Определение № 205 от 13.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1493/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Т. Х. против решение № 59/17.03.2021 г. по т.д.№ 412/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260028/23.10.2020 г. по т.д.№ 246/2019 г. на Плевенски окръжен съд. С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от касатора против ЗК „Лев Инс„ АД иск ,с правно основание чл.226 ал. 1 КЗ, за заплащане на обезщетение за търпими неимуществени вреди от смъртта на сестрата на касатора – Р. И. А., настъпила в резултат на ПТП от 18.06.2015 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите лек автомобил. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Оспорва изводите на съда, че отношенията приживе със загиналата му сестра са били със съдържанието на традиционни такива между роднини от съответната степен и че не са доказани сериозни / като интензитет и продължителност / морални болки и страдания на ищеца от смъртта на сестра му. Твърди повърхностно и едностранно възприемане и съобразяване на събраните доказателства. Оспорва извода на съда, че в показанията на разпитаните свидетели липсва конкретика – твърдения за факти и обстоятелства, от които да би бил обоснован извод за съдържанието на връзката между ищеца и починалата, вместо от оценъчните им изводи. Според касатора е установено, че грижата на ищеца, като по-голям, към сестра му се е доближавала до родителската грижа, тъй като са израснали в семейство без баща, често оставяни сами от майка им, ангажирана с отглеждане на животни, заедно са живели в интернат и никога не са се разделяли, като тази им свързаност е продължила и след създаденото от ищеца семейство. Конкретните житейски обстоятелства са научили брата и сестрата да се грижат един за друг, да споделят всичко и постоянно да си помагат. Като е отказал да квалифицира така създалата се между тях емоционална връзка като специална, съдът неоснователно е отказал да приложи принципа за справедливост, заложен в чл.52 ЗЗД. Ответната страна – ЗК „Лев Инс„ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като даденото от въззивния съд разрешение е в пълно съответствие с приетото в ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/ 2016 г. на ОСНГТК на ВКС, относно легитимираните да претендират обезщетение за неимуществени вреди лица, извън кръга по ППВС № 4/ 1961 г. и ППВС № 5/1969 г.. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: В исковата молба, в обосноваване на легитимация за претендиране на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра си, ищецът е посочил ,че с починалата били неразделни, силно привързани един към друг, разчитали са много на взаимната си подкрепа, имали са постоянна, непрекъсната връзка. Посочено е, че ищецът преживява изключително тежко нелепата загуба на сестра си. Позовавайки се на това съдържание на исковата молба, ответникът е оспорил легитимацията на ищеца, поради липса на заявени конкретни житейски обстоятелства и ситуации, провокирали особена близост между лицата и предпоставили съдържание на връзката помежду им различно от това на обичайна между лица със съответното родство. С допълнителната искова молба отново не са заявени такива обстоятелства,с формалното цитиране на приетото в ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/ 2016 г. на ОСНГТК на ВКС. За установяване съдържанието на връзката между ищеца и починалата му сестра са разпитани свидетели и на двете страни, съответно майка и жената, живееща на съпружески начала с ищеца, както и близка на семейството. В частите им, касаещи приживе сложилите се отношения между ищеца и сестра му, в показанията се сочи следното: Св. С. / майка на ищеца и починалата / твърди ,че са били неразделни и са си помагали взаимно, сама ги е отглеждала, тъй като се разделила с баща им, когато били на по 7-8 год. / макар че двамата са със 7–годишна разлика /, известно време били в интернат, до 7-8 клас / неясно достигнатия клас на кой от двамата свидетелката визира /, заедно отишли и се върнали. Твърди, че ищецът, като по-голям, се грижел за сестра си, вкл. когато майка им ги оставяла сами, защото отглеждала животни, помагал й в училище. Макар задомени, двамата продължили да си помагат, вкл. финансово, заедно ходели за билки. Св. Х. / живееща на съпружески начала с ищеца / твърди, че отношенията между брата и сестрата били много добри, помагали си в отглеждането на децата, живеейки в непосредствена близост, помагали си финансово, споделяли си. Св.П. заявява, че семействата на двамата преди злополуката живеели в общо домакинство / противно на заявеното от св. Х. /, въпреки че ищецът вече имал свой дом. Заявява, че не е забелязала някаква по-специална близост между М. и Р.. Приживе на сестрата двамата си помагали, грижели се един за друг, „ имали милост един към друг „. За да отхвърли иска, въззивният съд е възпроизвел в цялост свидетелските показания и приел, че от събраните доказателства се установява съдържание на връзката между брата и сестрата кореспондиращо на обичайна такава между родственици от съответната степен. Отчел е, че са едноутробни брат и сестра, отглеждани единствено от майка си, както и че към датата на ПТП ищецът е бил на 39 г., а пострадалата на 32 г., и двамата са имали собствени семейства и деца, за които да се грижат. Основал се е на липсата на конкретика в показанията на разпитаните свидетели, заявяващи най-общи впечатления и квалификации, недостатъчни да обосноват трайна и дълбока привързаност между двамата. От тях се установяват нормални отношения на обич, уважение и взаимопомощ между брата и сестрата. Не са установени, според съда, продължително търпени във времето болки и страдания от ищеца, по повод смъртта на сестра му, извън обичайната тъга. Свидетелските показания, както за периода приживе на починалата, така и за този след смъртта й, не сочат конкретни ситуации ,от които да се мотивира дълбока приживе емоционална връзка и съответно съществена промяна в емоционален план за ищеца след загубата, така че негативните му душевни преживявания да се оценят като надхвърлящи нормално присъщите болки и страдания от смъртта на сестрата. Отречената материална легитимация на ищеца е мотивирана със задължителните указания в ТР № 1/ 2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, частично възпроизведени. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Какви са критериите за определяне наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя ? Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки, на лица извън кръга на посочените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. ?; 2/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починалия и преживелия го близък родственик ? ;3/ Предвид даденото разяснение за членове на семейството и правото на конкретни лица в родствена връзка да претендират и получат обезщетение за морални вреди, като членове на семейството и предвид изричното им признаване и на право да встъпят в наказателния процес, като граждански ищци и частни обвинители в ТР № 1 / 2018 г. по тълк.дело № 1/ 2016 г. на ОСНГТК на ВКС, относно посоченото в същото във връзка с разширения кръг правоимащи „ в наказателното производство - това са „ членове на семейството „ - съпругът /та, лицето което живее с жертвата в ангажирана, постянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство, братя и сестри, възходящи и низходящи до втора степен .... Други лица, извън изброените, могат да търсят обезщетение за неимуществени вреди само в гражданския процес „ - трябва ли за тези лица, включени като „ членове на семейството„ да се въвеждат нови, различни от вече установените критерии за прилагане на принципа на справедливост, при определяне кръга на лицата, правото и размера на обезщетенията за неимуществени вреди ?; 4/ Какво се включва в съдържанието „връзка, надхвърляща традиционните и общоприети добри взаимоотношения „, трябва ли да се очертаят традиционните отношения и на база на тях да се оценят надхвърлящите такива и какви са критериите, за всяка от тези категории и какво включва понятието „специална„ връзка ?; 5/ Необходимо ли е въвеждане и съобразяване на нови, различни от установените в ППВС № 4/1968 г. критерии, като в тази връзка считам, че следва да се има предвид постоянната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, в която са установени критериите, които трябва да се отчитат при компенсиране на вреди, като няма основание за разширения кръг „ членове на семейството „ да се въвеждат нови и различни критерии?; 6/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживял го близък родственик, ако последните са брат и сестра, низходящ и възходящ от втора степен ?; 7/Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално позоваване на задължителните указания по прилагане на чл. 52 ЗЗД, съдържащи се в ППВС № 4/1968 г. и сочене на обстоятелствата, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост ?; 8/ За да се гарантира правилното приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от тях, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите ?; 9/Длъжен ли е съдът да търси „ точен паричен еквивалент „ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент„ на същите или е достатъчно да търси „ известно компенсиране на загубеното„ ? ;10/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно пар. 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната ? Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия ?; 11/ Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата ?; 12/ Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства, представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото ? Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с цитирана задължителна и казуална практика на ВКС, а четвърти и последните два процесуалноправни въпроса – и в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с формално цитиране на нормата. Със сочените в двата въпроса / 11 и 12 / процесуални нарушения страната обосновава и очевидна неправилност на въззивното решение, на основание чл. 280 ал.2 пр. трето ГПК. Първи и четвърти въпроси, като пряко относими към решаващия извод за неустановена материалноправна легитимация на ищеца, да претендира неимуществени вреди от смъртта на сестра си, удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но не е удовлетворен допълнителния селективен критерий. По първия въпрос, в обосноваването му са посочени ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., но те са напълно неотносими, след като в кръга на легитимираните да претендират обезщетение за неимуществени вреди лица, очертан от тези постановления, не попадат братята и сестрите. Четвъртият въпрос пък е обосноваван с формалното цитиране на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Наличието на задължителна съдебна практика по формулирания въпрос / ТР № 1 / 2018 г. по тълк.дело № 1 / 2016 г. на ОСНГТК на ВКС /, въвеждаща и критериите за преценка на легитимация по изключение, по начало изключва възможността за обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, освен в хипотеза, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – при обосноваване на предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика, в отговор на формулираните въпроси, доколкото същата се явява неправилна поради междувременно променили се обществени условия или изменение на законодателството. Такова обосноваване изложението по чл.284 ал.3 ГПК не съдържа. Самото ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС се явява такава практика, преодоляваща неоправдано, предходно наложили се ограничения в легитимацията на лицата, с право на обезщетение за неимуществени вреди. Възможните проявления на връзка между родственици от настоящата степен, предпоставящи визираната в ТР материалноправна легитимация, нито е възможно, нито е нужно да бъдат изчерпани, доколкото релевантни са само въведените във фактическата обстановка конкретни проявления на тази връзка, които въззивният съд е бил длъжен да възприеме и оцени. Както се посочи по-горе, исковата молба изобщо не въвежда конкретни житейски ситуации и обстоятелства, а с оглед свидетелските показания ищецът – касатор понастоящем ги обосновава с „ отглеждане на децата от единия родител, който за да осигури издръжката на семейството се е налагало да ги оставя сами и ищецът – по –големият брат се е грижел сам и изцяло за сестра си „. Изложеното от касатора не кореспондира с действителното съдържание на свидетелските показания: от тях не се установява нито трайност / в преобладаваща или поне значителна част от времето, практически изключваща пълноценна родителска грижа /, нито изключителност / като полагана само от ищеца / на осъществявана от ищеца към сестра му грижа приживе. Нито от престоя им в интерната са изведени проявления на задълбочила се точно с оглед това - действително нетипично за отглеждането и възпитанието на деца обстоятелство - връзка между двамата. Въззивният съд се е позовал на липсата на конкретика, за сметка на оценъчни заключения от разпитаните свидетели, относно съдържанието на връзката между двамата. С решаващите си мотиви същият изцяло се е съобразил със задължителните указания в ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Така в ТР е прието, че: „От гледна точка на чл.52 ЗЗД справедливо е и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия п о с т о я н н а, т р а й н а и д ъ л б о к а емоционална връзка, заради с ъ д ъ р ж а н и е т о на която търпят морални вреди и страдания от смъртта му, сравними с интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките”; „ Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., следва да се допусне като и з к л ю ч е н и е – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи о с о б е н а б л и з о с т, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди / наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат,че са претърпели вреди от неговата смърт/”. Изрично е разграничено, че отношения на взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост сами по себе си не предпоставят обезщетяване, а само тогава, когато конкретни житейски обстоятелства са превърнали привързаността в толкова силна, че смъртта на съответния родственик / извън кръга на лицата по ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. / е станала причина за болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Пак според ТР: „ Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай, въз основа на фактите и доказателствата по делото.Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт с е р и о з н и / като интензитет и продължителност / морални болки и страдания. Както се посочи по-горе, самата искова молба не излага конкретни житейски обстоятелства, предпоставили особено дълбока емоционална и духовна връзка между ищеца и починалата му сестра, допускаща п о и з к л ю ч е н и е обезщетяването и на лица, извън кръга очертан в ППВС № 4/1961 г., ППВС №5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г.. Квалификацията на отношенията / единствено съдържаща се в исковата молба /, като такива на взаимна обич, разбирателство, привързаност и подкрепа, без упоменаването и доказването на конкретни факти, от които да бъде изведена, не удовлетворяват посочените в ТР критерии. В практиката вече са изведени възможни, но не изчерпателни критерии за преждекоментираната „изключителност„ на връзката приживе. В решение № 17/16.03.2021 г. по т.д.№ 291/2020 г. на ІІ т.о. на ВКС, с препращане към решение № 92/17.11.2020 г. по т.д.№ 1275/2019 г. на ІІ т.о. на ВКС, след като изрично е подчертано, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, като примерни ситуации за възникване на такава връзка са посочени продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина, трайно полагане на грижи за бабата/дядото от внука, вместо от неговите родители. В решение № 92/17.11.2020 г. по т.д.№ 1275/2019 г. на ІІ т.о., препращащо към решение № 372/14.01.2019 г. по т.д. № 1199/2015 г. на ІІ т.о., е даден пример за възможна житейска ситуация за изключителност на връзката между братя и сестри – израстването им сами, поради продължително отсъствие на родителите, работещи в чужбина. В решение по т.д.№ 904/20 г. на настоящия състав, примерите за изключителност на връзката между братя и сестри са допълнени и с хипотеза на смърт на двамата родители, въпреки поета пълноценна грижа за отглеждането и възпитанието им от настойника/попечителя, на още по-голямо основание при неполагана ефективна такава грижа. Въпроси 2 и от 6 до 10 вкл. не удовлетворяват общия селективен критерий,тъй като са относими към хипотеза на безспорна материалноправна легитимация / изрично включена предпоставка във 2 и 6, по начало идентични въпроси, но отречена в решаващите мотиви на въззивния съд, което е достатъчно да изключи правния характер на въпросите / и предпоставят отговор по приложението на чл.52 ЗЗД, в относимост към определянето на конкретен, справедлив размер на иначе безспорно дължимо обезщетение за неимуществени вреди на ищеца, вкл. съобразно лимитите на застрахователна отговорност, като ориентир за социално-икономическите условия към момента на увреждането. Третият от въпросите е формулиран неясно, но в пълно противоречие с приетото в ТР № 1/ 2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, доколкото от трудно разбираемото му съдържание и смисъл може да се изведе тезата на касатора - родството на лицата, предпоставило и качеството им на „ членове на едно и също семейство„ / макар да се касае за членове на едно и също домакинство, а не семейство, при наличие и на противоречиви за това свидетелски показания /, не е ли достатъчно да обоснове материалноправната легитимация на всеки от тях, за претендиране на неимуществени вреди от загубата на другия. Категоричен отговор в противен смисъл е даден именно в посоченото ТР. Поради това, дори да се счете обоснован общия, не е обоснован допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Аналогични са съображенията и по петия въпрос, макар несъстоятелно кумулиращ относима към материалноправната легитимация на ищците по преки искове срещу застраховател част и друга, предпоставяща отговор по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедлив размер на обезщетението. Процесуалноправните 11 и 12 въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Съдът е изложил в пълнота установената от доказателствата фактическа обстановка и обосновал изводите си за неустановима от същата материалноправна легитимация на ищеца да предяви настоящата претенция. Несъгласието на касатора с тези изводи, превратно квалифицирани от същия като резултат от грешка във фактическите констатации, поради неправилно приложение на принципите на логическото мислене, не е от естество да обоснове съществено процесуално нарушение. Налице е непълнота и неубедителност на доказателствата, към което въззивният съд е подходил критично и с което е мотивирал отказа си да присъди обезщетение. По същите съображения, мотивите на въззивния акт не ракриват „очевидна неправилност „ на същия. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение