Определение № 392 от 04.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2415/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ответника Н. В. Н., действаща като ЕТ „Н. Н.“, против решение № 184 от 19.07.2019г. по в.т.д. № 2/2019г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 168 от 18.10.2018г. по т.д. № 39/2018г. на Окръжен съд - Плевен, с което е обявен по отношение на Държавата, на основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, за недействителен сключения на 30.06.2016г. договор за покупко - продажба на двуетажна търговска сграда, находяща се в [населено място], [улица], сключен между ПК „Обединение“, като продавач, и ЕТ „Н. Н.“ и „Манлейд“ ООД, като купувачи, след датата на установяване на публично вземане с влязъл в сила административен акт, съответно след връчване на заповедта за възлагане на ревизията. Жалбоподателят атакува въззивното решение като неправилно, като поддържа, че то е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Претендира присъждане на разноските по делото. Ответната страна по жалбата, НАП, твърди липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съответно поддържа, че жалбата е неоснователна. Ответниците по жалбата, ПК „Обединение“ и „Манлейд“ ООД не представят отговор на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че са налице всички предвидени предпоставки за уважаване на предявения иск по чл.216, ал.1, т.4 ДОПК за прогласяване недействителността по отношение на Държавата на прехвърлителната сделка покупко-продажба, сключена на 30.06.2016 г. между длъжника ПК „Обединение”, като продавач, и другите двама ответници, в качеството им на купувачи. Изводът, че е налице обективният елемент от фактическия състав на чл.216, ал.1, т.4 от ДОПК, е направен въз основа на констатацията, че атакуваната сделка е сключена, след датата на връчване на заповедта за възлагане на ревизия на ответната кооперация /16.04.2009г./ и след като с ревизионен акт в резултат на ревизията са установени задължения за довнасяне /след прихващане/ в размер общо на 115 657,83 лева и лихва за просрочие в размер на 46 583,41 лева. Ревизионният акт е бил връчен на 23.07.2009г. на представител на кооперацията и като необжалван е влязъл в сила на 7.08.2009г. Установено е от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че към момента на извършване на разпоредителната сделка между ответниците задължението на продавача по сделката по изпълнителното дело, образувано при публичния изпълнител, е било в размер общо на 484 422,83 лева. Въззивният съд е счел, че в случая е налице и субективният елемент от фактическия състав на иска по чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, изразяващ се в намерение на длъжника за увреждане на държавата. Посочено е, че намерението за увреждане не включва изискването за установяване на такова намерение и у лицето, с което длъжникът е договарял - решение № 69/22.06.2012 г. по т.д. № 534/2011 г. на ВКС, І т.о. С оглед на това е счетено за ирелевантно обстоятелството, с какви намерения касаторът е закупил процесния имот. Установените по делото обстоятелства, въз основа на които въззивният съд е приел, че в случая е налице намерение у длъжника за увреждане на държавата, са следните: Разпоредителната сделка е осъществена на 30.06.2016г., към който момент кооперацията е имала задължения към публичния взискател по образуваното изпълнително дело в общ размер на 484 422.83 лева; към същия момент са били наложени обезпечителни мерки – налагане на запор върху банкови сметки на кооперацията. Тези обстоятелства сочат, че разпореждането с процесния недвижим имот е предприето от длъжника с увреждаща цел, тъй като е извършено по време, когато спрямо него са установени задължения на голяма стойност и се води изпълнително производство от публичния изпълнител за погасяването им, като са наложени обезпечителни мерки-запори върху банковите сметки на кооперацията. Освен това решаващият състав се е позовал и на факта, че при нотариалното изповядване на сделката председателят на ответната кооперация е представил декларация по чл.264, ал.1 от ДОПК за липса на непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски, при положение, че към този момент при публичният изпълнител е висящо изпълнително дело № 276/2010г., образувано въз основа на влязъл в сила ревизионен акт №[ЕИК]/16.07.2009г., с който са установени публични задължения, които не са били заплатени. Счетено е, че недекларирането на задълженията, също сочи на намерение на длъжника – продавач по атакувания договор за продажба, да бъде осуетено удовлетворяването на публичните задължения, чрез принудително изпълнение върху процесния недвижим имот. Изложени са и съображения, че плащането по атакуваната сделка не е било извършено по посочения в нотариалния акт начин – по банков път. Касаторът - купувач е превел общо сумата 6 600,40 лева. по банкова сметка, но не на кооперацията - продавач, а на едно трето лице – „Гулянци Кооп” ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е ответната кооперация-длъжник. В тази връзка, въз основа на справка за банкови сметки от регистър на БНБ и от заключението на ССЕ за неоснователно е прието оплакването на касатора, че е превел сумата, представляваща част от цената по сделката, по банкова сметка на ответната кооперация. Действително в платежните нареждания за банков превод като получател е вписана процесната кооперация, но по делото е безспорно установено, че в действителност сметката е на „Гулянци Кооп” ЕООД, а не на ответната кооперация. Платежните документи са били представени на нотариуса и с оглед невярното вписване като получател на сумата ответната кооперация, са създали у нотариуса убеждението, че цената се плаща на продавача по сделката, а в действителност сметката е на трето лице. Това е още едно обстоятелство, което, според апелативния съд, сочи на намерение на длъжника за увреждане на публичния взискател. Плащането на цената от другия купувач по сделката „Манлейд” ООД. също не е било извършено по банков път, а е установено плащане на общо 15 000 лв. по два приходни касови ордера. Няма данни цената по сделката да е постъпила по банкови сметки на длъжника или по някакъв друг начин да е предоставена за удовлетворяване на взискателя по изпълнителното дело. Според решаващия състав, от посочените начини на плащане на цената от всеки един от купувачите е видно, че това плащане е извършено по начин, който да не позволи на публичния изпълнител да насочи изпълнение върху постъпващите суми, като към датата на атакуваната сделка е налице неплащане на задълженията по ревизионния акт /по изпълнителното дело основно постъпващите суми са от принудително изпълнение, но не от вноски на длъжника/. Посочено е, че при знанието за тези задължения, за запорираните сметки на кооперацията, длъжникът продава имота на цена равна на данъчната оценка и тази цена не постъпва по негова сметка по банков път. За неоснователно е счетено и възражението на длъжника, че разполага с друго имущество, като според въззивната инстанция, то не е и основание да се приеме, че не е налице намерение за увреждане на публичния взискател. Счетено е, че по делото не е доказано твърдението на ответната кооперация, че тя има достатъчно други имущества, върху които може да се насочи принудителното изпълнение с цел удовлетворяване на взискателя. Прието е, че от представените извлечения от счетоводни сметки: 201-„Земи”, 203-„Сгради” и 204-„Машини, съоръжения, оборудване, сметка 205 „Транспортни средства” и сметка 206 -„Стопански инвентар” не може конкретно да се установи какво имущество реално притежава ответната кооперация. Касае се само за счетоводни записи за притежавано имущество. По отношение на недвижимите имоти не са представени нотариални актове, за да е видно, че осчетоводените земи и сгради са собственост на кооперацията. Независимо от това е изтъкнато, че кредиторът има право да се удовлетвори чрез принудително изпълнение спрямо всяко секвестируемо имущество на длъжника, поради което. възражението на длъжника, че публичният взискател следва да се удовлетворява от друго имущество, е счетено за неоснователно. Противното би означавало да се предостави възможност за избор на длъжника върху кое от притежаваните имущества да се насочи принудителното изпълнение. Посочено е, че в разглеждания случай длъжникът е недобросъвестен - той не плаща публичните си задължения и макар да твърди, че разполага с недвижимо и движимо имущество, не използва това имущество за да погаси публичните си задължения. Заключено е, че длъжникът е отчуждил свой недвижим имот – двуетажна сграда, с цел да намали своето имущество и да не позволи върху този имот да се насочи принудително изпълнение, както и да получи заплащане на продажната цена по начин, при който публичният изпълнител да не може да насочи изпълнението върху платените суми. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат като обуславящи изхода на спора следните правни въпроси: „1/ Ако жалбоподателят е изправна страна по сделката, следва ли да се приеме, че е налице субективният елемент на състава на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК?; 2/ Съществува ли задължение за съда да прецени всички доказателства и доводи на страните и да мотивира решението си като ясно и точно посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а при противоречащи си доказателства да обоснове защо и кои кредитира, и кои не кредитира?; 3/ Съществува ли задължение на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и да изложи мотиви за това, включително и в случаите на препращане към мотивите на първоинстанционния съд, както и да назначи експертиза, ако установи, че делото се нуждае от изясняване от фактическа страна, с оглед твърденията на една от страните, че публичните задължения са погасени по давност?. Жалбоподателят поддържа наличие на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и на основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Първият въпрос не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изправността на страна по атакувана по реда на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК сделка не е част от фактическия състав на този отменителен иск, нито решаващият състав се е позовал на неизправност на страна по договора за покупко-продажба. Обсъждан е единствено начина на плащането по сделката и то единствено в контекста на доказване на намерението на продавача – длъжник чрез сделката да увреди кредитора си. С оглед неосъществяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е разглеждането на наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с този въпрос Другите два въпроса са процесуалноправни и са свързани с правомощията на въззивната инстанция, по които е формирана еднопосочна практика по чл.290 ГПК на ВКС, в съответствие с която е постановено въззивното решение, тъй като апелативният съд е обсъдил подробно всички доводи и възражения, въведени като предмет на въззивното производство във въззивната жалба и отговорите на нея, и е извършил преценка поотделно и в съвкупност на доказателствата по делото. Следва да се има предвид, че във въззивното производство не е било въведено оплакване във връзка с възражението на кооперацията - длъжник в отговора й на исковата молба за погасяване по давност на публичните задължения. С оглед на това, този въпрос не може да бъде разглеждан и от касационната инстанция. Невярно е твърдението на касатора в трети въпрос, че въззивната инстанция е препратила към мотивите на първоинстанционния съд. Наличието на практика на ВКС по чл.290 ГПК относно правомощията на въззивната инстанция, в пълно съответствие с която е постановен обжалваният акт, изключва приложението на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е налице изменение на закона или на обществените отношения, налагащи промяна на тълкуването, дадено от ВКС. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение