Определение № 2707 от 27.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 482/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4750/07.12.2022 г., подадена от Г. Н. М., чрез адвокат О. П., срещу решение № 219 от 21.11.2022 г. по гр. д. № 20221500500283/2022 г. на Окръжен съд – Кюстендил, с което е потвърдено решение № 211/01.04.2022 г. по гр. д. № 1526/2021 г. на Районен съд – Кюстендил. С потвърденото първоинстанционно решение е допуснато извършване на съдебна делба на поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 436 кв.м, заедно с построените в имота: еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 68 кв.м, състояща се от два етажа, с идентификатор ****, сграда със застроена площ от 42 кв.м, с идентификатор ****, разположена в поземлени имоти с идентификатори *** и ***, но принадлежаща към поземлен имот с идентификатор ***, и сграда със застроена площ от 9 кв.м, с идентификатор ****, между съделителите: С. М. М.-Г., А. М. М. (участващи в производството на собствено основание като ищци-съделители и като правоприемници на основание чл. 227 ГПК на баща си М. Б. М., починал в хода на производството), и Г. Н. М., при права: за С. М. М.-Г. – 1/4 ид. ч., за А. М. М. – 1/4 ид. ч., за Г. Н. М. – 2/4 ид. ч.; на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт № 52, том II, peг. № 2147, дело № 222/2018 г. по описа на нотариус М. М. в частта над 2/4 ид. ч. от признатото с него право на собственост в полза на Г. Н. М. досежно допуснатите до делба УПИ и сгради. Въззивният съд е посочил, че напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на последния. Съгласно тези мотиви поземленият имот със сградите в него е бил придобит по силата на давностно владение от наследодателите на страните Н. и Л. П.. Едва след смъртта на Н. П. на 26.08.2011 г. Г. М. е започнал да ползва целите имоти като свои, като до подаване на исковата молба не е изтекъл срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване по давност от него на притежаваните от останалите съсобственици части. Окръжен съд – Кюстендил е разгледал доводите във въззивната жалба на Г. М.. По отношение на твърдението на жалбоподателя, че Кюстендилският районен съд неправилно е приел, че писмените договори от 1951 г. и 1956 г., с които наследодателят на страните Н. П. е закупил имоти, представлявали индиция за начало на своене, водещо до придобиването им на основание давностно владение, е посочил, че са налице множество доказателства в подкрепа на този извод - договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.06.1951 г., от който е видно, че Н. Н. е придобил 1/2 ид. ч. от паянтова едноетажна къща, както и договор от 08.04.1956 г., с който се удостоверява, че Н. Н. е придобил също 1/2 ид. ч. от паянтова едноетажна къща в [населено място]; разписен лист, удостоверяващ, че като собственик на УПИ № ** е записан Н. П.; показанията на свидетелите Г., С. и А., съгласно които до смъртта си наследодателите на страните Н. и Л. П. са живели в къщата; данните от съдебно-техническата експертиза, че според разписния лист към регулационния план на [населено място] от 1970 г. процесният имот е записан на Н. П.. Съдът е изложил, че представените договори от 1951 и 1956 г. не са сключени в предвидената в закона нотариална форма и сами по себе си нямат транслативен ефект, но взети предвид с всички изброени по-горе доказателства в тяхната съвкупност, водят до заключението, че Н. и Л. П. са владели процесния имот през един продължителен период от време, надхвърлящ 10 години, и са го придобили по силата на давностно владение. По отношение на твърдението във въззивната жалба, че първата съдебна инстанция е следвало да кредитира показанията на свидетеля Т. А., установяващи факта на разпореждане с имотите на наследодателите приживе, в т.ч. извършеното дарение на процесния имот в полза на техния син, което също било индиция за начало на своене на имота от страна на Г. М., Окръжен съд – Кюстендил е посочил, че действително в дадените пред районния съд показания този свидетел твърди, че е чувал Н. П. да казва, че е дал парцел на дъщеря си да строи къща, а другата къща „да остане за Г.“, но тези негови показания не са подкрепени както от показанията на останалите свидетели, така и от писмените доказателства, поради което не могат да бъдат кредитирани. Ето защо и не може да се приеме за начална дата, поставяща началото на владение, годно на направи ответника собственик, сочената 1983 г. Въззивният съд е приел, че тъй като предмет на делбата е недвижимо имущество, придобито по силата на наследяване, неоснователно се явява и възражението на Г. М. срещу изводите на първоинстанционния съд за липса на еднолично намерение за своене от страна на М. за периода от 2003 до 2011 г. досежно частта от имота, притежавана от неговата майка. Визирал е, че в подкрепа на такова твърдение липсват доказателства по делото. Предвид изводите за липсата на извършено разпореждане с процесния имот приживе от наследодателя в полза на Г. Н., както и липсата на доказателства, въз основа на които да се приеме, че последният по явен и недвусмислен начин е установил фактическа власт върху имота в предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок и го е придобил по давност, съдът е намерил, че имотът е запазил съсобствения си характер, поради което и подлежи на делба между страните. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не формулира въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърди, че въззивният съд е коментирал и изследвал само част от представените по делото доказателства, без да изследва цялата фактическа обстановка и всички писмени и гласни доказателства (каквото процесуално нарушение е допуснал и Районен съд – Кюстендил), като по този начин е действал в нарушение на приетото в ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Според жалбоподателя при пропуските, допуснати от районния съд, въззивната инстанция е следвало да събере нови доказателства (повторен разпит на свидетели) и да попълни делото с факти и обстоятелства, чрез които напълно да изясни спора от фактическа страна. Като не е сторил това, съдът е допуснал противоречие с ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Оспорва изводите на съда относно придобиването на процесния имот от наследодателите Н. и Л. П., като счита, че договорите от 1951 г. и 1956 г. не отговарят на изискванията на чл. 219 ЗЗД (отм.) за форма и не са годно доказателство за своене и придобиване по давност на имота. От насрещните страни е подаден отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Въпреки че се е позовал на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, Г. М. не е формулирал въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, като съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение това е достатъчно за недопускане на касационно обжалване на сочените основания. В случая в изложението към касационната жалба са обосновани единствено основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че действително съгласно задължителната практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установената непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. В конкретния казус Окръжен съд – Кюстендил е действал съобразно разпоредбите на ГПК и посочената съдебна практика. Същият е отговорил на доводите във въззивната жалба и е обсъдил всички събрани доказателства, като е сторил това не формално, а задълбочено, и е направил съответните правни изводи, като включително се е възползвал и от възможността по чл. 272 ГПК да препрати към част от мотивите на първоинстанционния съд. Друг е въпросът, че тези правни изводи не са в интерес на Г. М.. Същевременно атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба имат право на направените от тях разноски за адвокат за производството пред ВКС в размер на 1200 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,