Определение № 81 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3926/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4348/7.10.2020 г., подадена от Д. А. К., Я. Р. Т. и Р. Р. А., чрез адвокат Н. В., срещу решение от 19.08.2020 г. по гр. д. № 307/2019 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено решение от 18.10.2029 г. по гр. д. № 2051/2018 г. на Районен съд – Монтана за отхвърляне на предявения от Д. А. К., Я. Р. Т. и Р. Р. А. срещу А. И. К., Т. К. Т., И. К. Т., И. К. Т., С. К. Т. и Р. К. Т. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че ищците са собственици на 57.66/107 ид. ч. от сграда с идентификатор № **** по КККР на [населено място], находяща се в [населено място], по КККР, одобрени със заповед № РД-18-29/5.04.2006 г. на изпълнителния директор на АК, с адрес: [улица], със застроена площ от 107 кв. м, с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна и с брой етажи - 1, която сграда попада в поземлен имот с идентификатор ***, които 57.66 ид. ч. са самостоятелно обособени с отделен вход в югозападната страна на сградата и частта от поземления имот, намираща се откъм [улица], както и за отмяна (обезсилване) на констативен нотариален акт за собственост по давностно владение и наследство на имота от 17.12.2007 г., № 84, том XXIII, рег. № 36216, нот. д. № 3937 на нотариус Б. П. - нотариус със съдебен район PC – Монтана, по отношение на процесната собственост върху сградата, до признатия размер, като неоснователен и недоказан. Въззивният съд е посочил в постановеното от него решение, че пред първоинстанционния съд производството е образувано по искова молба на Д. А. К., Я. Р. Т. и Р. Р. А. с предявен положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване по отношение на ответниците, че ищците са собственици на част от жилищна сграда с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място], която част се намира откъм [улица]и представлява самостоятелен обект в сграда. Предявено е и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт № 84/17.12.2007 г. Окръжен съд – Монтана е визирал, че за да отхвърли иска за собственост, първоинстанционният съд е приел, че след като ищците твърдят, че са придобили по наследство и давност процесното жилище, то в тяхна тежест е да установят правата на своя праводател Т. К.. Такива доказателства не са представени; констативният нотариален акт за собственост, легитимиращ ответниците като собственици на цялата сграда, се ползва с доказателствена сила, която ищците е следвало да оборят, като установят, че част от къщата е придобита от тях по давност, но не е установен субективният елемент на давностното владение. Въззивният съд е приел, че след отстраняване на неясноти в исковата молба, предмет на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК се явява жилище в югозападната част на първия етаж в сграда с идентификатор ****, находяща се на [улица], [населено място], състоящо се от кухня, две спални, дневна, коридор със склад, баня с тоалетна, тераса пред спалня и тераса пред кухня, с обща площ от 91.48 кв. м. Обектът не е нанесен в кадастралната карта като самостоятелен, но според заключението от съдебно-техническата експертиза отговаря на изискванията за жилище. Като основание за придобиването, ищците Д. К., Я. Т. и Р. А. посочват наследство и давност. Твърдят, че къщата е била собственост на Т. К. К., починал през 2006 г. Въззивният съд е заключил, че относно правото на собственост на Т. К. не са представени писмени доказателства. От показанията на свидетеля А. К. се установява, че Т. К. е построил четири стаи, докато към настоящия момент къщата е значително по-голяма, с изграден и втори етаж. От приложената скица е видно, че къщата заема целия терен, като дори излиза извън очертанията му. Според свидетеля пристрояванията са правени по различно време, след като синовете на Т. К. създали свои семейства и всеки от тях осъществявал различни преустройства. Съдът е приел за безспорно по делото, че страните живеят в къщата, като ищците ползват процесната част на първия етаж откъм [улица]. Изложил е, че за да се приеме, че ищците са придобили по давност имота, следва да е доказано кога те са установили фактическа власт върху обекта и са формирали намерение на собственици, за да се изследва изтичане на десетгодишния период по чл. 79, ал. 1 ЗС. Приел е за установено, че до смъртта си през 2006 г. Т. К. е живял в имота. Д. А. К. се е настанила в къщата, когато е сключила брак със сина на Т. К. - Р. К.. Я. Р. Т. и Р. Р. А. са деца от този брак и също живеят в спорната част. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че не се установява ищците са трансформирали държането във владение. Посочил е, че същите са били допуснати да живеят в имота, следователно са имали качеството на държатели. За да започнат да упражняват давностно владение, следва да са насложили към фактическата власт и субективния елемент от фактическия състав на давностното владение. При липса на доказателства за кумулативно наличие на двете предпоставки, не може да се изведе твърдяното оригинерно придобиване на имота. По отношение на другото сочено придобивно основание - наследяване, Окръжен съд – Монтана е визирал, че е нужно да се докаже правото на собственост на праводателя Т. К.. Посочил е, че съгласно свидетеля А. К., брат на Т. К., теренът е бил купен от Т., но за това липсват изискуемите се писмени доказателства. Свидетелите сочат, че Т. е построил няколко стаи и е живял в къщата, но няма данни върху чий терен е изграденото. Основателно е възражението, че този въпрос е от съществено значение, защото, ако теренът е общински, то построеното върху него по силата на приращението ще стане собственост на собственика на терена, а при наличие на действащ и към момента мораториум за придобиване на общинска собственост (§ 1 от Закона за изменение на ЗС, ДВ, бр. 46/2006 г.), придобиването по давност е изключено. Съгласно въззивното решение, към момента на смъртта на Т. К. през 2006 г., когато е била съставена и кадастралната карта на [населено място], видно от представената схема къщата е била значително по-малка по площ. Пристрояванията към нея са били осъществени след това, т.е. ако може да се говори за наследяване, то наследствената маса обхваща различен обект от съществуващия в момента. Разширяването на къщата е извършено вече при други условия и за придобиване на нововъзникналия обект приложими ще са други основания, които не са доказани. Окръжен съд – Монтана е изложил, че по делото не е установено правото на собственост на наследодателя Т. К., за да се изведе придобиване по наследство. За да се приеме твърдяното от ищците предаване на владението, съществено е да се установи, че К. е бил собственик, приживе е разпределил имота между синовете си и им е предал фактическата власт. Ако няма данни да е бил собственик, то не може да се счита, че е осъществил и такова предаване на владението. Искът е неоснователен и поради това, че не е установено кога ищците са прибавили към обективния елемент на давностното владение и намерението за своене на имота. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите сочат, на първо място, че решението на Окръжен съд – Монтана е недопустимо, като постановено по непредявени искове и по направени от ответниците извън срока по чл. 131 ГПК възражения относно собствеността на поземления имот. В тази връзка излагат, че никога не са заявявали, че се ползват от наследство на Т. К. по отношение на процесния имот; за първи път въпросът за собствеността на поземления имот, върху който е построена сградата, е бил повдигнат в писмената защита на ответниците, представена пред първата съдебна инстанция. Позовават се на приетото в ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. На следващо място, в изложението са визирани допуснати съществени нарушения на нормите на ГПК във връзка с доклада по делото, разпределянето на доказателствената тежест, обсъждането на доводите на страните, събирането на доказателства и обсъждането на събраните такива, както и допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на въззивното решение във връзка с направените изводи за недоказаност на субективния елемент на осъществяваното от жалбоподателите владение. Цитирана е съдебна практика на ВКС, включително задължителна такава, относно: възможността да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и възможността неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен спор за собственост (ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС); приложението на института на придобивната давност в хипотеза на предадено владение приживе от наследодателя на наследник по закон и приложимостта на чл. 69 ЗС в отношенията между наследниците и за момента на придобиване правото на собственост (решение № 20/23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ВКС, ІІ г. о., р ешение № 32/8.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, І г. о., р ешение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, І г. о.). Визирани са и други решения на ВКС, в които е обсъждано: наличието на придобивна давност в случаите на съсобственост; дали вписването на нотариалния акт манифестира намерението да се свои имота пред останалите съсобственици; следва ли ищецът при спор за собственост на недвижим имот, основаващ правата си на наследствено правоприемство, да доказва правото на собственост на наследодателя си, след като наследственият характер е установен с частни писмени доказателства и в доклада по чл. 146 ГПК съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че имотът е придобит по наследство от общ наследодател; какви обстоятелства трябва да бъдат изследвани от съда при оспорване на констативен нотариален акт за собственост по наследство и давност (давност и наследство). Цитирани са и решения на ВКС, без да е посочено в каква връзка. Жалбоподателите се позовават на основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на атакуваното от тях решение. На последно място в изложението е формулира въпросът: „За установяване правото на собственост на ищците върху идеална част от сградата с площта записана в нотариалния акт или за установяване правото на собственост на ищците върху реална част от сграда с вече увеличената площ и отразена в СТЕ и съществуваща като реално обособена част, каквато по-голяма реално съществуваща площ не е записана в нотариалния акт и отмяната на нотариалния акт, до какъв размер ще се иска.“. От насрещните страни са постъпили отговори на касационната жалба, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Видно от исковата молба и направените (и приети от Районен съд – Монтана) нейни уточнения, допълнения и изменения с молби, депозирани на 4.09.2018 г., 17.09.2018 г., 15.10.2018 г., както и с устни заявления пред Районен съд – Монтана в открити съдебни заседания от 22.05.2019 г. и 20.09.2019 г., Д. А. К., Я. Р. Т. и Р. Р. А. са предявили срещу А. И. К., Т. К. Т., И. К. Т., И. К. Т., С. К. Т. и Р. К. Т. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че ищците са собственици на 57.66/107 ид. ч. от сграда с идентификатор № **** по КККР на [населено място], находяща се в [населено място], по КККР, одобрени със заповед № РД-18-29/5.04.2006 г. на изпълнителния директор на АК, с адрес: [улица], със застроена площ от 107 кв. м, с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна и с брой етажи - 1, която сграда попада в поземлен имот с идентификатор ***, които 57.66 ид. ч. са самостоятелно обособени с отделен вход в югозападната страна на сградата и частта от поземления имот, намираща се откъм [улица], както и за отмяна (обезсилване) на констативен нотариален акт за собственост по давностно владение и наследство на имота от 17.12.2007 г., № 84, том XXIII, рег. № 36216, нот. д. № 3937 на нотариус Б. П. - нотариус със съдебен район PC – Монтана, за така посочената идеална част. Като придобивно основание на правото на собственост ищците са се позовали в първоначалната искова молба на упражнявано от тях давностно владение, а впоследствие – и на наследствено правоприемство от Т. К.. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Видно от изложението към касационната жалба, в нея е формулиран един „касационен“ въпрос и то по неясен начин, като същият няма отношение към решаващите мотиви на въззивния съд и затова не представлява въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на този въпрос не са наведени и допълнителни предпоставки от визираните в т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението са цитирани множество тълкувателни решения на ВКС и решения по чл. 290 ГПК, като голямата част от тях са неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд, с които същият е обосновал становището си за неоснователност на исковете, а по отношение на останалите не става ясно по кой конкретен въпрос, разрешен с тях, приетото от въззивния съд влиза в противоречие. Преобладаващите доводи в изложението имат отношение към основанията за касационно обжалване по чл. 281 ГПК, а не към основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. В частност, не отговаря на действителността твърдението на жалбоподателите, че същите са основали претенциите си за собственост единствено на придобивна давност. Както бе отбелязано по-горе, същите са навели и наличието на наследствено правоприемство. Обстоятелството дали съдът е разгледал доводи на ответниците по исковата молба относно собствеността на поземления имот, наведени несвоевременно, е правно ирелевантно от гледна точка допустимостта на постановения съдебен акт. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. А. К. има право на 1 000 лв. разноски за адвокат в производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,