Определение № 464 от 28.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 871/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. М. и М. С. М., [населено място] дол, чрез процесуалния им представител адв. Ю. С., срещу въззивно решение № 276/31.10.2019 г., по гр. д. № 408/2019 г. на Окръжен съд – Кюстендил. Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на въззивното решение по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи се противоречие с ТР № 3/2018 г. по т. д. № 3/2017 г. на ОСГК, ВКС и с ТР № 4/2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК, ВКС. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, по съображения за допуснати от въззивния съд нарушения при прилагане разпоредбата на чл. 72 ЗЗД относно броенето на срокове. Ответниците по касационната жалба – Л. Х. М. и Г. Х. М., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адв. К. Д., изразяват становище за неоснователност на жалбата. Претендират разноски пред касационната инстанция. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 378/31.05.2019 г., по гр. д. № 2172/2018 г. на Районен съд – Дупница, с което са отхвърлени предявените от М. С. М. и М. С. М. против Г. Х. М. и Л. Х. М. искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици и за предаване владението на имот с проектен идентификатор ***, с проектна площ от 223 кв. м., НТП, при съседи: ***, ***, ***, проектен *** и проектен ***, който имот по peг. план на гр. Дупница, одобрен със Заповед № 222/1999 г. на кмета на община Дупница представлява имот за обществено обслужване, за който е отреден парцел * в кв. 204 и са уважени предявените от Г. Х. М. и Л. Х. М. против М. С. М. и М. С. М. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Дупница, с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], с площ от 1 157 кв. м. Въззивният съд е приел за установено, че въз основа договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 31/04.04.2008 г., поправен с нотариален акт за поправка и добавка на нотариален акт за покупко - продажба № 46/25.05.2009 г., С. М. С. / баща на ищците по иска по чл. 108 ЗС /, М. С. М. и М. С. М. са придобили от И. Г. Х. и В. М. М. при равни квоти собствеността върху поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на гр. Дупница с площ от 520.00 кв. м., със стар идентификатор: кв. 204, имот пл. № *, и поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на гр. Дупница, с площ от 1 255.00 кв. м., със стар идентификатор: кв. 204, имот пл. № *, които имоти съгласно рег. план съставляват УПИ парцел * – за безвредно производство, попадащ в кв. 204, с урегулирано пространство от 2 578.00 кв. м., улична регулация. С постановление за възлагане на недвижим имот от 20.12.2007г. по т.д. № 6/2004 г. на Окръжен съд – Кюстендил, на продавача по сключения договор за покупко - продажба – И. Г. Х., е възложен УПИ *, в кв. 204, с площ от 3 623 кв. м., актуван с Акт за държавна собственост от 1998 г. Със заповед № КД-14-10-159/08.06.2011 г. на началника на СГКК – Кюстендил поземлен имот с идентификатор № *** и поземлен имот с идентификатор № *** са обединени в един имот с нов идентификатор *** с площ 1 886 кв. м. С нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот № 150/18.04.2018 г., С. М. С. и съпругата му А. Б. С. са прехвърлили на ищците М. С. М. и М. С. М. собствената си 1/3 идеална част от поземлен имот с идентификатор № ***. Въз основа на писмените доказателства и заключението на СТЕ въззивният съд е приел, че процесният имот с проектен идентификатор № ***, с проектна площ от 223 кв. м., представлява част от закупения от М. С. М. и М. С. М. поземлен имот. Л. М. и Г. М. са предявили срещу М. М. и М. М. /по присъединено дело на същия съд/ установителен иск за собственост с твърдение, че са станали собственици на основание давностно владение и наследствено правоприемство на поземлен имот с идентификатор *** с площ 1 157 кв. м., с номер по предходен план 5841. Същите са се легитимирали чрез нотариален акт № 34/06.08.1998 г. и нотариален акт № 186/25.06.1998 г. като собственици на дворно място, находящо се в [населено място], представляващо имот с пл. № *, състоящо се цялото от 1 157 кв. м, от които 921 кв. м. – включени в парцел * в кв. 204. Установено е, че процесният имот с проектен идентификатор *** се включва в площта на владения от Г. Х. М. и Л. Х. М.. След анализ на изслушаните свидетелски показания, въззивният съд е счел за основателно твърдението на ответниците по ревандикационния и ищци по установителния иск за собственост, че са придобили процесния имот на основание давностно владение. Изложил е съображения за придобиването на основание 10-годишно давностно владение, започнало да тече на 01.06.1996 г. като е посочил, че съгласно представените АДС поземленият имот, част от който е и процесният, никога не е бил публична държавна собственост. Същият е представлявал частна държавна собственост и за него не е съществувала забрана за придобиване по давност, която е изтекла на 31.05.2006 г., поради което към датата на предявяване на иска по чл. 108 ЗС, ответниците по него вече са придобили собствеността върху него чрез давностно владение. Споделени са изводите на първоинстанционния съд относно липсата на доказани по делото правни и фактически действия, довели до прекъсване на теклата в полза на Г. М. и Л. М. придобивната давност, в който смисъл са и постановките на ТР № 10/2012 г. по т. д. № 10/2012 г. на ОСГК, ВКС. Споделени са и изводите относно основателността на предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва ясно формулиран правен въпрос по смисъла на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предполага въззивният съд да е разрешил релевантен правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. В конкретния случай в изложението си касаторът бланкетно сочи основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1, без конкретно поставен въпрос и обосновка за неговото наличие по настоящето дело. Предвид липсата на ясно формулиран правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК в хипотезата на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсва и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводите, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон и не е съобразил ТР № 3/2018 г. по т. д. № 3/2017 г. на ОСГК, ВКС, като е приел, че процесният имот представлява частна държавна собственост, но е придобит по давност, започнала да тече от 01.06.1996 г. и изтекла на 31.05.2006 г. Тези мотиви на въззивния съд са непрецизни, но отнесени към изхода на спора, не могат да обосноват допускане касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност. Между страните по делото не е въведен спор относно статута на процесния поземлен имот като частна собствено след 28.02.2008г. Между тях липсва спор, че с постановление за възлагане на недвижим имот по т.д. № 6/2004 г. на Окръжен съд – Кюстендил на И. Г. Х. /праводател на ищците по ревандикационния иск/, е възложен УПИ * в кв. 204, с площ 3 623 кв. м., част от който е спорният поземлен имот, респ. липсва спор, че към този момент имотът не е представлявал публична или частна държавна собственост. Освен това въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция относно осъщественото владение. Според тях процесният имот, съгласно влязлото в сила на 28.02.2008г. постановление /от което черпят права и самите ищци М./, представлява частна собственост /а не общинска или държавна/ и за него не съществува законова забрана за придобиване по давност. Считано от този момент, до предявяване на иска срещу тях, в полза на Г. и Л. М. е изтекла 10 годишна придобивна давнст. С оглед така изложеното, оплакванията на касаторите във връзка с установения в разпоредбата на § 1 от ДР на ЗД на ЗС /ДВ бр. 46/2006 г./ мораториум за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост са неотносими към спора по делото, поради което не биха могли да обусловят допускане на въззивното решение до касационен контрол. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК касаторите М. С. М. и М. С. М. следва да заплатят на ответниците по касация Л. Х. М. и Г. Х. М. сторените от тях разноски в настоящото производство в размер на 600 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.