Определение № 1125 от 16.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4524/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 1097/25.07.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 3451/2021 г. по описа на Апелативен съд - София, е потвърдено решение № 286/06.07.2021 г., постановено по гр. д. № 1413/2020 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, в частта, с която на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б. Р. Б. сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоснователно повдигнато обвинение в престъпление, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.02.2018 г., а за горницата до пълния предявен размер от 150 000 лв., ведно със законната лихва, искът е отхвърлен. Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 286/06.07.2021 г., постановено по гр. д. № 1413/2020 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, в неговата осъдителна част, е подадена касационна жалба с вх. № 18352/25.08.2022 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор К. Г. от Апелативна прокуратура – София. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните вреди, претърпени от ищеца. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за намаляване размера на присъденото обезщетение до сумата от 7 000 лева, която съответства на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди и на принципа за справедливост, регламентиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК правни въпроси, свързани с за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и с приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а по отношение на втория въпрос се сочи противоречие с решение № 53/07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 311/14.03.2018 г. по гр. д. № 300/2017 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 281/30.11.2018 г. по гр. д. № 582/2018 г. на ВКС, IV г.о. Ответникът по тази касационна жалба – Б. Р. Б., не е подал писмен отговор. Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 286/06.07.2021 г., постановено по гр. д. № 1413/2020 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, в частта, с която е отхвърлен искът за горницата над уважения до предявения размер е подадена касационна жалба с вх. № 19306/14.09.2022 г. от Б. Р. Б., чрез адв. С. П. от АК – Благоевград. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен за целия предявен размер. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1."Как се прилага общественият критерий за справедливост по реда на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ и при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът извършва ли преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства?"; 2. "При определяне размера на обезщетението по реда на чл. 52 ЗЗД, следва ли да се присъжда отделно обезщетение и в какъв размер за всеки ден незаконно задържане вследствие от незаконните мерки за неотклонение в рамките на наказателното преследване?"; 3. "Какво е значението при определяне на обезщетението по реда на чл. 52 ЗЗД наличието на две обстоятелства – мерки за неотклонение /задържане под стража и домашен арест близо година/ и неразумна продължителност на наказателното производство /седем години и половина/, които са възприемани от съдебната практика като обстоятелства, обуславящи по-висок интензитет на претендираните неимуществени вреди и оттам и определяне на по-висок размер на обезщетението?“. Ответната страна - Прокуратурата на Република България, не е подала писмен отговор по касационната жалба. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, и са процесуално допустими. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че на 25.07.2010 г. ищецът Б. е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено от него престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 3, т. 2, вр. с ал. 2 НК и по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 4 НК. Бил е задържан за 72 часа и на 27.07.2010 г. спрямо него е била взета мярка за неотклонение "задържане под стража", изменена с определение на съда от 02.09.2010 г. в "домашен арест", продължил до 19.07.2011 г., когато мярката е била изменена в "парична гаранция". Въз основа на обвинителния акт било образувано НОХД № 298/2011 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, който е постановил присъда № 84/03.04.2012 г. Със същата ищецът е признат за виновен само в извършване на престъплението по чл. 354а, ал. 1, изр.1, пр. 4 НК - за държане без надлежно разрешително на високо рисково наркотично вещество коноп (марихуана) на обща стойност 4 380 лв., за което му е наложено наказание "лишаване от свобода" за срок от две години с отложено изпълнение за срок от три години и глоба в размер на 5 000 лв. Посочената присъда била отменена от Апелативен съд - София изцяло с решение № 77/25.03.2013 г., постановено по ВНОХД № 553/2012 г., като делото е върнато за ново разглеждане от стадия - действия на прокурора след завършване на разследването за изпълнение на дадените в обстоятелствената част на решението указания. Апелативен съд - София изрично е посочил, че отменя и оправдателната присъда на ищеца Б. за участие в престъпна група, тъй като констатираното нарушение на процесуалните правила касаело порок на обвинителния акт и делото следвало да бъде върнато на прокурора. Установено по делото е също, че с постановление от 24.09.2013 г. на Окръжна прокуратура – Благоевград е било прекратено частично наказателното производство срещу Б. и други лица за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 3, т. 2, вр. с ал. 2. На 18.10.2013 г. в Окръжен съд - Благоевград е внесен нов обвинителен акт срещу ищеца за престъпление по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 4 НК. Въз основа на този акт е било образувано НОХД № 378/2013 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград. С присъда от 06.04.2015 г. Б. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 4 НК, за което му е наложено наказание "лишаване от свобода" за срок от една година и осем месеца с три години изпитателен срок и глоба в размер на 5 000 лв. Тази присъда е била потвърдена от Апелативен съд – София, чието решение по касационна жалба на ищеца е отменено от Върховния касационен съд по н.д. № 965/2016 г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – София. С присъда № 14/17.05.2017 г., постановена по ВНОХД № 19/2017 г., Апелативен съд – София е отменил осъдителната присъда по отношение на Б., като същият е признат за невиновен и оправдан по обвинението срещу него. Срещу оправдателната присъда е подаден протест от Апелативна прокуратура – София пред Върховния касационен съд, който е оставен без разглеждане като нередовен и като оттеглен с решение № 312/06.02.2018 г. по н. д. № 978/2017 г. Въз основа изслушаните свидетелски показания въззивният съд е приел, че ищецът Б. и баща му са се занимавали със земеделие, като ползвали и земя под аренда. След освобождаването му от ареста Б. се променил - бил изнервен, ставал през нощта и обхождал стаите. Приятелите му го избягвали, в селото започнало да се говори, че е задържан. Не искали да сключват договори за аренда с него и баща му, тъй като се говорело, че било възможно да използва земята за други цели. Б. се срамувал да излиза в селото. Съдът е приел, за недоказани по делото твърденията, че ищецът е кандидатствал за работа след изменение на мярката му за неотклонение, и че не е бил назначен именно поради висящото наказателно производство, както и че са му били наложени "глоби" поради неизготвяне по време на домашния арест на документи по програма за земеделие, в която участвал. Относно твърдените обстоятелства, че Б. започнал да вдига високо кръвно налягане и "имал диабет" не е била установена причинна връзка с наказателното производство. Въззивният състав е приел за недоказани и твърденията за медийна разгласа на наказателното производство и за отказ за придобиване на ловно оръжие поради процесното наказателно производство. След анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е стигнал до извода, че в резултат на незаконното обвинение емоционалното състояние на ищеца е било засегнато, изпитвал е притеснение и страх, че ще бъде несправедливо осъден, бил е в състояние на напрежение и безпокойство, с нарушен сън, изолирал се от околните, възпрепятствана е работата му в активна работоспособна възраст (към 2010 г. е бил на близо 30 години), във връзка с което той закономерно е изпитвал и притеснения относно издръжката на семейството си. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е съобразил и определените най-тежки мерки за неотклонение за част от периода на висящност на наказателното производство за период от около година – „задържане под стража“ и „домашен арест“, както и че за престъплението, за което на ищеца е било повдигнато обвинение, в предмета на настоящото дело, се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от две до осем години и глоба от пет хиляди до двадесет хиляди лева, т.е. касае се за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Посочил е, че при незаконно повдигане на обвинение се засяга по недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице. Отчел е още, че неправомерното наказателно преследване е продължило общо в двете му фази, след постановяване и на осъдителни присъди, около 7 години и половина. С оглед доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че не е доказано настъпването на трайни тежки последици за здравето на ищеца от повдигането на конкретното обвинение, и от процесуалните действия, извършени с негово участие, макар като типична закономерна последица от наказателното преследване съдът да е отчел емоционалното напрежение, съпътствало живота на ищеца. Посочил е, че въпреки, че наложените тежки мерки за неотклонение са възпрепятствали упражняването на труд и извършването на търговска дейност, по делото е останало недоказано, че претърпените от ищеца неимуществени вреди - притеснения от възпрепятстването на бизнеса, с който се е занимавал, и от невъзможността за осигуряване на издръжка са по- значителни от обичайните. Не било доказано и оставане без работа, на която ищецът е искал да бъде назначен с оглед новопридобита професионална квалификация, както и връщане на финансова помощ в причинна връзка с незаконното обвинение, а съдът е подчертал, че от друга страна имуществени вреди не са в предмета на делото. Не било доказано също, че на образуването на наказателното производството и привличането на ищеца като обвиняем е дадена гласност, която да даде негативно отражение върху отношението на обществото към него, въпреки че съдът е приел за установено, че в малкото населено място, в което живее ищецът, наказателното преследване е станало известно на съселяните му и това е накърнило доброто му име в региона, в частност името му пред семейството на бъдещата му съпруга. С оглед определянето на дължимия размер на търсеното обезщетение Апелативен съд – София е съобразил и обстоятелството, че е имало и още едно висящо наказателно производство в периода м.07.2010 г. - м.10.2013 г. - обвинение в тежко престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 3, т. 2, вр. с ал. 2 НК, прекратено с постановление на прокуратурата. Приел е, че негативните последици от ограничаване правата на ищеца, чрез прилагане на най-тежките мерки за неотклонение са кумулирани за посочения период от двете наказателни производства, доколкото тези последици за неимуществената сфера на ищеца не се понасят самостоятелно. На следващо място въззивният състав е отчел, позовавайки се установената практика на Върховния касационен съд, че отговорността на държавата е обективна, поради което ответникът носи риска от продължителността на цялото производството, а не само за досъдебната фаза, като в случая е преценил, че вредите в рамките на висящото наказателно производство се утежняват и от постановените осъдителни присъди. При тези съображения, за доказаните неблагоприятни последици от процесния незаконен акт въззивният съд е определил, съобразно критериите на чл. 52 ЗЗД и предвид социално-икономическите условия в страната към датата на настъпване на вредите, обезщетение за неимуществени вреди дължимо на ищеца, който е бил с чисто съдебно минало, в размер на 10 000 лв. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните предпоставки за допускане на касационното обжалване. По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Поставеният в изложението първи въпрос: "за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД" е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без да се обоснове. Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която "мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност". В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В случая въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата и е формирал е свои фактически и правни изводи по спора. С оглед на това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия "справедливост" и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е посочвал, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация е невъзможна. Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи. По въпроса относно приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, макар удовлетворяващ общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, също е разрешен от въззивния съд в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в приложените и цитирани от касатора решения по чл. 290 ГПК, посочени по - горе, т.е. не е осъществено наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според трайно установената съдебна практика, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Прието е, че неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие. Когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В настоящия случай, както се посочи и по-горе, въззивният съд е изложил подробни съображения относно това кои обстоятелства счита за установени и за относими с оглед определяне на справедливо обезщетение, след обстоен анализ на събраните по делото доказателства. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на Прокуратурата на Република България. По касационната жалба на Б. Р. Б. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Настоящият състав счита, че с изложеното по- горе в мотивите е дал отговор на първия формулиран от касатора въпрос, тъй като същият е идентичен с поставения такъв от Прокуратурата на Република България. Относно следващите въпроси, съдът намира, че същите не могат да обосноват допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите са формулирани в контекста на оплакването на касатора за неправилност на решението поради непълен анализ на събраните доказателства и формиране вследствие на това на грешни крайни изводи. Тъй като въпросите са наведени с оглед доводите на касатора, чрез които изразява несъгласието си с присъдения от съда размер на обезщетението, считайки го за занижен, следва да се посочи, че доколко конкретната преценка на съда за разумния и обичаен размер на дължимото обезщетение е правилна, е въпрос, който не подлежи на изследване във фазата по селекция на касационните жалби. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. По отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил такива съображения, а само формално се е позовал на законовия текст, поради което и не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице. Предвид изложеното, съдът приема че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по касационната жалба на Б. Р. Б.. Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските за настоящата инстанция така, както ги е сторила в настоящото производство.