Определение № 50195 от 19.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1438/2022 г.

Производството е образувано по касационна жалба на „Мега транс“ЕООД, Т. А. Г. и Т. П. И., подадена чрез адв. Д. Г., срещу решение №76/24.11.2021 г. по т.д.№216/2021 г. на Бургаски апелативен съд, с което, след частична отмяна на решение №7/26.03.2021г. по т.д.№24/20г. по описа на Сливенски окръжен съд, е признато за установено по предявения от „Юробанк България“АД срещу касаторите иск по чл.422 ГПК, че същите дължат солидарно на банката по договор за кредит „Бизнес револвираща линия – плюс“ от 12.07.2007г. главница в размер на 32 536,50 лв., ведно със законната лихва от 06.07.2014г. до окончателното ѝ изплащане и 60 лв. за такси, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№4634/13г. по описа на РС Сливен. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на извода на въззивния съд,че извършените след издаването на заповедта за изпълнение плащания по споразумението от 17.12.2013г. представляват признание на целия дълг по кредита чрез конклудентни действия, тъй като, според касаторите, плащанията са частични и не прекъсват давността; споразумението,въз основа на което са извършени не урежда начина на погасяване на целия остатък от дълга; всички плащания са направени от трети за правоотношението лица, поради което не могат да бъдат възприети като конклудентни действия на длъжниците по кредита. Поддържа се още в касационната жалба,че кредитирането на пълномощното с нотариална заверка на подписите от 29.08.2013г., дадено на платилите частично лица от управителя на дружеството, е извършено в нарушение на процесуалните правила /чл.269 ГПК/, тъй като във въззивната жалба липсва позоваване на банката на обстоятелство по упълномощаване за плащане, респ. за признаване на дълга, нито същата е твърдяла наличие на представителна власт у тези лица, а за приобщаването на пълномощното към доказателствения материал касаторите не са били уведомени, поради което им е нарушено правото да го оспорят в съдебния процес. Неправилно, според касаторите, съдът не е съобразил установения по делото факт,че банката е осчетоводила като погасяващи плащанията до 20.06.2014г., от която дата, дори да се приеме,че те прекъсват давността, тя е била изтекла още на 20.06.2019г. - преди датата на завеждането на исковата молба на 04.02.2020г. Наред с изложеното, касаторите намират за неправилно приетото от въззивния съд,че с подаването на молбата за образуване на изпълнително производство погасителната давност отново е прекъсната на основание чл.116 б.в ЗЗД, тъй като образуването на изпълнително дело и изпращането на покана за доброволно изпълнение не са изпълнителни действия,прекъсващи давността, а освен това с молбата на кредитора са представени изпълнителни листове по два договора за кредит и е поискано насочване на изпълнението върху ипотекиран за обезпечаване на другия кредит недвижим имот. По тези съображения касаторите са поискали да бъде допуснато до проверка за правилност и отменено решението на САС с отхвърляне на предявения срещу тях иск. Претендират направените разноски за всички съдебни инстанции. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите твърдят,че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по обуславящ изхода на спора начин по въпросите: 1. Частичното плащане на парично задължение по договор представлява ли признание на цялото вземане по смисъла на чл.116 б.а ЗЗД, имащо за последица прекъсване на давността за неплатения остатък от задължението? /противоречие с решения по т.д.№851/12г. на първо т.о. на ВКС, по т.д.№1171/14г. на първо т.о. на ВКс, по т.д.№1934/14г. та първо т.о. на ВКС и по т.д.№1853/17г. на първо т.о. на ВКС/; 2.Включват ли правомощията на въззивната инстанция служебна проверка на правилността на обжалваното решение относно установяване на фактическата страна на спора и отмяната му поради пороци, които не са посочени във въззивната жалба? /противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС/ и 3.Образуването на изпълнително производство прекъсва ли погасителната давност за вземането на основание чл.116 б.в ЗЗД? /противоречие с ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/13г. на ОСГТК на ВКС/. Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“АД не се е ангажирал със становище по нея. Третото лице „Колект БГ“ЕАД, в представен чрез процесуалния му представител адв.Х. М. писмен отговор, е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт при предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, поради което е допустима. За да постанови съдебния акт в обжалваната му от касаторите част, въззивният състав е приел за безспорно, че между „ДЗИ банк“АД с правоприемник „Юробанк България“АД и „Мега транс“ЕООД е сключен на 12.07.2007г. договор за банков кредит, а с останалите двама ищци – физически лица – договор за поръчителство; че след изпадането на длъжника в просрочие, с нотариални покани, връчени на търговското дружество чрез управителя му и негов поръчител Т. Г. на 06.11.13г. и на втория поръчител Т. И. на 24.10.2013г. по реда на чл.47 ГПК, кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем; че на 28.11.2013г. банката – кредитор подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, които били издадени на 29.11.2013г.; че на 17.12.2013г. страните сключили споразумение, с което длъжниците признали присъдените като размер на кредитния дълг суми, включително законовите лихви и са се задължили в срок от 12 месеца да заплащат по 1000 лв. месечно от януари 2014г., като останалата част от задължението остава дължима след изтичането на срока на споразумението; че в периода от 20.01.2014г. до 20.10.2014г. са правени вноски в уговорения размер от лицата С. Г. и Г. Г.; че част от общо платената сума е отнесена за погасяване на дълга по процесния договор за кредит, а друга част – по втория такъв сключен между дружеството и банката; че на 08.12.2014г. в банката е депозирана молба от Г. Г., в качеството ѝ на пълномощник на дружеството, за удължаване на извънсъдебното споразумение за плащане на задълженията по двете кредитни сделки с още 12 месеца; че, при липсата на данни за повече плащания, на 15.08.2019г. банката е подала молба за образуване на изпълнително дело по издадените й на 29.11.2013г. изпълнителни листове, с която е поискала изпълнението да се насочи върху ипотекиран в полза на банката недвижим имот и да бъдат наложени запори върху сметките на длъжниците. Въз основа на тези факти съдът е приел,че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем с изявлението на банката, достигнало до солидарните длъжници по предвидения ред още през 2013г., но кредиторът е предприел действия по принудително изпълнение почти шест години, след като му е бил издаден изпълнителният лист и, въпреки,че с разпоредбата на чл.422 ГПК законодателят е въвел изключение от правилото ,че искът се счита предявен с подаването на исковата молба в съда, ако е спазен срокът по чл.415 ГПК, и процесуалният закон не дава на кредитора срок за предприемане на принудително изпълнение, правовият ред не позволява безкрайно бездействие, с оглед на което е въведен институтът на погасителната давност. Решаващият състав е посочил,че по правило кредиторът не може да бъде санкциониран за бездействието си тогава, когато не е могъл да действа, но не и когато има такава възможност и с бездействието си не позволява да настъпи условието да започне исковия процес за вземането по чл.422 ГПК. Приел е, че в случая, като материално-правна последица от предявяването на иска, е настъпило единствено прекъсване на давността на датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист – 28.11.2013г. Такива последици съдът е признал и на последващо сключеното споразумение от 17.12.2013г., което е възприел като признание на дълга, независимо от факта,че в споразумението не е посочен неговия размер, доколкото с текста му се препраща към присъдения със заповедта за изпълнение такъв. Тъй като с него е уговорено разсрочено погасяване на част от задължението с изплащането на ежемесечни вноски от по 1000 лв. за срок от 12 месеца, съставът е приел,че всяко от тези плащания следва да се счете като отделно признание на дълга, но при условие на доказаност, че третите за правоотношението лица, които са ги извършвали са действали по възлагане на длъжника или при валидно учредена от него представителна власт. Във връзка с последното съдът е намерил за опровергано възражението на длъжниците по кредита за липса на такова упълномощаване, като е кредитирал приложеното към материалите по заповедното производство нотариално заверено на 20.08.2013г. пълномощно от управителя на „Мега транс“ЕООД, с което на С. Г. и на Г. Г. са предоставени правомощия да представляват дружеството пред всички банки в страната, в т.ч. и пред „Юробанк България“АД, включително да внасят суми и да извършват преводи от името и за сметка на дружеството, като за целта подписват необходимите документи. От това е заключил,че правните последици от плащанията са настъпили директно в правната сфера на представлявания, като всяко от тях представлява признание на дълга, доколкото тези действия са били предприети в изпълнение на постигнатото с банката споразумение, с което длъжниците изцяло са признали задълженията си към нея. Развил е съображения,че с подписването на споразумението банката се е отказала от преимуществото си да иска изпълнение веднага на целия дълг, като е направила отстъпка, приемайки погасяване на части, поради което плащанията не следва да се интерпретират като частични по усмотрение на длъжниците, а представляват изпълнение на споразумение за разсрочено плащане на вече признат дълг и всяко плащане следва да се счита признание с конклудентни действия, прекъсващи давността, тъй като докато споразумението е било спазвано не може да бъде прието,че кредиторът е бездействал неоснователно. Последното прекъсване на давността на основание чл.116 б.а ЗЗД съставът е намерил за осъществено с последното плащане, предприето на 20.10.2014г., от когато е започнала да тече нова давност. Фактът, че банката е осчетоводила последно плащане по кредита към по-ранен момент, съдът е приел за ирелевантно за момента на прекъсването на давността, доколкото значение за него има само действието, предприето от длъжника /погасяването със сумата,посочена в споразумението/, но не и свързаните с него ответни действия на кредитора. Приел е, че с подаването на молбата до ЧСИ от 15.08.2019г., в която кредиторът е направил искане за предприемане на конкретни изпълнителни действия за събиране на вземанията с насочване на изпълнението върху имущество на длъжниците, погасителната давност отново е прекъсната, но на основание чл.116 б.в ЗЗД, като към тази дата петгодишният ѝ срок все още не е бил изтекъл, нито е бил изтекъл към датата на завеждането на исковата молба на 04.02.2020г. Като се е позовал на извършените след издаването на изпълнителния лист плащания и е съобразил заключението на вещото лице по допуснатата в първата инстанция икономическа експертиза, съдът е намерил за дължими само част от сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, в който смисъл е постановил и решението си. Настоящият състав намира,че не са налице основания за допускането на така постановеното въззивно решение до касационна проверка за правилност. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай съответният въпрос би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. Първият от поставените от касаторите въпроси не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд, който не е приел,че плащанията, извършени през периода 20.01.2014г. – 20.10.2014г. са частични такива и, че, въпреки този им характер, са породили последиците на прекъсване на давността, в който смисъл е цитираната от касаторите и служебно известна на състава съдебна практика на ВКС, а изрично се е обосновал защо не ги квалифицира като частични. Представените с касационната жалба решения на ВКС касаят различни от разглежданата в настоящото производство хипотеза. Видно от мотивите им, случаите, обхванати от предмета на съответните дела, се отнасят до частични плащания по фактури, по договор за покупко-продажба, по договор за СМР и по договор за предоставяне на субсидии, извършвани от длъжниците, без наличието на изрична предходна уговорка с кредиторите им по съответните правоотношения за разсрочен начин на изпълнение на веднъж признато от тях общо задължение. С оглед различната казуистика, сочената от касаторите съдебна практика е неприложима, тъй като не дава отговор на конкретно разрешения от въззивния състав въпрос плащането на всяка от предварително определените по съгласие между страните вноски от признато от длъжника задължение прекъсва ли теченето на давността. Поради това не може да бъде мотивиран извод за осъществени с въпроса както общата, така и допълнителната селективни предпоставки на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 на същия член и алинея. Вторият въпрос е поставен в контекста на оплакването на касаторите, че съдът е кредитирал пълномощното, приложено към заповедното производство, с което дружеството-кредитополучател „Мега транс“ЕООД е упълномощило С. Г. и Г. Г. да извършват плащания към банката от негово име и за негова сметка, без във въззивната жалба банката да е направила оплакване за необсъждането му от първоинстанционния съд. Това оплакване не съответства на данните по делото, видно от които във въззивната жалба на ищеца е наведено твърдение, че в решението си окръжният съд не е обсъдил всички обстоятелства, представляващи действия, прекъсващи теченето на давността, каквото е и признанието, извършено с плащанията по споразумението. За да се произнесе по това оплакване, въззивният съд е бил длъжен да вземе предвид всички факти по делото, установени с надлежни доказателства, каквото е и пълномощното, приложено към заповедното производство, изискано по съответния ред и прието по делото, с което находящите се в него доказателства са били приобщени към доказателствения материал по настоящото. Приобщаването е извършено с определение на съда, постановено в открито съдебно заседание на 15.03.2021г., в което представител на касаторите не се е явил, за да вземе становище по приложените със заповедното производство доказателства. Това, че съдът е изпълнил задължението си да обсъди всички релевантни за спора доказателства не представлява произнасяне извън предмета на въззивното обжалване, поради което в тази си дейност въззивният съд не се е отклонил от сочената от касатора съдебна практика. Обжалването не следва да бъде допуснато и във връзка с последния формулиран от касаторите въпрос, макар същият да има характер на обуславящ, поради липса на предпоставки за прилагане на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.При формирането на извода си,че последното прекъсване на давността е настъпило на основание чл.116 б.в ЗЗД с подаването на молбата на банката за образуване на изпълнително дело и предприемане на действия по принудително изпълнение от ЧСИ срещу длъжниците, въззивният състав не се е отклонил от сочената от касаторите задължителна практика, обективирана в ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/13г. на ОСГТК на ВКС, на чиито мотиви именно се е позовал. Целеният от касаторите отговор на въпроса е изваден от контекста на изложените в тълкувателното решение мотиви по т.10. Според тези мотиви не представлява изпълнително действие фактът на образуването на изпълнителното дело, но не и молбата на взискателя, с която е поискано такова да бъде образувано при посочване в нея на конкретен способ. Това се извежда от приетото от ОСГТК на ВКС,че ако молбата не съдържа такова искане, тя се явява нередовна и подлежи на връщане, като с връщането ѝ давността не се счита прекъсната, което по аргумент от противното означава,че редовната молба за образуване на изпълнително дело прекъсва давността. В този смисъл са и мотивите на въззивния съд, което налага извода, че и с третия въпрос касаторите не са обосновали искането си за селектиране на подадената от тях касационна жалба. Поради това настоящият състав следва да постанови определение за отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт. Така мотивиран, състав на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение