Определение № 1815 от 17.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 723/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по главните искове и ответник по насрещнияте - М. И. Ц., чрез Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от управителя Д. М., срещу определение № 2187/28.01.2026г. по възз.ч.гр.д.№ 763/2026г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено постановеното по чл.248 ГПК определение № 50396/08.12.2025г. по гр.д.№ 56612/2023г. на Софийски районен съд, с което е оставена без уважение молбата на М. И. Ц. за изменение в частта на разноските на решение № 15332/09.08.2025г. по гр.д.№ 56612/2023г. на Софийски районен съд. В частната касационната жалба се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, т.96, тъй като присъждането на разноски в тежест на потребителя е съществена пречка за упражняването на предоставеното му от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорните клаузи. Алтернативно се поддържа, че е липсвало основание за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, предвид отсъствието на искане за присъждане на разноски за първата инстанция, датата на представения документ за плащане - 3 месеца след сключването на договора за правна защита и съдействие и това, че фактурата е за плащане по осем дела. Според частния касатор адвокатското възнаграждение в размер на 480лв. е общо по насрещния и за защита по първоначалния иск, поради което присъдените в негова тежест разноски за адвокатско възнаграждение по насрещния иск следва да се редуцират на 240лв. По тези съображения се иска отмяна на обжалваното определение. В приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, са въведени основанията по т.1, т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следния въпрос: Следва ли потребителят да бъде осъден да заплати съдебни разноски по насрещния иск, когато съдът е уважил неговия иск за нищожност на договорна клауза или на договора за кредит, а насрещният иск на търговеца е частично или напълно уважен? С писмен отговор насрещната страна, ответникът по главните искове и ищец по насрещния иск „Сити Кеш“ ООД, [населено място], чрез Адвокатско дружество „Н., У., М.“, чрез адв.Х. М. от САК, оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на частната жалба. Съставът на I т.о., след като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното: Производството пред съда е образувано по предявените от М. Ц. против „Сити кеш“ ООД обективно съединени установителни претенции за прогласяване нищожността на клауза от сключения между страните договор за потребителски кредит, последващо обективно съединен с предявените от „Сити кеш“ ООД против М. Ц. обективно евентуално съединени насрещни искове за дължимата и неизплатена част от главницата по договора за кредит и за чистата стойност на кредита. С първоинстанционното решение е уважен първият от предявените от М. Ц. установителни искове, вторият е отхвърлен, а третият - оставен без разглеждане, но е уважен предявеният против него главен насрещен иск за дължимата и неизплатена част от главницата по договора за кредит за сумата 750лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане, поради което в негова тежест са присъдени направените от „Сити кеш“ ООД разноски в общ размер 530лв.. С постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 50396/08.12.2025г. е оставена без уважение молбата на М. Ц. за изменение на първоинстанционното решение в частта за присъдените в негова тежест разноски. За да постанови обжалваното въззивно определение, потвърждаващо първоинстанционното определение по чл.248 ГПК, съставът на Градския съд е констатирал, че „Сити кеш“ ООД е направило своевременно искане за присъждане на разноски с отговора на исковата молба и с насрещната искова молба. Намерил е за доказано от представената по делото фактура и опис към нея е приел извършването от „Сити кеш“ ООД на разноски пред първата инстанция за адвокатско възнаграждение само по насрещния иск в размер на 480лв. с ДДС, поради което е приел за неоснователни оплакванията в частната жалба на М. Ц., че се дължи само половината от тези разноски. Изтъкнал е, че допуснатата техническа грешка в списъка по чл.80 ГПК/ че е за разноски във въззивното производство/ не е основание да се откаже присъждането на разноски в полза на „Сити кеш“ ООД, предвид направеното за това изрично искане в ОИМ и в НИМ. Приел е изводът, че е доказано извършването от „Сити кеш“ ООД на разноски пред първата инстанция за адвокатско възнаграждение по насрещния иск в размер на 480лв. с ДДС, да не се променя от изтеклия период от време между сключване на договора за правна защита и съдействие и заплащането на адвокатското възнаграждение, като е изтъкнал и това, че плащането на адвокатското възнаграждение е извършено, съобразно уговореното в договора за правна защита и съдействие. Въззивният състав е обсъдил приетото в задължителното, като постановено по преюдициално запитване, решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, но е приел, че не е в колизия с него даденото от първата инстанция разрешение, доколкото се касае за разноски, направени само по насрещната осъдителна претенция. Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване. Съгласно нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, която е приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Както е изяснено в т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпросът от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение / чл. 281, т. 3 ГПК / Неоснователността на искането за допускане на обжалване по поставения от частния касатор въпрос произтича преди всичко от отсъствието на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е твърде общо формулиран и не предполага даването на отговор, извън конкретиката на всеки спор, и изисква проверка на данните по делото и в този смисъл касае пряко законосъобразността на обжалваното определение, поради което не може да обоснове допускането на обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по поставения въпрос не са осъществени въведените допълнителни предпоставки. При служебната проверка не се установиха посочените от частния касатор решение № 50119/24.10.2022г. по гр.д.№ 1955/2021г., IV г.о., решение № 60255/02.06.2022г. по гр.д.№ 2408/2021, IV г.о. и определение № 60295/28.07.2023г. по гр.д.№ 1771/2022г., IV г.о., и на състава не е известна съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК в поддържания от частния касатор смисъл. Неотносими в случая са постановките на решението по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, както и на посочените от частния касатор решения на СЕС, тъй като не се касае за хипотеза, в която потребителят е бил затруднен да определи точния размер на платените без основание суми. Присъдените в случая в тежест на потребителя разноски са изцяло във връзка с предявения против него насрещен иск, който е уважен. Необосновано е и приложното поле на въведеното бланкетно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, за което не е достатъчно наличието на противоречива съдебна практика, каквато впрочем не се констатира, а следва да се въведат доводи, попадащи в някоя от хипотезите, изяснени в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК, каквито в случая не са въведени. Не е обосновано и приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. В постоянната съдебна практика на ВКС е възприето разрешението, че, като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен или при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован, и този порок да е установим от касационния съд пряко от мотивите към решението, без същинската контролна дейност на касационната инстанция, която се извършва в производството по чл.290, ал.2 ГП. Наличието на посочената предпоставка би могло да бъде обосновано само, когато неправилността е обективно и явно установима – напр. въззивният съд е приложил закона „contra legem“ - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem“ - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, формирал е изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на елементарната формална логика и др. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, както и такава, която да не може да бъде установена пряко въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от касационния съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая не е обоснована нито една от изведените от съдебната практика проявни форми на очевидна неправилност. Пряко от мотивите на обжалваното определение настоящият състав не констатира очевидна неправилност на обжалваното определение, изведена от посочените по-горе критерии. Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване. Мотивиран от това, съставът на I т.о.: