Определение № 162 от 19.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1481/2025 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Постъпила е по делото молба с вх. № 21017/13.11.2025 г., подадена от Застрахователно акционерно дружество “ОЗК Застраховане” АД, ЕИК[ЕИК], с искане за допълване на постановеното по настоящото дело определение № 3137/10.11.2025 г. в частта за разноските, като на страната се присъди адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 9 180 лева с ДДС, поискано и документално обосновано с отговора на касационната жалба. В дадения срок от касатора Х. Т. Х. се изразява становище за неоснователност на направеното искане. Развиват се доводи, че касационното производство е приключило с определение за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, поради което не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение на насрещната страна. В случай, че се приеме, че такова се дължи, се заявява възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за неговата прекомерност с аргумент, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и единственото извършено от процесуалния представител на застрахователя действие е подаване на отговор на касационната жалба. Постъпила е и молба с вх. № 23207/12.12.2025 г., с пощенско клеймо от 10.12.2025 г., подадена от адв. Р. Х. – процесуален представител на касатора Х. Т. Х., с искане за допълване на постановеното по делото определение, като се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА. Изтъква се, че такова се дължи с оглед принципа, че следва да бъде възмезден всеки положен труд. Ако молбата се счете за неоснователна се претендира да бъде отговорено на въпроса: “Следва ли положеният труд от ищеца /адвоката/ по подаване на касационна жалба, която не е допусната до касационно обжалване, да се присъдят исканите разноски, представляващи адвокатски хонорар за положен труд на осн. чл. 38 ЗА?”. От застрахователното дружество е подаден писмен отговор, в който се оспорва основателността на молбата на касатора. Сочи се, че не е налице основание за допускане на поставения въпрос, тъй като липсва противоречива практика или неяснота в закона по питането. Излагат се аргументи, че разноските се присъждат с оглед изхода на делото и в тежест на страната, която с поведението си е дала повод за образуването му. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, намира следното: Молбите на насрещните страни за допълване на определението в частта за разноските са подадени от легитимирани лица и в предвидения едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, поради което се явяват допустими. С определение № 3137/10.11.2025 г. по т.д. № 1481/2025 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., не е допуснат касационен контрол на решение № 101/ 14.04.2025 г. по в.т.д. № 35/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна. Отговорността за разноски по делото е правото на едната страна да иска и задължението на другата, дала повод за завеждането му, да плати направените разноски от първата. Тази отговорност е предпоставена от изхода на спора, като принципните положения за разпределение на разноските в съдебното производство са уредени в нормата на чл. 78 ГПК. Това правило е намерило отражение и в разпоредбата на чл. 38, ал. 2, изр. първо ЗА, според който в случай на оказана безплатно правна помощ и съдействие, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. В настоящия случай поради приключване на касационното производство в селективната му фаза по чл. 288 ГПК с определение за недопускане на касационно обжалване, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има ответникът по касация. Ирелевантни са доводите на адвоката на касатора относно овъзмездяване на “всеки положен труд”, тъй като от значение за разпределение тежестта за разноските е резултатът от делото. По тези съображения и доколкото застрахователят не е задължен за направените разноски, неоснователно остава искането на процесуалния представител на касатора за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА, като същото следва да се остави без уважение. Искането на ответника по касация за присъждане на разноски по делото е заявено в отговора на касационната жалба, към който са представени и доказателства за плащане по банков път на претендираното адвокатско възнаграждение от 9 180 лева с ДДС. От касатора е релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на извършения разход, което настоящият състав намира за основателно. Като съобразява, че предметът на делото – иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, не се отличава с фактическа и правна помощ, че по приложението на цитираната разпоредба е формирана трайна съдебна практика, че от ангажирания от страната адвокат са извършени действия по депозиране на отговор на касационната жалба и на изложението на основанията за допускане на касационна проверка по поставени въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, без явяване в открито съдебно заседание, както и че Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет, към която препраща чл. 78, ал.5 ГПК, не съответства на правото на ЕС, съгласно даденото тълкуване в решение по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав намира, че адвокатското възнаграждение на ответника по касация следва да бъде намалено на 1 500 лева с ДДС. Същото следва да се присъди в евро - 766,94 евро с ДДС, превалутирано съгласно правилата на чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България и Решение (ЕС) 2025/ 1407 на Съвета от 08.07.2025 г. относно приемането на еврото от България, считано от 01.01.2026 г., при фиксиран курс 1,95583 лева за едно евро. По тези съображения следва да бъде допълнено определението по чл.288 ГПК в частта за разноските, като в полза на ответника по касация се присъди адвокатско възнаграждение в посочения размер, а за горницата над тази сума искането не следва да бъде уважено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,