Определение № 50280 от 08.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2424/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Дженерали Застраховане“ АД, чрез юрисконсулт В. Т., [населено място] обжалва решение № 10475 от 19.07.2021 г. по в.гр.д. № 3596/2019 г. на Апелативен съд - София, с което след частична отмяна на решение № 3672 от 21.05.2019 г. по гр.д. № 3781/2019 г. на Софийски градски съд, са уважени предявените от Г. Е. И. до размер от 10 000 лв и В. С. И. до размер от 40 000 лв против „Дженерали Застраховане“ АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, представляващи обезщетения за неимуществени вреди, ведно със законите лихви, считано от 02.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумите, както и сумите - съответно от 391,20 лв. и от 1239,40 лв., представляващи обезщетения за имуществени вреди, ведно със законните лихви, считано от 27.05.2015 г. до окончателното изпащане на сумите. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните? Излага съображения за наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, а именно противоречие с тълкуването на поставения правен въпрос в отклонение от трайната практика на ВКС, изразена в решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение от 22.02.2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение от 09.05.2011 г. по гр.д. № 421/2009 г. на ВКС, IV гр.о.; решение от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС. В обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи, че решението не разглежда в нужната пълнота изложените доводи за извършените констатации в констативен протокол на ПТП, прекратяването на наказателното производство и доказаното влязло в сила наказателно постановление, както и че в хода на извършените проверки, не били установени от компетентните разследващи органи каквито и да било нарушения на правилата за движение по пътищата да са осъществени от водача на автобуса. 2.Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена и в т. 11 и др. на ППВС № 4 от 1968 г. Обосновава наличие на основание за допускане касационно обжалване поради противоречие на разрешения правен въпрос със задължителната и трайната практика на ВКС, изразена в Постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС; решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 95 от 24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение № 154 от 30.10.2012 г. по т.д. № 807/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 142 от 15.10.2015 г. по т.д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т.о. и др. 3.Разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, съгласно първоначалната редакция на която, от датата на извънредното положение (13.03.2020 г.) до датата на влизане в сила на изменението на нормата (09.04.2020 г.), не се прилагат последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти, императивна материално правна норма, с която съдът следва да се съобрази ли е? Сочи, че нормата на чл. 6 от ЗМДВИП е императивна и следвало служебно да се приложи от съда. Позовава се освен на изрично посоченото основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Ответниците по касационната жалба Г. Е. И. и В. С. И. оспорват касационната жалба. Считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е частично недопустима по отношение на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на суми, представляващи обезщетения за имуществени вреди, на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), настъпили при пътно-транспортно произшествие на 02.05.2015 г., като е присъдена сумата от 391,20 лв, на Г. Е. И. (частичен иск от вземане в размер на 1500 лв) и на В. С. И. сумата от 1239,40 лв, при предявен иск за сумата от 1240 лв, (частичен от цяло вземане в размер на 1 500 лв). В случая при цена на иска за имуществени вреди на Г. И. от 391,20 лв и на В. И. от 1240 лв, следва да се приеме, че касационното обжалване е недопустимо. От значение е цената на предявените искове, като частични, а не размерът на цялото твърдяно вземане. Този извод следва от ограничението, въведено от законодателя с нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, съгласно което не подлежат на касационно обжалване решения по граждански дела, по които цената на иска е под 5 000 лв. В случая, следва да се приеме, че делото е гражданско по своя характер, тъй като спрямо третите лица, ползващи се от застрахователен договор, е налице приравнена на правата на потребители защита. В подобен смисъл е тълкуването в Тълкувателно решение 1/23.12.2015 г. по тълк.д. 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. В случая въззивното производство по въззивната жалба на Г. И. и В. И. е било висящо към момента на приемане на ЗИДГПК (ДВ бр. 100 от 20.12.2019 г.), поради това образуваното дело се разглежда като гражданско дело и за тях е приложим предвидения праг в чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, от 5 000 лв. В този смисъл Тълкувателно решение 3 от 23.02.2022 г. по тълк.д. 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС. В случая предявените искове са под 5 000 лв и поради това, е недопустимо разглеждането на частните жалби. В останалата част касационната жалба на „Дженерали застраховане“ АД е допустима. Подадена е в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице, като частично се обжалва въззивното решение, само в частта относно присъдените суми, представляващи обезщетения за неимуществени вреди, настъпили от посоченото пътно-транспортно произшествие. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че се е състояло пътно-транспортно произшествие между лек автомобил и автобус, на 02.05.2015 г. на главен път Е- 871, посока от София към Шумен в района на [населено място]. Прието е, че спорен е механизмът на произшествието. Кредитирани са свидетелските показания на св. И., който е станал свидетел на катастрофата, движейки се след лекия автомобил, като водач на товарен автомобил. Въззивният съд е допуснал допълнителни единична и тройна съдебно-технически експертизи. Приел е, че следва да кредитира тройната съдебно-техническа експертиза. С оглед същата и констатациите в нея, въззивният съд приема, че водачът на лекия автомобил е предприел изпреварване на прав участък, с видимост, при липса на забрана за изпреварване, установена с пътни знаци, вкл. маркировка на пътя. Въззивният съд се е позовал на заключението на експертите, сочейки, че те са извършили анализ на фотоалбума, ширината на пътното платно, радиуса на завоя и са направили извод, че ударът е в платното на лентата на движение на лекия автомобил. Това е обусловило извод, че нарушение на правилата за движение по пътищата е извършил водачът на автобуса, като е приел, че нарушението е на чл. 20 ЗДвП. Прието е, че противоправното деяние е извършено виновно от водача на автобуса и това е обусловило извод за отговорност на водача на автобуса. А като носител на задължение по силата на сключения договор за застраховка „Гражданска отговорност“ е обусловен извод за отговорност на застрахователя. Прието е, че ищцата В. И. не е допуснала нарушение на правилата за движение по пътищата, което да изключва отговорността на водача, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника. Не била осъществена загуба на устойчивост на лекия автомобил, т.е. странично занасяне, което би било причина за навлизането му в лентата за движение на автобуса. Това е обусловило извод за основателност на заявените претенции. Съобразен е видът на уврежданията, като е прието, че В. И. е получила счупване на лявата лъчева кост, спукване на лявата лакътна кост, счупване в дисталната част към китката на лъчевата кост на ръката. Прието е, че е проведено оперативно лечение, направен бил разрез в областта на лъчевата кост и извършена кръвна репозиция и метална остеосинтеза с LCP плака и пет винта. Назначено било носене на шина за 45 дни и медикаментозно лечение. На 01.10.2015 г., 5 месеца след произшествието, при медицински преглед били установени клинични и рентгенови данни за псевдоартроза (незараснало счупване) с възпаление и фистула. Била оперирана повторно, била временно нетрудоспособна около 2-2,5 м, при благоприятно протичане на лечебния процес. Полученото усложнение било довело до втора операция. Имало останала силна деформация на лявата ръка, белези от проведените хирургични операции, втвърдяване на киткова става, водещо до ограничаване на движенията на ръката в тази област. Това било постоянно увреждане, което нямало как да се излекува. Имала нарушение на хватателната способност на лявата ръка, както и че тя не е в нормално положение. Съдът приел, че получената травма от ищеца било временно разстройство на здравето, незастрашаващо живота й. Представлявала средна телесна повреда, която била довела до дискомфорт в бита, оставила трайни последици, които и за в бъдеще щели да създадат затруднения в ежедневието. Съобразена е възрастта на пострадалата 55 г, продължителния възстановителен период, с оглед полученото усложнение, предприетото оперативно лечение – две операции, останалите загрозяващи белези върху лявата ръка, които също били с трайна последица, която не може да бъде отстранена. При съобразяване посочените критерии и на основание чл. 52 от ЗЗД е постановено, че размерът на следващото се обезщетение следва да е 40 000 лв. По отношение на пострадалата Г. И. е преценено, че е била пътуваща в лекия автомобил, от конкретното пътно-транспортно произшествие са настъпили вреди за нея, изразяващи се в фрактура на 3 и 4 дланни кости на дясната ръка. Счупването било причинило трайно затруднение на движението на дясната ръка за повече от 30 дни. Възстановяването било 1,5 – 2 месеца. Не била извършвана оперативна интервенция. Липсвали данни за състоянието след изписването от болницата, поради което въззивният съд е направил извод, че оздравителният процес бил протекъл без усложнения. Иммобилизацията била за 3-4 седмици. Функционално възстановяване настъпвало за около 2 месеца. Счупването на костите на дланта на ръката било средна телесна повреда, довела до временно разстройство на здравето, неопасно за живота на пострадалия и в причинна връзка с произшествието. Фрактурата била създала затруднение в обичайния начин на живота на ищеца. В периода от около 2 месеца, била затруднена в бита. Липсвали усложнения. Отчетена е възрастта от 23 години. Така, при прилагане критериите, предвидени в чл. 52 от ЗЗД е достигнат до извода, че справедливо обезщетение за преживените болки и страдания от Г. И. следва да е размер от 10 000 лв. Отхвърлено е възражението за съпричиняване, направено от ответника, като такова за неизпълнено задължение по чл. 137 а от ЗДвП, като е прието, с оглед заключението на вещото лице, че колата е била фабрично оборудвана с предпазни колани, които пострадалите са били поставили. Освен това е прието, че използването на коланите не биха могли да повлияят настъпилите увреждания, тъй като коланите не ограничават подвижността на ръцете и не предпазват от увреждания, като претърпените от ищците в настоящето производство. Поради липса на причинна връзка между поведението и състоянието на пострадалите с настъпилия противоправен резултат е отхвърлено възражението за съпричиняване. Допускането на касационно обжалване на въззивното съдебно решение се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Служебно, касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивно съдебно решение, само, ако установи основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр.1 и пр. 2 от ГПК. В разглежданото въззивно съдебно решение, настоящият съдебен състав не установява основания, от които да се направи извод, че е вероятно съдебното решение да е нищожно или е вероятно съдебното решение да е недопустимо. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване. По отношение на поставения първи правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание. Така поставеният правен въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Поставеният правен въпрос е свързан с правилността на съдебното решение и с неговата обоснованост. Правилността на съдебното решение не може да бъде преценявана в производството по чл. 288 от ГПК, без участие на страните и при извършване на проверка на основанията, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Неправилността на съдебното решение е извън предмета на производството по чл. 288 от ГПК, дори и да е налице. По отношение на втория поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че същият е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и е обусловил изхода на спора, чрез определяне на конкретния размер на следващото се обезщетение. Следователно представлява общо основание за допускане касационно обжалване. По отношение на така формулираното общо основание за допускане касационно обжалване, не е налице твърдяното допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Налице е задължителна практика на ВКС - ППВС 4/68 г., съгласно която при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, съдът следва да определи основанието, като прецени редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства, като начинът на настъпване на увреждането, характера, претърпените болки и страдания, при телесни увреждания, видът на травмите, срокът на възстановяване, останали ли са белези, загрозявания, влошаване на здравословното състояние и осакатявания. В настоящия случай, по отношение на приетите увреждания, въззивният съд, за да определи конкретните размери на следващите се обезщетения, не се е отклонил от посочените критерии. Взел е предвид видът и тежестта на уврежданията, лечението, продължителността на възстановяването, остатъчните белези и подвижност на засегнатите части. Въззивният съд е съобразил и трайната практика на ВКС по отношение критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди при претърпени болки и страдания, вследствие на увреждания, причинени при пътно-транспортни произшествия, изразена в решение № 26 от 25.02.2020 г. по т.д. 533/19 г. по описа на ВКС, II ТО. Специално по отношение на паричния еквивалент на следващото се парично обезщетение за неимуществени вреди за претърпените болки и страдания, относно критериите за икономическите нива на развитие и еквивалентност на следващото се обезщетение, въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, изразена в решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т.о, решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на І т. о. Поради изложеното не следва да се допуска касационно обжалване по посочения правен въпрос. Посоченият трети правен въпрос, не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, сочен от касатора, следва да е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора. В случая, посоченият правен въпрос, не е разрешен от въззивния съд. Поради това не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. По формулираното искане от адвокат К. за заплащане на адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., настоящият съдебен състав намира, че не следва да се присъди такова. Действително с оглед изхода на спора, на ищците на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се дължат разноски. В случая, с оглед присъдените от въззивния съд суми на ищците не може да се приеме, че при осъщественото представителство те вече са материалнозатруднени лица. Поради това, не е осъществено основанието за предоставяне на безплатна правна помощ. Искането следва да се остави без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България