Определение № 50084 от 07.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2481/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 5355/18.04.2022 г. на М. Б. А., подадена чрез адвокат А. С., срещу въззивно решение № 205/09.03.2022 г. по гр. д. № 14/2022 г. на Окръжен съд - Бургас. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Издаването на нотариален акт има ли декларативно действие, решението на Общински съвет – Айтос има ли конститутивно действие, т.е. лицата, визирани в същото, стават ли собственици от момента на влизане в сила на решението на общинския съвет; 2. Какво е действието на решение – протокол от 10.07.1933 г. на Общински съвет – Айтос, декларативно или конститутивно, предвид че самият общински съвет е имал задължението да издава нотариални актове служебно; 3. Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба, като се произнесе по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора на същата предели на производството; 4. Следва ли съдът, при формиране на своите фактически и правни изводи да съобразява логическата връзка между фактите и евентуалното нарушаване на логическите правила съставлява ли съществено процесуално нарушение. Ответникът по касация - община Айтос в отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 110/15.11.2021 г. по гр. д. № 291/2021 г. на Районен съд - Айтос, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. Б. А. иск с правно основание чл. 108 ЗС, вр. чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, за установяване по отношение на ответника община Айтос, че ищецът е собственик на дворно място с площ от 600 кв. м., съставляващо парцел * в кв. 211 по плана на [населено място] от 1958 г., бивша [улица], идентичен с част от УПИ * в кв. 153, с площ от 4180 кв. м. по плана на [населено място] от 1986 г., както и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху имота. Въззивният съд е приел, че ищецът е наследник на Д. Ж. К., починал на 19.01.1954 г. Понастоящем процесното дворно място под № 2136, парцел * в кв. 211 по плана на [населено място] от 1958 г., бивша [улица], представлява част от УПИ * в кв. 153, с площ от 4180 кв.м. по плана на града от 1986 г. Като доказателство за собствеността на наследодателя ищецът е представил извлечение от разписния лист към плана на [населено място] от 1958 г., в който е посочено името на Д. К. и номерът на парцела /без други данни за имота/ и документ от 11.12.1957 г., подписан от служител в техническата служба, в който е вписано, че имотът на Д. К. се намира в парцел * в кв. 211 по плана на [населено място] и се състои от 624 кв.м. дворно място, жилищна сграда, построена през 1934 г., застроена върху площ от 40 кв.м. и сграда от типа на навесите от 55,20 кв.м. Представено е решение по протокол от 10.07.1933 г. на Общински съвет-Айтос, с което е постановено на основание чл. 1, 2 и сл. от Закона за издаване на нотариалните актове за собственост върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници, на посочените в протокола лица, сред които и Д. Ж., да се издадат нотариални актове. Видно от протокол от 27.07.1956 г. на ГНС-Айтос групираните отчуждени парцели се предоставят безвъзмездно на МНО за жилищно строителство на основание чл. 15 ЗДИ (отм.), като в протокола не е отбелязан начин за обезщетяване на собствениците, тъй като в протокола на комисията е констатирано, че описаните парцели, сред които процесният, определени за строеж на жилищни блокове, са собственост на ГНС - Аайтос. Парцел * в кв. 211, съставляващ дворно място, е обявен за държавен недвижим имот с АДС № 141/14.09.1956 г. /на основание Указ 547/11.1951 г., чл. 6 ЗС и чл. 21 от ПДИ/, като в него е отбелязано, че върху парцелите няма строеж и имотът е отстъпен за ползване на КЕЧ-Бургас. В приетата техническата експертиза изрично се посочва, че имотът по представените документи от МО /скица, виза за проектиране / е описан по недействащ план - от 1958 г. Това е имот пл. № *, за който е отреден парцел * в кв. 211 по плана на [населено място] от 1958 г., който по действащия план от 1986 г. попада в УПИ *I в кв. 153, с площ от 4180 кв.м., актуван с АЧОС № 5051/26.01.2018 г. за общинска собственост. В него е осъществено строителство на две жилищни сгради от МО до 1986г. /със заповед на областния управител от 07.05.2013 г. имотът е отписан като държавна собственост в полза на община Айтос/. Няма данни за отчуждителна преписка на името на Д. К. за парцел * в кв. 211 по плана на [населено място] от 1958 и не може да се установят конкретните размери и местонахождение на имота, който е с площ 570 кв.м. по плана от 1958 г., 600 кв.м. по плана от 1971 г. и не е нанесен по действащия план от 1986 г. Имот № * попада в 4-етажната жилищна сграда, построена на мястото и не може да се обособи като самостоятелен УПИ. На основание чл. 272 от ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция. Приел е, че правото на собственост на наследодателя на ищеца не е била доказана при условията на пълно и главно доказване. Извлечението от разписния лист към плана от 1958 г. не е доказателство за собственост, доколкото отбелязването в разписния лист удостоверява единствено ползвателя на имота към момента на заснемането му. Такова доказателство не може да бъде и документът от 11.12.1957 г., нито пък решението-протокол на ОС-Айтос. С чл. 1 от Указ № 547 от 16.11.1951 г. за ликвидиране на отношенията по законите за уреждане собствеността върху дадени или заети места за жилища на бездомници (обн., Известия, бр. 93/1951 г.) е постановено, че се отменяват Законът за уреждане собствеността върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници (обн., ДВ, бр. 55/1939 г.) и Законът за издаване нотариални актове за собственост върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници (обн., ДВ, бр. 101/1928 г.). Независимо от това, с чл. 1, ал. 2 от Указ № 547 от 1951 г. е постановено, че се запазват придобитите по така отменените закони права на лицата, които са получили нотариални актове за местата и са ги изплатили, а съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 2 лицата, заели места по двата отменени закона, но неизплатили напълно дължимите срещу тях суми, могат да се издължат на народния съвет до края на 1952 г., след което да бъдат снабдени с нотариален акт въз основа на решение на изпълнителния комитет на съответния народен съвет на депутатите на трудещите. С Указ № 141 от 10.04.1954 г. са внесени изменения в чл. 2 и чл. 3 от Указ № 547 от 1951 г., сред които удължаване на срока по чл. 2, ал. 1 до 31.12.1954 г., а с чл. 2, ал. 3 е постановено, че лицата, които са снабдени с нотариален акт, но не са заплатили дължимите суми, са длъжни да направят това до края на 1954 г., след което сумите се събират по реда на Наредбата за събиране на данъците и таксите заедно със законната лихва. С ТР № 51 от 30.09.1967 г. по гр. д. № 17/1967 г. на ВС, ОСГК е разяснено, че прехвърлително действие за правото на собственост има снабдяването на правоимащите с нотариални актове. Отменяването на ЗУСОМДЗЖБ (ДВ, бр. 55/1939 г.) и на ЗИНАСОМДЗЖБ (ДВ, бр. 101/1928 г.) не засяга вече придобитите при действието им вещни права и има за задача да регламентира нова възможност за лицата, определени като "бездомници" с чл. 2 от Закона от 1928 г., да придобият собственост. Двата указа не съдържат дефиниция за понятието "места за жилища на бездомници" като обект на разпореждането с държавни поземлени имоти, поради което следва да се приеме, че законодателят е имал предвид понятието със съдържанието му, произтичащо от двата отменени закона. Съгласно чл. 3 от Закона за издаване на нотариални актове за собственост върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници (ДВ, бр. 101/1928 г.) нотариалните актове се издават "за урегулирани жилищни парцели", индивидуализирани с номер на парцела, пространството, съседите и квартал. Съдът е приел, че с оглед преследваните от законодателя цели (да се разреши значимият социален проблем, възникнал след водените в началото на ХХ век войни и да се преодолее и предотврати хаотичното и безсистемно застрояване) възможен обект на придобиване по реда на ЗИНАСОМДЗЖБ (ДВ, бр. 101/1928 г.) и ЗУСОМДЗЖБ (ДВ, бр. 55/1939 г.), респ. по реда на укази № 547 от 1951 г. и № 141 от 1954 г., е самостоятелна градоустройствена единица. Посочил е, че в случая не се установява наследодателят да се е снабдил с нотариален акт за процесния имот, въпреки предоставените му многобройни възможности и удължаване на сроковете за това въз основа на цитираните нормативни актове. Липсват доказателства за първичното придобиване на собствеността върху имота от Д. К., с изключение на представеното решение по протокол от 1933 г., но няма доказателства за завършване на процедурата по оземляването на същия по реда на ЗУСОМДЗЖБ. Възраженията за придобиването на имота въз основа на давностно владение са въведени едва с писмените бележки пред първата инстанция, както и във въззивната жалба, поради което като преклудирани не следва да се обсъждат. Не е налице хипотезата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Имотът е бил отчужден с решение на ГНС - гр. Айтос по реда на чл. 55а ЗПИНМ(отм.), а отчуждаването по този ред не попада в хипотезата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Обстоятелството, че не е открита отчуждителна преписка на името на наследодателя е без значение, след като същият не е бил собственик на имота и не е притежавал документ за собственост. Дали е съставен акт за общинска или държавна собственост и има ли разрешение за строеж и строителни книжа за построената жилищна сграда, е правно ирелевантно за спора. За имота не е било определено обезщетение, а мероприятието, за което е отчужден - реализирано. Правоимащите са могли да поискат отмяна на отчуждаването по специалния реституционен закон - ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., което не са сторили. Освен това имотът не съществува в границите, в които е бил отчужден, и след строителството на двата жилищни блока дворното място обслужва построените жилищни сгради. От него не може да се образува самостоятелен парцел /УПИ/, съгласно заключението на СТЕ. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първите два въпроса от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаят правилността на въззивното решение и изискват преценка на представените по делото доказателства във връзка с твърдението на касатора за придобиване на право на собственост върху процесния имот от лицата, посочени в решение на Общински съвет – Айтос, поради което не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да обусловят допускане на въззивното решение до касация. Следва да се посочи, че по така поставените въпроси касаторът не е и цитирал съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на която въззивното решение да противоречи. Ето защо по тях не следва да бъде допуснато касационно обжалване.Следва да се посочи в допълнение, че решаващите изводи на въззивния съд са свързани с недоказаност на твърденията на ищеца, че са налице предпоставките на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ след като не е установено, че наследодателят му е бил собственик на имот, отнет без законово основание, или отчужден не по установения ред от държавата, респ. от общината, и съществува реално до размерите, в които е отчужден. Въззивният съд е разгледал и хипотезата, че дори наследодателят да е бил собственик на имота, то не са установени другите предпоставки за реституция на твърдяното основание – имотът да е отнет без законово основание или не по установения ред, а също и да съществува като самостоятелен обект на собственост. В тази връзка е отчетено и извършеното строителство върху имота съгласно отреждането му, като са съобразени постановките на ТР №6/2006г., ОСГК, ВКС. Във връзка с третия въпрос следва да се посочи, че въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства /вкл. представената по делото техническа експертиза/, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Не е налице соченото в изложението основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с четвъртия - следва ли съдът, при формиране на своите фактически и правни изводи да съобразява логическата връзка между фактите и евентуалното нарушаване на логическите правила съставлява ли съществено процесуално нарушение. В производството по чл.288 ГПК не може да се извърши преценка, че въззивното решение е постановено в противоречие с цитираното от касатора разрешение, дадено с т. 12 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което грешките при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни или научни правила представляват нарушение на съществени процесуални правила. По същество въпросът касае обосноваността на обжалваното решение и е касационно оплакване по смисъла на чл.281 ГПК, което може да бъде разгледано едва след допускане на касационно обжалване. Направените от въззивния съд фактически изводи не подлежат на проверка в настоящото производство по селекция на касационните жалби. Ето защо и по този въпрос не е налице посоченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация - община Айтос сумата от 100 лева - юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.