Определение № 932 от 26.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3640/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Найс Спайс Сторс“ ЕООД, чрез адв. Т. против решение № 2980/17.05.2024 г. по в.гр.д. № 13737/2023 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение от 31.03.2023 г., постановено по гр. дело № 67636/2021 г. по описа на Районен съд София, са уважени предявените от С. И. Т. против касатора, иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението, извършено със Заповед № 4/30.08.2018 г. и иск по чл.344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „управител“ в „Найс Спайс Сторс“ ЕООД. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд, като поддържа, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила - неправилно разпределена между страните доказателствена тежест по иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 ГПК и необсъждане на всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба и на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран в хипотезата на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК въпросът длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както се твърди, че въззивният съд е процедирал в противоречие със съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на II т.о. Повдигнат е и въпроса при иска за оспорване законността на уволнението, чия е доказателствената тежест за установяване законността на уволнението, като по допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК се излага обосновка, че по въпроса е налице съдебна практика на ВКС, която е неправилна и остаряла и следва да бъде променена и осъвременена. Насрещната страна – С. И. Т., не е депозирала отговор на касационната жалба. За да потвърди решението на първата инстанция, с което исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ са уважени, въззивният съд е приел, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което дължи произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на заявените с въззивната жалба доводи относно неговата неправилност, с оглед ограничението на чл.269, изр.2 ГПК. За неоснователно е прието оплакването на въззивника, че предявените искове са недопустими, а по отношение на наведените доводи за претърпени финансови загуби от дружеството вследствие поведението на ищцата и неизпълнение на трудовите й задължения, е изложил, че същите са неотносими към предмета на спора, тъй като същите не касаят елементите от фактическия състав на използваното от работодателя основание за прекратяване на трудовото правоотношение – чл.328, ал.1, т.3 КТ – намаляване обема на работа. Посочено, че тези твърдения биха могли да имат значение за други предвидени от законодателя в КТ основания за прекратяване на трудовия договор и за налагане на дисциплинарни наказания, каквито обаче в случая не са били упражнени от страна на работодателя. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция за основателност на исковете, тъй като същите са изведени при правилно установена фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първата инстанция. От събраните по делото доказателства, безспорно е установено, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „управител“ в ответното дружество с място на работа к.к. Слънчев бряг, считано от 30.08.2018 г. Това трудово правоотношение е прекратено със заповед № 4 от 30.08.2018 г., считано от 01.09.2018 г., връчена на ищцата на 30.08.2018 г. на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ. Въззивният съд е изложил, че използваното от ответника основание за прекратяване на трудовото правоотношение се обуславя от реалното намаляване на обема на работата като обективно фактическо състояние, което намаляване се отнася не към дейността на предприятието изобщо, а към конкретната дейност, реализирана чрез дадена трудова функция.Трябва да е намаляла работа, която се изпълнява от работника с тази трудова функция и да съществува обективна връзка между намаляването и необходимостта работодателят да реорганизира работни процес – било като преустанови дейността, за която е намаляла работата или да извърши сливане, изменение, трансформиране и други промени в някои длъжности. На следващо място съдът е приел, че с оглед правилата на доказателствената тежест в гражданския процес работодателят е този, който следва да установи при условията на пълно и главно доказване законността на уволнението, а в конкретния случай ответникът не е ангажирал каквито и да било доказателства, с които да установи, че е налице намаляване на обема на работата, както и наличието на връзка между намаления обем на работата и трудовата функция на ищцата към момента на уволнението й. Неустановяването на тези обстоятелства обуславя извод, че за работодателя не е възникнало потестативното право за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ, съответно, че извършеното такова е незаконно и подлежи на отмяна по реда на чл.344, ал.1, т.3 КТ. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че повдигнатите от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС или въпросът да има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Първият въпрос макар и формално да отговаря на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не е налице соченото допълнително основание на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – обжалваното решение да е постановено в противоречие с казуалната практика на ВКС, посочена от касатора, според която в рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа всички възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като се е произнесъл по всички възражения на въззивника-ответник и е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните въпроси, очертани с въззивната жалба, които са надлежно отразени в мотивите на въззивното решение. Горното налага извод, че даденото от въззивния съд разрешение по повдигнатия въпрос е в съответствие както със задължителното разрешение, дадено в т.2 на ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и със сочената от касатора казуална практика на ВКС относно правомощията и задълженията на въззивния съд при постановяване на решението по съществото на материалноправния спор. По въпроса чия е доказателствената тежест за установяване законността на уволнението при предявен иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, според която тежестта на доказване в съдебния процес за незаконно уволнение лежи върху работодателя, тъй като твърдението на работника или служителя, че уволнението е незаконно, се основава на упражненото от работодателя право на уволнение и именно той, като носител на това право, следва да докаже, че го е упражнил законосъобразно. Тази практика не се нуждае нито от промяна, нито от осъвременяване, тъй като не са налице законодателни изменения в областта на правната защита срещу незаконното уволнение или промяна в обществените условия, налагаща необходимост от изменение или осъвременяване на съществуващата съдебната практика. Ето защо, по повдигнатия въпрос не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,