Определение № 194 от 25.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 422/2018 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. С определение № 2155 от 28.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2321/2017 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено определение № 748 от 07.02.2017 г. по гр. д. № 100/2012 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е оставена без уважение молба на М. А. Т. и В. С. Т. за разрешаване на действия на разпореждане с недвижим имот, върху който е наложена възбрана за обезпечаване на иск по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) с определение от 06.12.2011 г. по гр. д. № 504/2011 г. на Благоевградски окръжен съд. Срещу определение № 2155 от 28.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2321/2017 г. на Софийски апелативен съд са постъпили частни касационни жалби вх. № 15887 и 15888 от 28.09.2017 г., подадени от М. Я. Т. и В. С. Т., двамата от [населено място]. Поддържа се, че касационно обжалване на определенито следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал.1 ГПК по обуславящите изхода на делото въпроси (след уточнението им и въз основа на оплакванията в жалбата съобразно т.1 от ТР № 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. ОСГТК ВКС): кога и при какви условия ответниците в производство по иск по ЗОПДИППД (отм.) могат да бъдат освободени от държавна такса по делото и може ли да съдът при условията на чл. 23, ал.4, т. 7 ЗОПДИППД (отм.) да разреши извършване на разпоредителни действия с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки, когато няма идентичност между стойността му и дължимите по делото такси. Ответникът по касационните жалби К. за о. на н. п. и. счита, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а по същество счита жалбите за неоснователни. Частните жалби са постъпили в срок, редовни са и допустими. Обстоятелствата по делото са следните: С определение № 2249 от 06.12.2011 г. по гр.д. № 504/2011 г. на Благоевградски окръжен съд е допуснато по искане К. за о. на н. п. и. обезпечение на бъдещ иск с цена на иска 235227,47 лева против М. А. Т. и В. С. Т., чрез налагане на обезпечителни мерки възбрана върху два недвижими имота, запори върху лек автомобил и суми по сметки в банки. К. е предявила иск по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.), първоинстанционното производство по който е приключило с решение по съществото на гр.д. № 100/2012 г. на Благоевградски окръжен съд. На 30.12.2012 г. ответниците М. А. Т. и В. С. Т. са подали въззивни жалби срещу първоинстанционното решение, производството по които е било оставено без движение с разпореждане № 1467 от 03.04.2015 г. с указания до жалбоподателите да внесат държавни такси по жалбите в размер на 4525,34 за В. Т. и 4555,73 лева за М. Т.. С влезли в сила определения № 2774 и 2777 от 24.06.2015 г. молбите на М. А. Т. и В. С. Т. за освобождаване при условията на чл. 83, ал. 2 ГПК от внасяне на държавна такса по жалбите са оставени без уважение. С определение № 748 от 07.02.2017 г. по гр.д. № 100/2012 г. е оставено без уважение и искането на М. А. Т. и В. С. Т. да им бъде разрешено на основание чл. 23, ал. 4, т. 7 ЗОПДИППД /отм./ да извършат действия на разпореждане с възбранен недвижим имот, съставляващ ½ ид. част от поземлен имот № 9126 в кв. 15 по плана на ІV м.р. на Б., целият с площ от 1802 кв.м., за да се извърши плащане на дължимите по делото държавни такси. С определение № 2155 от 28.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2321/2017 г., Софийски апелативен съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че повдигнатият от жалбоподателите въпрос кога и при какви условия ответниците в производство по иск по ЗОПДИППД (отм.) могат да бъдат освободени от държавна такса не е обуславящ изхода на делото - предмет на въззивното определение е основателно ли е искане за разрешаване извършване на разпоредителна сделка с имущество по реда на чл. 23, ал.4 т. 7 ЗОПДИППД (отм.), към който предмет въпросът относно предпоставките за освобождаване от държавна при условията на чл. 83, ал.2 ГПК е неотносим. Касационно обжалване на определението следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса може ли да съдът при условията на чл. 23, ал.4, т. 7 ЗОПДИППД (отм.) да разреши извършване на разпоредителни действия с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки, когато няма идентичност между стойността му и дължимите по делото такси. Съгласно установената съдебна практика, извършване на плащания или други разпоредителни действия с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки, се разрешава само в случаите на невъзможност на страната да поеме разходите с друго свое имущество. Стойността на имуществото, което се освобождава следва да съответства на стойността на съдебните разноски, поради което преценката с кое имущество да се разреши разпоредителна сделка се извършва с оглед на конкретните обстоятелства. В този смисъл и определение № 325 от 30.05.2011 г. по ч. гр.д. № 286/2011 г. ІV г.о. ВКС и определение № 494 от 04.07.2012 г. по ч. гр.д. № 393/2012 г. ІV г.о. ВКС. Съдът извършва преценката кое от запорираните имущества следва да бъде освободено както с оглед стойността му, която трябва да е приблизително адекватна на размера на дължимите съдебни разноски, така и с оглед възможностите за реализация на това имущество чрез продажбата му, за да може делото да бъде разгледано в разумен срок. При тази преценка съдът не е обвързан в рамките на посоченото от ищеца, а определя с кое имущество да бъде разрешено разпореждане, изхождайки от стойността на имуществото и възможността за бързото му осребряване. Когато лицето не разполага с достатъчно средства за внасяне на държавна такса по делото, запорираното или възбранено имущество е на значително по-висока стойност от необходимите разноски или не може да бъде реализирано на пазара в разумен срок, съдът освобождава страната от внасяне на разноски по делото и присъжда дължимата държавна такса с оглед изхода на делото – чл. 78, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.). Във всички случаи обаче липсата на достатъчно средства за разноски по делото не може да бъде пречка за продължаване на производството по делото и приключването му в разумен срок. В производството по искането на М. А. Т. и В. С. Т. да им бъде разрешено на основание чл. 23, ал. 4, т. 7 ЗОПДИППД /отм./ да извършат действия на разпореждане с възбранен недвижим имот, за да се извърши плащане на дължимите по делото държавни такси е прието, че молителите притежават имущество извън обезпеченото, даващо им възможност да заплатят държавните такси – доход на М. Т. в размер на 1079 лева месечно и притежавана от двамата земеделска земя от 913 кв.м. Прието е, че искането е неоснователно и поради липса на съразмерност между размера на дължимата държавна такса и стойността на имуществото, което се иска да бъде освободено от наложената възбрана. От приложеното след служебното му изискване от Върховния касационен съд определение № 2249 от 06.12.2011 г. по гр.д. № 504/2011 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е допуснато обезпечение на бъдещ иск с цена на иска 235227,47 лева на К. за о. на н. п. и. против М. А. Т. и В. С. Т. се установява, че освен възбранените имоти, молителите притежават и суми по сметки в банки, запорирани за обезпечение на иска, без да е посочен размерът им. С разпореждане № 52 от 01.03.2018 г. съдът е указал на молителите да декларират наличностите по запорираните влогове в [фирма]: сумите по спестовен влог в евро, открит на 30.05.2008 г. BG 21 BPBI 7922 4414 1243 01 и по спестовен влог в лева, открит на 15.04.2008 г., BG 39 BPBI 7922 4014 1243 01, както и доказателства за данъчната оценка на имота в [населено място]. Съобщения с препис от разпореждането са връчени на молителите на 23.03.2018 г., които в разумен срок, даващ им възможност да се снабдят с необходимите доказателства не са изпълнили указанията. Не са постъпили и исканите от К. данни за пазарна цена на имота в [населено място]. При така установените факти, съставът на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: Изводът на въззивния съд, че имущественото състояние на молителите им позволява да заплатят държавните такси по делото общо в размер на 9081 лева е формиран без да са съобразени всички обстоятелства по делото. Съгласно представените от молителите декларации за материално състояние, В. Т. не реализира месечен доход от какъвто и да е източник и страда от заболяване, налагащо допълнителни средства за медикаменти от 20 лева месечно, а съпругата му получава месечно възнаграждение като медицинска сестра в размер на 530 лева. Същите обстоятелства относно месечните доходи са декларирани и от съпругата му, която е вписала, че страда от заболяване, налагащо допълнителни месечни разходи от 60 лева, както и че изплаща кредит към Банка „У.” в размер на 20000 лева (л. 707-709 и л. 716-719 от гр.д. № 100/2012 г. на Благоевградски окръжен съд). Декларирали са и че притежават земеделска земя от 913 кв.м. Съдът е формирал извод, че тези доходи им позволяват да заплатят дължимата държавна такса от 9081 лева, без да съобрази, че семейният им месечен доход е под минималния за страната и без да поиска доказателства относно характера и местоположението на земеделската земя както с оглед на цената и, така и предвид възможната и бърза реализация на пазара. Правилен обаче се явява изводът за липса на съразмерност между размера на дължимата държавна такса и стойността на имуществото, което се иска да бъде освободено от наложената възбрана - недвижим имот, съставляващ ½ ид. част от поземлен имот № 9126 в кв. 15 по плана на ІV м.р. на Б., целият с площ от 1802 кв.м. Действително съдът е формирал този извод без доказателства за реалната пазарна цена на имота към настоящия момент, изхождайки от данни за оценката му през 2005 година, която е възлизала на 39600 лева – цена, многократно надвишаваща дължимите по въззивните жалби държавни такси. Стойността на дължимите по делото държавни такси не може да бъде покрита и с цената на притежаваните от молителите 913 кв.м. земеделска земя. При статистически данни за средната пазарна цена на земеделските земи за 2016 г. по 760 лева за декар и най висока цена в североизточния район на страната от 1100 лева за декар, цената на притежаваните от молителите 913 кв.м., дори и при най-бързата им реализация на пазара не би могла да покрие дължимите такси за въззивно обжалване от общо 9081 лева. Предвид изложеното, обжалваното въззивно определение следва да бъде потвърдено в частта му, с която е отказано да се даде разрешение на основание чл. 23, ал.2, т. 7 ЗОПДИППД (отм.) за разпореждане с възбранен недвижим имот, съставляващ ½ ид.част от поземлен имот № 9126 в кв. 15 по плана на ІV м.р. на Б., целият с площ от 1802 кв.м. За да бъде осигурена възможността на молителите за въззивно обжалване на първоинстанционното решение и приключване на делото без по-нататъшното му забавяне (обезпечението е наложено през 2011 г.) следва да бъдат освободени запорираните за обезпечение на иска по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) суми по сметки в банки. Предвид липсата на доказателства за размера на сумите по запорираните сметки, съдът намира, че следва да бъде освободена сума до размер на 9081 лева по спестовен влог в лева, открит на 15.04.2008 г., BG 39 BPBI 7922 4014 1243 01 в [фирма]. В случай, че наличността по сметката не е достатъчна, молителите следва да поискат отново освобождаване на суми в размер на разликата до дължимата държавна такса от запорираната им сметка в евро в [фирма], а при недостиг и на тази сума и евентуално ново искане за разрешаване на разпореждане с възбранения имот да представят доказателства за данъчната му и пазарна цена, както и доказателства за предприети действия за продажба на притежаваните от тях селскостопански земи. Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение