Определение № 36 от 08.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3740/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 567/25.06.2020 г. по гр. д. № 2828/2019 г. на Великотърновския районен съд е допусната делба на апартамент със застроена площ 111.56 кв. м. с идентификатор 10447.503.159.1.10 и административен адрес: [населено място], [улица], ет. 4, ап. 10, между М. Ц. Т. с квота 2/4 ид. ч., Ц. С. А. с квота 1/4 ид. ч. и Г. С. А. с квота 1/4 ид. ч., и на основание чл. 344, ал. 2 ГПК Ц. С. А. и Г. С. А. са осъдени да заплащат на М. Ц. Т. по 195 лева месечно като обезщетение за ползването на делбения имот, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска, считано от влизане в сила на определението до окончателното извършване на делбата. С решение № 230/07.06.2021 г. по в. гр. д. № 651/2020 г. Великотърновският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните от Ц. С. А. части относно квотите, при които е допуснато извършването на делбата и относно присъденото в полза на М. Ц. Т. обезщетение. В срока по чл. 283 ГПК касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Ц. С. А.. С разпореждане № 268/02.08.2021 г. на съдия при Великотърновския окръжен съд касационната жалба е върната в частта /с характер на частна касационна жалба/ срещу въззивното решение /с характер на определение/ относно присъденото по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК обезщетение. Разпореждането е влязло в сила на 12.08.2021 г. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не са постъпили писмени отговори от ответниците по касация М. Ц. Т. и Г. С. А.. Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване и намира следното: По делото е установено, че делбеният имот произхожда от Ц. А. А. и Г. Б. А. като придобит през 1977 г. на името на първия при условията на съпружеска имуществена общност. Ц. А. е починал на 04.07.1996 г. и е оставил за наследници по закон Г. Б. А. - преживяла съпруга, ищцата по делото М. Ц. Т. - дъщеря и С. Ц. А.- син, който е починал на 30.12.2011 г. и е оставил за свои наследници по закон ответниците по делото Ц. С. А. и Г. С. А.. Г. Б. А. е починала на 14.03.2012 г. и е оставила за наследници по закон ищцата и нейна дъщеря М. Ц. Т. и ответниците Ц. С. А. и Г. С. А. съгласно чл. 10, ал. 1 ЗНсл по право на заместване от починалия преди наследодателката нейн син С. Ц. А.. В отговора на исковата молба и съобразно уточнението в първото заседание на първоинстанционния съд ответникът по иска Ц. А. е оспорил твърдените от ищцата квоти на наследяване, като, позовавайки се на чл. 79 ЗС, твърди, че от 1996 г. със смъртта на първия наследодател Ц. А. А. е придобил по давност наследствения дял на ищцата от 1/3 ид. ч. Въззивният съд посочил, че спорът по делото пред въззивната инстанция е концентриран върху въпроса за правата на страните, при които следва да бъде допуснато извършването на делбата, разрешаването на който е обусловено от произнасянето по основателността на релевираното от ответника Ц. А. възражение по чл. 79, ал. 1 ЗС за изтекла в негова полза придобивна давност на дела на ищцата, останал ѝ в наследство от общия на страните наследодател Ц. А.. Съдът посочил, че към момента на откриване на наследството на общия наследодател Ц. А. - 04.07.1996 г., ответникът Ц. А. е бил пълнолетен - 19 годишен, и не е имал качеството на съсобственик /сънаследник/, тъй като не е бил призован към наследяване, а е имал качеството на трето за съсобствеността лице. От събраните по делото гласни доказателства е установено, че за периода от 04.07.1996 г. до смъртта на баща му на 30.12.2011 г. този съделител живее в делбения апартамент и упражнява фактическа власт върху него заедно с възходящите си С. А. и Г. А., а след смъртта на Г. А. и понастоящем продължава да живее в него заедно със семейството си и това на сестра му съделителката Г. А.. Доколкото въззивникът се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност на идеалната част на ищцата, наследена от нейния баща, в хипотеза, при която се завладява чужда идеална част от имота, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно. Въззивният съд посочил, че в случая от съвкупния анализ на събраните по делото гласни доказателства не се установява упражняваното от Ц. А. владение на идеалната част на ищцата, макар и продължило повече от 10 години, да е било явно, т. е. не е доказано да е осъществявано по начин, който да разкрива ясно намерението на съделителя да държи идеалната част на ищцата като своя и не се установява фактическата власт да е упражнявана така, че да може всеки заинтересован, в т. ч. и собственицата - ищцата, да научи за нея, поради което приел, че осъществяваното владение през този период е било скрито по своя характер спрямо ищцата и няма да последица придобиването на притежаваната от нея по наследство от баща ѝ 1/6 ид. ч. по давност. Липсват доказателства в периода от 04.07.1996 г. до 30.12.2011 г. съделителят А. да е манифестирал поведение, което да не оставя никакво съмнение, че той упражнява фактическата власт за себе си, поради което владението му е било скрито по своя характер и не може да породи целените последици на изтекла в негова полза придобивна давност. Като обсъдил показанията на свидетелите Н. П. и Ю. А., съдът посочил, че недоказано е останало твърдението, релевирано с отговора на исковата молба, за извършвани от А. подобрения, основни и текущи ремонти с негови лични средства в делбения апартамент, но дори и да е било доказано, това обстоятелство само по себе си не е достатъчно, за да се превърне държането във владение. Със смъртта и откриване на наследството от С. А. съделителят Ц. А. е придобил по силата на наследственото правоприемство качеството съсобственик /сънаследник/ на делбения имот и от този момент до предявяване на иска по чл. 34, ал. 1 ЗС на 19.09.2019 г., в качеството си вече на съсобственик, който упражнява фактическа власт върху чужди идеални части, може да се позове на придобивна давност, ако докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо ищцата намерението да владее нейните идеални части за себе си, каквото пълно и главно доказване не е проведено, поради което възражението по чл. 79, ал. 1 ЗС се явява неоснователно и недоказано. Считано от 30.12.2011 г., съделителят А., в качеството си на съсобственик /сънаследник/, е владелец на своята идеална част и държател на чуждите идеални части, и за да придобие по давност правото на собственост върху тях, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение, като действията трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на ищцата. В случая по делото не е доказано т. н. преобръщане на владението, както и не е доказано съделителят да е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части на ищцата и да е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия да са доведени до знанието на ищцата; не е доказвано да е манифестирал пред ищцата и да е осъществявал действия, отблъскващи владението ѝ и установяващи своене /като недопускане до делбения имот, заплащане на всички консумативи, свързани с ползването му, недвусмислено заявяване, че имотът му принадлежи/, доколкото и това не е било обективно невъзможно, тъй като е доказано, че ищцата е посещавала имота. Следователно съделителят не е придобил по давност идеалните части на ищцата, още повече и, че от 30.12.2011 г. до предявяване на иска за делба не е изтекъл изискуемият от чл. 79, ал. 1 ЗС период от 10 години за недобросъвестно владение. Точно обратното, събраните гласни доказателства чрез разпита на св. Т., чиито показания съдът преценил по реда на чл. 172 ГПК, но кредитирал като обективно дадени, възпроизвеждащи непосредствени възприятия на свидетеля, установяват, че Ц. А. не е отблъсквал правата на ищцата, а ги е признал в пълен обем, предлагайки да ѝ заплати дела ѝ, равняващ се на половината апартамент. Индиция, че не е отблъсквал правата на ищцата, посещавала редовно делбения имот, плащала сметки за същия, а ги е признал, е, че е отказвал да заплаща „нейната част“ от сметките. Ползването на наследствен имот само от един наследник не доказва намерение за своене на идеалните части на останалите наследници и превръщане на държането на същите във владение, а доказва единствено реализация на правомощието по чл. 31 ЗС на наследника - съсобственик да си служи с общата вещ според предназначението ѝ. В обобщение въззивният съд заключил, че възражението на съделителя А. за придобиване по давност наследствената идеална част на ищцата, останала от баща ѝ, се явява неоснователно и недоказано. Ищцата не е изгубила правото си на собственост върху наследствения дял от 1/6 ид. ч., доколкото ответникът А. не го е придобил на основание чл. 79, ал. 1 ЗС и следователно правата на страните- съсобственици /сънаследници/ са: за М. Т. - 2/4 ид. ч. /1/6 ид. ч. по наследство от Ц. А. + 2/6 ид. ч. по наследство от Г. А. = 3/6 ид. ч., равняващи се на 1/2 ид. ч, равняваща се на 2/4 ид. ч./, Ц. А. - 1/4 ид. ч. /1/12 ид. ч. по наследство от С. А. + 2/12 ид. ч. по наследство от Г. А. = 3/12 ид. ч., равняващи се на 1/4 ид. ч./, Г. А. - 1/4 ид. част /1/12 ид. ч. по наследство от С. А. + 2/12 ид. ч. по наследство от Г. А. = 3/12 ид. ч., равняващи се на 1/4 ид. ч./. Правата на Г. А. се свеждат до 1/4 ид. ч., като във връзка с позоваването във въззивната жалба, че същите са в по-голям размер - 2/6 ид. ч., въззивният съд посочил, че съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК, освен в предвидените от закон случаи /на процесуална субституция, каквато хипотеза в случая не е налице/, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд, поради което и същото, направено от въззивника досежно чужди права, е без правно значение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпроса: когато владелецът /в случая А./ на един наследствен имот не е от кръга на наследниците /не е наследник на възходящия си А./, призовани към наследяване, длъжен ли е да манифестира намерението си да свои този имот пред наследниците /ищцата Т./ и приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС. Позовава се на решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 152/15.10.2019 г. по гр. д. № 4181/2018 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 2/11.05.2016 г. по гр. д. № 3532/2015 г. на ВКС, II-ро г. о. Отговор на поставения от касатора въпрос е даден в решение № 2/11.05.2016 г. по гр. д. № 3532/2015 г. на ВКС, II-ро г. о., според което когато третото лице, установило фактическа власт на имота, няма качеството на съсобственик /сънаследник/, в контекста на приетите решения относно съсобствениците в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, на още по-голямо основание може да се приеме, че доколкото основанието, на което почива владението на това чуждо на собствеността лице, изключва да владее за някой от съсобствениците, то презумпцията на чл. 69 ЗС намира изцяло приложение. Това разрешение е възприето в постановеното по-късно решение № 152/15.10.2019 г. по гр. д. № 4181/2018 г. на ВКС, I-во г. о. В решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, I-во г. о., е прието, че в хипотеза, при която се завладява чужд имот, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание /т. н. завладяване/, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. За придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение съгласно чл. 69 ЗС, а не на държане. Презумпцията по чл. 69 ЗС е приложима, когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването ѝ и ползва владелеца дори в отношенията му със собственика. Тази съдебна практика на тричленни състави на ВКС се споделя от настоящия съдебен състав на I-во г. о. Тя е съобразена в обжалваното решение, като на част от нея въззивният съд се е позовал в мотивите към решението. Въведеното от касатора правопрекратяващо възражение е отречено, не защото въззивният съд е приел, че в периода след 1996 г. до 30.12.2011 г. Ц. А. не е манифестирал намерението си да свои идеалната част на М. Т.. Напротив, съдът е приел, че за периода, през който този съделител не е бил съсобственик /сънаследник/ на имота, а е бил трето за съсобствеността лице, т. е. в хипотеза, при която се завладява чужда идеална част, не се изисква уведомяване на собственика на тази част за намерението за своене /т. е. манифестиране на намерението за своене/, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно - не по скрит начин, така че то да може да бъде узнато от собственика, и спокойно. Съдът обаче е приел за недоказан един от елементите от фактическия състав на придобивната давност, а именно, че не се установява упражняваното владение върху идеалната част на ищцата, останала в наследство от баща ѝ, макар и продължило повече от 10 години, да е било явно, т. е. не е доказано да е осъществявано по начин, който да разкрива ясно намерението му да държи идеалната част на ищцата като своя и не се установява фактическата власт да е упражнявана така, че да може всеки заинтересован, в т. ч. и ищцата, да научи за нея и да се защити, поради което е приел, че осъществяваното владение през този период е било скрито по своя характер и няма да последица придобиването на притежаваната от ищцата 1/6 ид. ч. по давност съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. Манифестиране на намерението за своене е необходимо в случай, че съсобственик /сънаследник/ на една обща вещ се позове на придобивна давност за чуждите идеални части от вещта, по отношение на които се явява държател. В случая тази хипотеза е налице за периода от 30.12.2011 г. до предявяване на иска, като даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с трайната и непротиворечива, включително и задължителна съдебна практика на ВКС - ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК. А след като поставеният от касатора правен въпрос е разрешен в съответствие със съдебната практика, то основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.