Определение № 337 от 27.04.2022 г. на ВКС по д. № 3471/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на „Сенсата технолоджис България” ЕООД, [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д. №2551/20 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от П. П. срещу касатора искове по чл.344, ал.1,т.1-3 КТ, с които е оспорена законността на уволнението на ищеца от длъжност „ инженер производство/ инженер процеси”, извършено на осн. чл.328, ал.1,т.5 КТ със заповед от 22.01.20 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че в противоречие с посочената практика на ВКС са решени следните правни въпроси от предмета на спора:

1. В кой момент следва да е налице липсата на качества на работника/служителя за ефективно изпълнение на възложената му работа, кога трябва да се е проявила тази липса и за какъв период от време трябва да е налице, за да може работодателят да прекрати тр. правоотношение на осн. чл.328, ал.1,т.5 КТ и неупражняването на правото на работодателя да прекрати тр. договор на осн. чл.71 изключва ли наличието на липсата на качества на служителя през периода на изпитване, уговорен в трудовия му договор?

2. Как следва да бъде преценена годишната оценка за представянето на служителя, при наличието на съществуващата в предприятието на работодателя система за годишни оценки на служителите и подлежи ли на съдебен контрол целесъобразността и обосноваността на поставените годишни цели и критерии за оценка на представянето на работника/служителя в рамките на системата за годишни оценки на работодателя, при упражняване правото му за прекратяване на тр. правоотношение на осн. чл.328, ал.1,т.5 КТ, ако същите са били приети от работника/служителя в процеса на целепоставяне и годишна оценка?

3. Дали въззивният съд следва да обсъди всички приети по делото доказателства и да изложи конкретни мотиви за всяко едно доказателство, съдържащо се по делото?

Евентуално, поставя втория въпрос в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 КТ. Според касатора въззивното решение съдържа толкова съществени и многобройни пороци, че те обуславят очевидната му неправилност по чл.280, ал.2 КТ.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Във връзка с първия и втория въпрос въззивният съд е приел, че няма данни ищецът да не се е справял с възложената му работа за времето от 11.06.18 г., когато започнал работа в ответното дружество, до 11.12.18 г., когато изтекъл изпитателният срок по трудовия му договор. От данните по делото според въззивния съд се установява, че ищецът бил добър служител – бил оставен на работа след изпитателния срок, получил бонус през м. април 2019 г., добрите му качества се установяват и от показанията на свидетелката Д., която работила заедно с него в ответното предприятие. При достигнатата положителна оценка на работата му през 2018 г., според въззивния съд, ищецът е притежавал необходимите качества, за да продължи да работи на заеманата длъжност.

Оценката за работата на ищеца през 2019 г., според въззивния съд, също е по-скоро положителна. Въз основа на преценката на доказателствата по делото подробно е мотивиран изводът, че задавайки неимоверно високи изисквания в случая, които не са адекватни на вида и обема на някои от недостигнатите цели, ответното дружество чрез неговите ръководители е действало недобросъвестно спрямо ищеца – към него са предявени и са заложени изисквания, за които се знае прадварително, че не е възможно да бъдат изпълнени. В тази насока съдът се е позовал и на обстоятелството, че след освобождаването на ищеца неговите функции били поделени между трима служители, което сочи на неговата свръхнатовареност. Добросъвестността на страните в тр. правоотношение изисква от работодателя чрез ръководните му органи да прояви по-висока степен на компетентност при възлагане на конкретните задачи на служителя и при оказването на помощ, необходима за комуникация със служителя и за обучението му, което в случая било оставено на „самотек”, според кредитираните от въззивния съд св. показания.

Въззивният съд е приел за недоказано твърдението на работодателя, че от работата на ищеца са произтекли вреди за ответното предприятие – процесите, в които е участвал ищецът са резултат от екипна работа, вкл. с техници и мениджъри. Ако щета за предприятието действително е настъпила, то и отговорността за нея не би могла да падне изцяло върху един от служителите, особено ако в продължение на дни са се произвеждали негодни изделия.

При тези данни не се установява противоречие на въззивното решение с р. по гр.д. №209/12 г. на ВКС, четвърто г.о. Там е посочено, че преценката на работодателя за наличието или липсата на определени качества може да бъде направена за конкретен период от време с оглед постигнати резултати по поставени от работодателя цели. Това е така, защото специфичното за това основание за уволнение е наличието на обективно и трайно състояние, което има проявления през един сравнително продължителен период от време, а не е инцидентно и дължащо се на случайни обстоятелства. Доказването на отрицателния факт за липса на качества се осъществя чрез доказването на положителните факти, които имат отношение към начина, по който работникът или служителят се справя с възложената работа и към нивото на изпълнение на трудовите задължения.

В случая въззивният съд въз основа на доказателствата по делото е формирал изводи, че работата на ищеца не е била трайно отрицателна, а констатираните затруднения през 2019 г. се дължат на липсата на достатъчно разбиране и съдействие от работодателя за нормална натовареност на служителя и за обучението му, вкл. в екипната работа. Окончателното оставане на работника на работа при работодателя след изпитателния срок, чиято цел е да се провери годността на работника да изпълнява работата – чл.70, ал.1 КТ, принципно сочи на добра оценка, на годност на работника да изпълнява работата. В този смисъл е напр. р. по гр.д. №1159/17 г. на четвърто г.о. на ВКС, в което е посочено: Срокът на договора по чл. 70 КТ е за изпитване - прекратяването му не е резултат от изтичане на определен период от време, а на преценката, че работникът или служителят не е годен да изпълнява съответната работа; определеният в чл. 70, ал. 1 КТ срок е за проверката, а не за периода, за който се сключва договорът.

Вторият въпрос в по-голямата си част е фактически, предполага навлизане в съществото на спора, което ВКС в това производство не прави. Във връзка с правната страна на въпроса, не се установява конкретно противоречие между въззивното решение и цитираните от касатора решение по гр.д. №1237/16 г. на трето г.о. и р. по гр.д. №1257/13 г. на трето г.о. на ВКС. В тях, както и във въззивното решение по настоящото дело, е прието, че липсата на качества за ефективно изпълнение на работата следва да се установи като трайно обективно състояние, вкл. от анализа на годишните оценки и планове, ако има такива. По настоящото дело след такъв анализ въззивният съд аргументирано е приел, че не се установява обективна липса на качества у ищеца. Въпросът е разработен в практиката на ВКС поради което не се установява основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.

Не се установява противоречие със сочената практика на ВКС и по третия, процесуален въпрос – въззивният съд е посочил защо не приема за установено твърдението на ответника за нанесени му от работата на ищеца вреди. Показанията на св. Енгеров и С. са подробно обсъдени от въззивния съд, но след съвкупната им с другите събрани доказателства преценка, съдът е приел, че работодателят е заложил непремерено високи изисквания към ищеца и не му е съдействал достатъчно за постигането им, вкл. с обучение и екипна работа.

Поради изложеното не се установява основанието по чл.280, ал.1,т.1 ГПК и по трите поставени въпроса.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно. В практиката на ВКС – напр. опр. по ч.т.д. №221/18 г. на второ т.о. е посочено, че „за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт”.

В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изводите на въззивния съд по поставените правни въпроси съответстват на цитираната по –горе практика на ВКС.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационното обжалване и ВКС на РБ, трето г.о.