп до касация.

Неоснователно е и искането за селектиране на касационната жалба по същите поставени въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се изтъкне, че касаторът недопустимо се позовава по едни и същи въпроси едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по т. 3 от същия текст. Това е така, защото се касае за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС и такава се прилага (т.е. страната се позовава на нея) не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение когато по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба - за да се създаде съдебна практика по прилагането й или да бъде тя осъвременена. Наличието на съдебна практика по поставените питания, вкл. и дадено по тях обвързващо за съдилищата тълкуване на правните норми изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вън от изложеното, липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументация за обстоятелствата, посочени в предходния пункт на изложението, няма.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Предвид изхода по делото в полза на адв. И. Р. – пълномощник на ответницата по жалба следва да се присъди адвокатско възнаграждение за безплатно оказана на страната правна услуга (адвокатска помощ и съдействие) пред настоящата инстанция – при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 06.03.2023 г. Възнаграждението следва да се определи при предпоставките на чл. 7, ал. 2, т. 4 във вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (с оглед на изготвения отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК). Така изчислено то възлиза на 4 087. 50 лв., а доколкото се касае за регистриран по ЗДДС адвокат приложение намира нормата на § 2а ДР на Наредба № 1/2004 г., поради което дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнаграждението и се счита за неразделна част от дължимото адвокатско възнаграждение. Това формира размер на последното от 4 905 лв., което ще следва да заплати на адв. И. Р. от АК – Силистра.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.