Определение № 2877 от 02.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2299/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от А. Б. М., подадена чрез пълномощник адв. А. Г. от САК, срещу въззивно решение № 250/07.03.2025 г. по в.гр.д. № 1307/2024 г. на АС – София. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, а по същество е очевидно неправилно като необосновано, постановено в противоречие на закона и съдопроизводствените правила- Отправя се искане въззивното решение да се отмени и предявените от касатора искове срещу двамата ответници да се уважат, евентуално да се обезсили и върне за ново разглеждане от друг въззивен състав. Ответната страна в производството В. А. В., чрез пълномощник адв. И. Г. от САК, оспорва жалбата с писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК. Ответната страна в производството М. С. Ж., чрез пълномощник адв. И. В. – П. от САК, оспорва жалбата с писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК. След изтичане срока за касационно обжалване (изтекъл на 22.04.2025 г. съгласно чл. 283, вр. чл. 60, ал. 6 ГПК), от касатора Б. са подадени като допълнение към касационната жалба, молба вх.№ 13993/27.05.2025 г. по регистъра на САС с приложени към нея доказателства, и молби вх.№ 14538/04.08.2025 г. и вх.№ 886/16.01.2026 г. по регистъра на ВКС с доказателства към втората, с която се развиват съображения за основателност на касационната жалба. Тези молби са подадени след изтичане на срока по чл.283 ГПК, не са в изпълнение указания на съда по чл. 285 ГПК, поради което не следва да се разглеждат в настоящето производство, в който смисъл е последователната практика на ВКС (напр. определение № 76 от 22.01.2016 г. по гр. д. № 6211/2015 г., ГК, ІV г. о., определение № 116/12.03.2019 г. по ч.гр. д. № 514/2019 г., ГК, ІІІ г.о. определение № 153 от 18.03.2022 г. по т. д. № 920/2021 г., ТК, ІІ т. о.). Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на първоинстанционно решение № 260167/12.03.2024 г., по гр.д. № 14831/2019 г. на Софийски градски съд /СГС/, са отхвърлени предявените от А. Б. М. искове с правно основание чл.45 ЗЗД, така: против М. С. Ж., като наследник на починалия в хода на процеса първоначален ответник И. Г. Ж., за заплащане на сумата от 55 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, настъпили в периода 05.05.2018 г. - 13.08.2019 г. в резултат от злоупотреба и недобросъвестно упражняване на процесуални права от И. Г. Ж. като ищца в производството по гр.д. № 12957/2009 г. на СГС, ГО, I-13 състав и свързаните с него съдебни производства, както и като взискател по изп.д. № 711/20215 г. на ЧСИ А. П. с рег. № 849 от РКЧСИ, изразяващи се в безпричинно оклеветяване и опозоряване на ищцата чрез измамливите действия на наследодателката на ответницата - И. Г. Ж. като нелегитимен ищец и привиден кредитор, вкл. злоупотреба с излагане на неверни и лъжливи твърдения пред съда за съществуването на дълг по частен документ, какъвто дълг и документ липсвали по делото, липса на надлежно изпълняемо право, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба - 13.08.2019 г. до окончателното изплащане; и против В. А. В. за заплащане на сумата от 55 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода от 01.12.2017 г. - 11.07.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба - 13.08.2019 г. до окончателното изплащане, които вреди са резултат от набеждаването и оклеветяването на ищцата по реда на чл.336, ал.1 ГПК пред прокуратурата, както и поради факта, че ответникът се явява привиден купувач по проведена публична продан по изп.д. № 711/2015 г. по описа на ЧСИ А. П. на 1/2 ид.ч. от ап. № 21, находящ се в [населено място], [улица], извършена в нарушение на чл. 444, т. 7 ГПК и в полза на привиден кредитор, вкл. без ответникът да е заплатил дължимите данъци в полза на държавата. Въззивният съд е очертал предмета на спора, висящ и във въззивното производство, по предявените от А. Б. искове срещу М. С. Ж., като наследник на починалия в хода на процеса първоначален ответник И. Г. Ж., и срещу В. А. В., съобразно уточнението на обстоятелствата, на които исковете се основават, и след влизане в сила на частичното прекратително определение по част от претенците срещу тях, както и срещу третия ответник ЧСИ А. П.. В резултат на това предмет на делото са исковите претенции по основание, размер и период, както са описани в диспозитива на съдебното решение. Посочено е, че по отношение на ответницата Жубренко се поддържа ищцата да е претърпяла неимуществени вреди от действия на наследодателката на ответницата, изразяващи се в злоупотребата с процесуално право и конкретизирано като - иницииране на съдебното производство по гр. д. № 12957/2009 г. по описа на СГС с измамливи действия, защото ищцата Ж. не притежавала валиден документ, от който да произтича правото; навеждане на лъжливи твърдения в исковата си молба по това производство, че частният документ, на който основава претенцията си - запис на заповед съществува, след като знае, че такъв не съществува изначално и че между страните не съществува валидно облигационно правоотношение т.к. изобщо нямала процесуално право да предяви такъв иск, а и не била надлежно материално легитимирана по него, респ. - не притежавала надлежно изпълняемо право, И. Ж. се явявала и привиден кредитор и нелегитимиран взискател по образуваното пред ЧСИ А. П.. Тези описани действия сочели на недобросъвестно поведение на ответницата И. Ж., заместена в хода на процеса от законния й наследник М. Ж., осъществено в периода 05.05.2018 г. - 13.08.2019 г., в резултат на което ищцата претърпяла неимуществени вреди - емоционални болки и притеснения и безпричинното набедяване и опозоряване от водените срещу нея съдебни и изпълнителни производства. По отношение ответника В. е посочено, че искът се основава на твърдения, че той е набедил и оклеветил ищцата пред прокуратурата по реда на чл. 336 ал. 1 от ГПК - искал е поставянето й под запрещение, изложил е неверни твърдения за дееспособността й, както и на твърдения, че същият се явява привиден купувач по проведена публична продан по изп.д. №711/2015 г. на ЧСИ А. П. на 1/2 ид.ч. от описания подробно ап. № *, извършена в нарушение на чл. 444 т. 7 от ГПК и в полза на привиден кредитор, включително и без ответникът да е заплатил дължимите данъци в полза на държавата, също и че е закупил неподлежаща на принудително изпълнение несеквестируема вещ. С влязло в сила определение № 268114/01.11.2022 г. по гр.д. № 14831/2019 г. на СГС производството е прекратено по отношение на ЧСИ А. П.. За да постанови решението си въззивният съд е приел следното: По предявения иск против М. С. Ж.: Прието е за установено от събраните доказателства, а и неспорно по делото, че между И. Ж. и ищцата са се развили две съдебни производства. Първото, гр.д. № 9393/2007 г. на РС – София, е инициирано от И. Ж. против А. М. и по него с Определение от 09.05.2007 г. на СРС ответницата е била осъдена на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 534 - чл. 538 ТЗ да заплати на ищцата сумата от 130 100 евро, като дължима по запис на заповед, издадена на 27.02.2007 г. С определение от 14.08.2007 г. по гр.д. №3134/2007 г. на СГС, I ГО в производство по чл.244 ГПК /отм/ определението на първоинстанционния съд е било отменено с аргумент, че вземането по ценната книга не е било изискуемо, т.к. в последната не е посочено, че платима на определена дата /на падеж/, поради което и следвало, че е платима на предявяване. Впоследствие е образувано второто гр.д. № 12957/2009 г. на СГС, приключило с Решение № 746/24.02.2010 г., с което А. М. е била осъдена да заплати на И. Ж. на основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 534-538 от ТЗ, сумата от 130 100 евро, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане, а на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да заплати и мораторна лихва върху главницата за периода от 12.04.2007 г. до 24.09.2007 г. в размер на 8291,64 евро, вкл. сторените по делото разноски в размер на 12 099 лв. Видно от решението /мотиви и диспозитив/ присъденото вземане се основава на запис на заповед, издаден на 27.02.2007 г. Решението на СГС е било потвърдено с Решение № 525/19.03.2013 г. по в.гр.д.№ 4012/2011 г. на АС – София, по което на 24.09.2014 г. е издаден изпълнителен лист в полза на И. Ж. за сумата от 130 100 евро. С Определение № 484/25.07.2014 г. по т.д. № 3135/2013 г. на II т.о., ВКС, не е допуснато / по жалба на А. Б./ касационно обжалване на решението на АС-София в частта, с която А. М. е осъдена да заплати на И. Ж. сумата от 130 100 евро по предявен иск с правно основание чл. 538 ТЗ, и то се счита влязло в сила от датата на определението на ВКС, като е допуснато касационно обжалване на решението на АС-София само в частта по иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, и с последващо решение на ВКС № 24/12.05.2016 г. е оставено в сила в тази част, т.е. влязло е в сила на 12.05.2016 г. Молбата на А. М. за отмяна на решението по гр.д. № 12957/2009 г. е оставена без уважение с Решение № 250/11.02.2019 г. по т.д. № 2043/2018 г. на ВКС, I т.о. Установено е, че по молба на И. Ж. от 26.06.2015 г. за принудително изпълнение и представени изпълнителен лист по съдебното решение на САС по в.гр.д.№ 4012/2011 г. за присъдената сума от 130 100 евро, ведно със законната лихва от 24.09.2007 г. до окончателното изплащане, и изпълнителен лист от 11.06.2014 г. за сумата от 240 лв. разноски в производството по отмяна, е образувано от ЧСИ П. изп. дело № 711/2015 г. По същото е проведена публична продан на недвижими имоти, собственост на длъжницата А. М., сред които и 1/2 ид.ч. от апартамент № 21, находящ се в сграда в [населено място], подробно индивидуализиран, възложен с постановление за възлагане от 01.12.2017 г. на въззиваемия В. А. В. за сумата 115 300 лв. От показанията на свидетеля Г. Т. е установено, че А. М. е понесла емоционални страдания и притеснения от проведените срещу нея съдебни и изпълнително производства, в резултат на които било разпродадено имуществото й, въпреки че тя няма никакъв дълг към И. Ж.. По спорния релевантния въпрос дали от установените по делото факти се установяват наличието на елементите от фактическия състав на деликта по смисъла на чл.3 ГПК, във вр. с чл.45 ЗЗД от първоначалната ответница И. Ж., въззивният съд се е солидаризирал с решаващия извод на първоинстанционния съд, към които е препратил по реда на чл.272 ГПК, че деликт няма, независимо от което е изложил и своите мотиви, като е взел отношение и по оплакванията с въззивната жалба. В светлината на практиката на ВКС/цитирани решения/ по въпроса кога е налице злоупотреба с правото на иск като проявление на деликт - когато правото се упражнява недобросъвестно, с цел да бъдат увредени права и законни интереси на други лица, вкл. и в противоречие с интересите на обществото /добрите нрави/, въззивният съд е приел, че установените фактите по делото изключват извод за кумулативното наличие на елементите от сложния фактически състав на деликтен състав по чл.3 ГПК, във вр. с чл.45 ЗЗД. Прието е, че от събраните по делото писмени доказателства не се установява противоправно деяние от страна на ответницата Ж., изразяващо се в злоупотреба с право на иск и свързаните с него недобросъвестно водене на процеса и на последвалите го исково и изпълнително производство, както и настъпилата вреда от това поведение. Сочи се, че И. Ж. е инициирала защита на своите субективни материални права като поемател по менителничен ефект, предявеният от нея осъдителен иск за произтичащото от него вземане е уважен с влязло в сила съдебно решение, което не е било отменено по реда на чл.303 ГПК, което изключва извод за злоупотреба с права от страна на И. Ж.. Оплакването на въззивницата за нередовност на менителничния документ е прието за неоснователно, по аргумент от определение от 14.08.2007 г. на СГС по гр.д. № 3134/2007 г. (за което е посочено, че е налично по делото) което не съдържа констатации документът да е нередовен от външна страна, нито недействителен, както се поддържа от А. М., а само е посочено, че записът на заповед, на който е основано вземането на Ж., е с падеж квалифициран като такъв „на предявяване“, и поради констатирана липса на предявяване, съдът с определението е приел ,че не е настъпила изискуемостта на вземането към момента на постановяване на определението. Същото не съдържа констатации менителничния документ е нередовен от външна страна, нито недействителен, както се поддържа от А. М.. Така е формиран извод, че ищцата не е провела успешно доказване на противоправно деяние от страна на ответника Ж., изразяващо се в злоупотреба с право на иск и свързаните с него недобросъвестно водене на процеса и на последвалите го исково и изпълнително производство, както и настъпилата вреда от това поведение. Добавено е, че предвид влязлото в сила решение по гр.д. № 12957/2009 г. на СГС, ГО, 1-13 състав, и съгласно забраната по чл.299, ал.1 ГПК за пререшаване на спор по влязъл в сила съдебен акт, са преклудирани факти и произтичащите от тях права, осъществени преди постановяване на решението, независимо дали те са били релевирани от ответника в съдебното производство или не, поради което в настоящия процес не може да се прави ревизия на това влязло в сила съдебно решение, към каквато се домогва въззивницата по повод предявения иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане. При липсата на други доказателства в подкрепа на твърденията на ищцата, че ответницата по развилото се предходно съдебно производство И. Ж. е инициирала последното, съзнавайки, че защитимото от нея право не съществува /като е изложила неверни твърдения пред съда и е представила нередовен менителничен документ/, като с тези си действия е увредила въззивницата М., въззивният съд е формирал решаващ извод, че не са установени по делото елементите от фактическия състав на деликта по смисъла на чл.3, във вр. с чл.45 ЗЗД, вкл. и по повод последвалото исковото производство изпълнително такова, за което също е приложим общия принцип по чл. 3 ГПК за добросъвестност. Посочено е, че доктрината и практиката са единни в разбирането си, че изпълнителният процес е „сурогат на липсващото доброволно изпълнение“ /БГПП, изд. С., Част IV - изпълнителен процес/, защото се инициира тогава, когато липсва доброволно изпълнение на съдебно признато притезание, и в този смисъл и предприемането на действия от кредитора за удовлетворяването на последното, вкл. снабдяването с изп. лист, образуването на изп. производство и провеждането на принудително изпълнение, не може да се счете за злоупотреба с право. Т.е. не е налице деликтно поведение от праводателката на въззиваемата страна така, както се поддържа от въззивницата, поради снабдяване с изпълнителен лист, образуване и провеждане на изпълнително производство за принудително събиране на съдебно признатото парично вземане. В този контекст е прието, че са останали голословни и неподкрепени с каквито и да е доказателства твърденията на А. М. за осъществени от И. Ж. „измамни“ действия във връзка със снабдяването с изп.листа, въз основа на които е било образувано изп.д. № 711/2015 г. по описа на ЧСИ А. П.. По предявеният иск против В. А. В.: Прието е, че няма спор между страните, че този ответник е подал молба до СРП с искане да се образува производство за поставянето на А. М. под запрещение /чл. 336 ГПК/, макар самата молба да не е приета като доказателство по делото, по което искане, с резолюция от 13.06.2019 г. на прокурор, е отказано внасянето в СГС на искова молба по чл. 336 ГПК за поставяне под запрещение на А. М., потвърдена резолюцията с постановление на Апелативна прокуратура София от 11.07.2019 г. Посочено е от съда, че общият принцип за добросъвестност е относим към всички уредени в ГПК производства, вкл. и към охранителното, каквото е производството по поставяне под запрещение, но самото подаване на молбата до прокурора от страна на В. В. не може да се счете за злоупотреба с право от страна на молителя, т.к. по този начин същият е упражнил свое признато от закона субективно право и нито е набедил, нито е оклеветил въззивницата така, както се поддържа от нея, а е поискал съдействие за събиране от страна на прокуратурата на достатъчно данни дали по отношение на въззивницата са налице предпоставките за поставяне под запрещение. Прието е, че не са ангажирани доказателства ответникът да е осъществил в молбата си до прокурора нито набеждаване в престъпление по смисъла на чл.286, ал.1 НК, нито клевета по смисъла на чл.147, ал.1 НК, доколкото се установява само, че с молбата си до прокуратурата същият е поискал да бъде преценена необходимостта от иницииране на производство по чл.336, ал.1 ГПК. При липсата на други доказателства, и доколкото събраните гласни доказателства не установяват относими към производството факти, въззивният съд е приел, че не се установява този ответник да е осъществил първото от вмененото му от ищцата деликтно поведение пред прокурор като орган на власт. Допълнено е, че по делото е установено от събраните писмени доказателства, че ищцата от своя страна е инициирала множество съдебни производства пред СГС и САС в периода 01.01.2017 г. - 12.05.2021 г., конкретно посочени по брой, с което също се ползва, при това - многократно, от признатата й от закона възможност да предявява искове пред съдилищата в защита на свои субективни права, вкл. да ги сезира с молби, становища и др. документи, и което поведение не може да се квалифицира като недобросъвестно, ако не се установи при условието на пълно и главно доказване от засегнатата страна, че е предприето за да се увредят права и законни интереси на други лица, както и в противоречие с добрите нрави. Преценката на събраните по делото доказателства е обусловила изводите на въззивния съд, че не се установяват и другите вменени на ответника В. деликтни действия във връзка с участието му както купувач по проведена публична продан по изп.дело № 711/2015 г. на ЧСИ А. П. за недвижим имот, представляващ 1/2 ид.ч. от ап. № 21, находящ се в сграда в [населено място], на [улица]. Съдът, като се е позовал на факта, че спорът между страните по изпълнителното производство относно реално притежавано изпълняемо право в лицето на взискателя-кредитор по изп. дело, както и относно секвестируемостта на имотът, предмет на публичната продан, е бил разрешен с влязло в сила съдебно решение (за второто е реферирано към влязло в сила решение № 1380/20.02.2020 г. по гр.д. № 16757/2014 г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от А. М. искове срещу ЧСИ А. П. за заплащане на имуществени вреди, в резултат от незаконосъобразно проведеното от ЧСИ принудително изпълнение по посоченото изп.д., вкл. продажбата на апартамента на [улица], поради неговата несеквестируемост), е приел по аргумент от чл. 297 ГПК, че поради това участието на В. като наддавач и обявен купувач в изпълнителното производство не може да бъде счетено за деликтно /разб. противоправно, и твърдението на ищцата - въззивник за недобросъвестно поведение на В. В. в рамките на развилия се изпълнителен процес, е правно несъстоятелно. За неоснователен е приет доводът на ищцата за недействителност на публичната продан на 1/2 ид.ч. от апартамент, тъй като ответникът В. е бил адвокатски сътрудник в кантората на В. П.. Посочено е, че с нормата на чл. 490, ал. 1 ГПК е регламентирано кои лица не могат да участват по публична продан и адвокатският сътрудник не е между тях, и второ, че самата ищца в нейна молба вх. №289004/27.10.2023 г. е посочила, че В. В. е вписан като младши адвокат, считано от 04.12.2018 г., докато постановлението за възлагане на имота, предмет на публичната продан, е влязло в сила на 21.03.2018 г., респ. вписано в службата по вписванията на 02.11.2018 г., т.е. сама сочи, че към публичната продан В. не е бил младши адвокати, т.е. не е налице следователно забраната по смисъла на чл. 185 ЗЗД да участва в проданта. Като ирелевантни за спора са приети твърденията на въззивницата, за които е ангажирала и доказателства, че В. В., заедно с адв. В. Г. са се ползвали от неавтентично пълномощно от 15.05.2017 г., подписано от М. М. по изп.д. № 711/2015 г., доколкото имотът е придобит от въззиваемия на основание приключила публична продан, а не въз основа на сделка, сключена чрез използване на цитираното пълномощно, също и твърденията, неподкрепени от доказателствата, В. В. да не е заплатил дължими данъци за имота, защото последното, дори да не е изпълнено от него, не се отразява на валидността на публичната продан, а би имало значение единствено в отношенията между купувача по публичната продан и фиска, а и не засяга по никакъв начин негативно правната сфера на въззивницата, т.к. задължението за заплащане на дължимите се данъци и такси е лично за купувача по публичната продан. Посочено е още, че са неотносими към предмета на спора и твърденията на въззивницата, за които се ангажират доказателства, за осъществен през м. февруари 2022 г. апорт на придобития дял от процесния апартамент в „Рентал хаус и Яхт“ООД, в което съдружници са адвокат В. Г. /леля на въззиваемия В./ и нейния съпруг, предвид че този факт не е бил въведен като правопораждащ претендираните права от въззивницата в хода на производството при предявяване на иска, поради което и е преклудиран. За прецизност е посочено, че са ирелевантни за предмета на производството и всички твърдения и доводи за наличие на висящи производства пред Софийска районна и Софийска градска прокуратури по предявени жалби/сигнали от А. М. против ответниците-въззиваеми, по аргумент от чл.300 ГПК, че със задължителен характер за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, е единствено влязлата в сила присъда на наказателния съд, а висящността на образувани по жалби и сигнали преписки пред прокуратурата не е факт, имащ значение за правилното разрешаване на настоящия спор. По тези съображения въззивният съд е потвърдил изцяло обжалваното първоинстационно решение, с което исковете са били отхвърлени, като е определил и отговорността на ищцата за разноски в полза на ответницата Жубренко само. С последващо определение по чл.248 ГПК, молбата на ответника В. за изменение решението в частта за разноските с присъждане и на него на разноски, е оставена без уважение, което определение по чл.248 ГПК не е обжалвано самостоятелно. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на А. М., се сочат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, и чл. 280, ал. 2 ГПК. Твърди се, че въззивното решение, а и първоинстанционното, са нищожни, въззивното и недопустимо, тъй като са постановени от съдии, избрани в нарушение на чл. 9 и чл. 11 ЗСВ, и за които е налице основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, защото са разглеждали дела с участие на същите страни и на ЧСИ А.П., в която връзка се поставят и следните въпроси: 1/ Представлява ли основание за отвод по чл.22 ал.1 т.6 ГПК на съдебния състав обстоятелството, че двама от членовете на съдебния състав са се произнесли по сходни съдебни спорове в СГС срещу Ж. и съдебния изпълнител, а третия член от възз. състав е участвал по дело в САС с пр.осн.чл.389 от ГПК по гр.д.№ 14831/2019 г. с постановен отказ от обезпечение по предявените искове по чл.45 ЗЗД вр. чл.З ГПК? 2/ Участието на съдия в предходно дело/в сл.съдия В. Б./ по което е взето становище по едни и същи доказателства, представени от ищцата А.Б.М. част от които са представени и по настоящето дело, съставлява ли основание за отвод и обуславя ли порок на обжалваемото решение, при наличие на предпоставките за отвод по чл.22 ал.1 т.6 от ГПК?, по които въпроси се реферира към определение №5 0189/24.11.2022 г. на 2 -ро ГО, ВКС; решение № 50/29.04.2022 г на 1 -во ГО, ВКС по гр.д.№ 3559/2021 г. Не възниква съмнение въззивното решение да е нищожно или недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Същото е постановено от надлежен състав на въззивен съд, в рамките на правораздавателната му компетентност, има съдържанието по чл. 236 ГПК и е подписано от членовете на съдебния състав, не е налице законова пречка за неговото постановяване. По повод сочените с изложението определение на ВКС - което е по чл.292 ГПК, и решение по чл. 290 ГПК, е постановено Тълкувателно решение № 1/21.11.2023 г. по тълк.д. № 1/2023 г. на ВКС, ОСГТК, с което е отклонено искането с посоченото определение по чл.292 ГПК за постановяване тълкувателно решение по въпросите: 1. Участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени и по настоящото висящо дело, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, основание ли е за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК? и 2. Налице ли е порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК? Според мотивите на това тълкувателно решение, основанието за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай, въз основа на данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав, и че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК от разглеждане на делото, представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението, като именно даденото разрешение с цитираното от касатора решение № 50/29.04.2022 г на 1 -во ГО, ВКС по гр.д.№ 3559/2021 г. е прието да не е основание за противоречива практика на ВКС по първия въпрос. Следователно нарушения на правилата на случайно разпределение на делата, или наличие на основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК не представляват основания за нищожност/недопустимост на един съдебен акт, а евентуално, ако бяха довели до постановяване на неправилно решение, биха били основания за отмяната му като неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а последното не може да се разглежда в настоящата фаза по чл. 288 ГПК. Поставените два въпроса не могат да обусловят допускане касационното обжалване по чл.280, ал.-1, т.1 ГПК. Няма данни по делото, и касаторът М. не представя такива, съдия Д.Х. и съдия Цв.К. да са участвали в разглеждане на дела с участие на А. М.. Съдията-докладчик по обжлаваното въззивно решение В. Б. е участвала и при постановяване на въззивно определение по гр.д.№ 3867/2021 г. на АС-София, 5-ти търг. състав, по частна жалба от А. М. срещу определение по настоящето първоинстананционно дело по искането на ищцата да допускане обезпечаване иска й срещу В.В. чрез възбрана и на друг имот, в което определение обаче не са обсъждани по същество исковете, нито доказателствата за тяхна подкрепа, а само наличие на предпоставките за адекватност на исканата възбрана на още един имот на ответника в допълнение към вече наложена такава, поради което няма произнасяне по същество на спора, и не възниква съмнение за нарушаване на основен принцип на гражданския процес, който да обуслови преценка за порок от кръга на тези по чл. 280, ал. 2 ГПК. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят и въпроси: 3/ Липсата на предявяване на Запис на заповед от 27.02.2007г на плащане, каквото действие липсва, въпреки наличието на вл.в сила съдебен акт за задължително предявяване от 14.08.2007г по гр.д.№3134/2007г на СГС, съставлява ли злоупотреба с право по проведения Исков процес по Искова молба от 24.09.2007 г до СГС, по която е постановено Осъдителното Решение №746/244.02.2010 г по Непредявен Иск с пр.осн.чл.538/ТЗ, с оглед укриването на обстоятелството, че в Запис на заповед е вписан издаден Изп.лист от 10.05.2007г по гр.д.№9393/07г, който е обезсилен от СГС и по делото е не е приложен Изп.лист,респ.съставлява ли злоупотреба с Изпълняемо право по изп.д.№ 711/2015 г от страна на т.нар. Взискателка, или подобна очевидна противоправност е незначителна и не обуславя основателност за овъзмездяване по реда на чл.45 от ЗЗД за Пострадалото Лице /Касатор?, по който въпрос се реферира към Решение № 113/12.07.2017 г. на ВКС, 1-во ТО по т.д.№ 536/2015 г; Решение № 35/14.04.2020г на ВКС, 1-во ТО, по т.д.№ 574/2019 г. Въпросът, първо, е фактически, а не правен, тъй като се отнася до обосноваността на извода на въззивния съд дали по делото е установена злоупотреба с право от страна на ответниците по образуваното изпълнително дело, а правилността на решаващите изводи не е предмет на преценка във фазата по чл. 288 ГПК. Второ, въззивният съд не е обсъждал дали записът на заповед е надлежно предявен, и въпросът за валидността на същия не е в предмета на делото, защото спорът за вземането по него е бил разрешен с влязло в сила решение и не може да се преразглежда - чл. 299 ГПК, и изп. № 711/2015 г., от което се претендират вреди с исковете по настоящето дело, е образувано и приключило въз основа на изпълнителен лист, издаден по съдебно решение, не на несъдебно изпълнително основание-записа на заповед, поради което въпросът не е обуславящ за изхода на спора и по него не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Отделно сочените две решения на ВКС по чл. 290 ГПК дават отговори на въпроси по производството по чл. 422 ГПК, каквото настоящето не е, поради което се явяват и неотносима съдебна практика по предмета на настоящето дело. По смисъла на дадените задължителни разяснения в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, за да удовлетворяват критериите на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, формулираните правни въпроси трябва да са обусловили решаващите правни съображения на съда по предмета на спора, да са от значение за крайния изход по конкретното дело и да почиват на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства, като не представляват правни въпроси тези, които са съотносими към правилността на обжалваното решение и касаят възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събрания по делото доказателствен материал. Въпрос № 3 не отговаря на горните изисквания и не може да доведе до допускане касационното обжалване. Поставят се и въпроси: 4/ Допустимо ли е прилагането на чл. 299 ГПК при разглеждане на деликтен иск по реда на чл. 45 от ЗЗД вр. чл. 3 и чл. 358 ГПК за осъждане на страните, които са злоупотребили с права и чрез непозволени от закона действия с противоправен характер са извлекли имотни ползи без основание или действително невалидно възникнала СПН основана на престъпни обстоятелства се явява пречка за осъдителен диспозитив по реда на чл. 45 от ЗЗД, както неправилно са приели СГС и САС в решенията по делото?, 5/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши пълна, всеобхватна и ясна преценка на доказателствения материал, представен не само пред първоинстанционния, но и във въззивното производство, който не е преклудиран и нововъзникнал в хода на възз. производство, доказващ противоправност за ответниците или прилагането на разпоредбата на чл. 300 от ГПК е пречка за осъдителен диспозитив по граждански иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД?, по които се реферира към Решение № 447/18.11.2011 г. по гр.д.№ 964/2010 г на 4-то ГО, ВКС; решение № 63/17.07.2015 г. на ВКС, 2- ро ТО по т.д.№ 674/2014 г.; Питането по въпрос № 4 няма характер на правен въпрос, а е преформулиране на защитната теза на касатора, че е налице злоупотреба с право от страна на ответниците и че е налице невалидно възникнала С., основана на престъпни обстоятелства, каквито изводи въззивният съд не е правил, поради което въпросът не кореспондира с фактическата и правна рамка на спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и по него не е налице общото основание за селекция съгласно изискването на горепосоченото ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, т.1. Нормата на чл. 299 ГПК задължава съда да зачете влязлото в сила съдебно решение по друг спор между същите страни и разпростиране силата на присъдено нещо на това решение и в настоящия спор – чл. 299, ал. 1, вр. чл. 298, ал. 2 ГПК, поради което въпросът, доколкото е насочен към преценка правилността на това влязло в сила решение, не се явява от значение за спора. По този въпрос не е обоснована и нито една от специфичните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК / които не могат да са налице едновременно/, цитираните от касатора две решение на ВКС по чл.290 ГПК са и неотносими, защото с тях такъв въпрос не е разглеждан. По поставеният въпрос № 5, в частта относима към задължението на въззивния съд като инстанция по същество на спора, не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване. Във връзка с този въпрос се установява съответствие между произнасянето на въззивния съд и практиката на ВКС, вкл. и посочените от касатора две решения, тъй като са обсъдени събраните по делото допустими и относими към правния спор доказателства, необходими за изясняване на делото от фактическа страна, и включени в предмета на спора. Решението е мотивирано съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като са изложени фактически и правни изводи по съществото на спора и произнасяне по доводите и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане до касационен контрол на обжалвания съдебен акт. Липсва основание за допускане касационното обжалване по останалата част от въпрос № 5, както и поставеният въпрос № 6/- Налице ли е нарушение на императивната разпоредба на чл. 490 ГПК и забранителната по чл. 185б ЗЗД от ответника В. за придобиване на недвижим процесния имот чрез публична продан от 2017 г. в качеството на младши адвокат, укрито от съда в процеса на обжалване по чл. 435 ГПК, което действие е довело до апорт от 2002 г., чрез който процесния имот е придобит от работодателя на В.В. адв. Г., в която адвокатска кантора е получил информация за публична продан, и до колко тяхната свързаност по родствена линия и чрез съвместната им трудова дейност и взаимоотношения на работодател/служител обуславят свързаност, евентуална подставеност на участието на публична продан с цел неоснователно обогатяване, и дали подобно поведение се явява противоправно по см. на чл. 45 ЗЗД съобразно злоупотребата с правата и със служебно положение? Съображенията за това са следните: Предметът на делото и на доказване се очертава от твърденията на ищеца, изложени с исковата молба, и отговора на ответника по нея, направени в предвидените в процесуалния закон срокове – чл. 129, ал. 2 и ал.5, вр. чл.133 ГПК. Недопустимо е предметът на спора да се разширява с нови факти, които не са обхванати от исковата претенция, така както същата е била уточнена от ищцата с исковата молба и допълненията към, по повод и дадени от съда указания по чл. 129, ал. 2 ГПК (последно с разпореждане от 05.12.2019 г.), след което предметът на исковите претенции е посочен от първоинстанционния съд с разпореждането по чл. 131, ал. 1 ГПК от 29.10.2020 г. за изпращане препис от исковата молба на ответниците. След това исковата молба не е била оставяна без движение по реда на чл. 129 ГПК, поради което добавяните впоследствие от ищцата с множество молби нови твърдения за факти и обстоятелства относно неправомерно поведение на ответника В., каквито не са били заявени с приетата за разглеждане исковата молба, не се включват в основанието на иска срещу В. и не са в предмета на делото, тъй като с тях се въвеждат нови основания за противоправно поведение на В., основани на факти, каквито не са били сочени първоначално с исковата молба - а именно въведените твърдения за участието му в проданта, докато е бил адвокатски сътрудник или младши адвокат като нарушение на чл.185 ЗЗД, измамливи действия от ответника В. и адв. В.Г. по повод публичната продан, последващото действие на ответника В. по апортиране в дружество от В. на придобитата по публичната продан по изп. № 711/2015 г. ид.част от жилището на длъжника М., и други твърдени обстоятелства относно образувани - след подаване на приетата за разглеждане искова молба, на досъдебни наказателни производства и проверки спрямо В.. Фактите, от които ищцата извлича правото си на обезщетение, определящи основанието и петитума на иска, са посочени идентично в първоинстанционното производство по гр.д.№ 14831/2019 г. на СГС в разпореждането на съда по чл. 131, ал. 1 ГПК, в проекто-доклада с определението по чл. 140 ГПК (от 14.09.2023 г.) обявен за окончателен с протоколно определение по чл. 146 ГПК от 20.11.2023 г., и в диспозитива на първоинстанционното съдебно решение, като горепосочените допълнително наведени от ищцата действия на ответника В. не са включени в тях, нито по тях е постановявано определение по чл.214 ГПК от първоинстанционния съд (изменението на основанието на исковата претенция не става автоматично, както е изяснено с Решение № 106 от 1.03.2011 г. по гр. д. № 1460/2009 г. на ВКС, IV г.о. ). Ето защо тези допълнително въведени от ищцата факти не са обхванати от основанието на предявения срещу В. иск, не са в предмета на делото и не подлежат на разглеждане от съда, респ. представяните от ищцата във връзка с тях нови доказателства се явяват и неотносими. По тези съображения и наличието на досъдебно производство/-ва спрямо ответника В., доколкото касаят тези други, допълнително сочени от ищцата факти, които са извън въведените от нея с искова молба, не водят до извод за наличие на процесуална пречка за постановяване на решение от въззивния съд по делото. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение без промяна на диспозитива, силата на присъдено нещо на решението се формира от диспозитива му, поради което изложените само в мотивите на акта съображения на съда относно обстоятелства, които не са част от основанието на иска срещу В., и обосновали поставянето на въпрос № 6 и частично въпрос № 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нямат решаващо значение за изхода на спора, нито водят до извод за недопустимост на въззивното решение поради наличие на пречка за постановяването му. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи бланкетно и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без същото да е отнесено конкретно към някой от формулираните шест въпроса, и без да е направена законоизискуемата обосновка по него съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се констатират белези на очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - от прочита му не се установява грубо нарушение на закона, нито прилагането му в обратен смисъл или прилагане на отменена или несъществуваща норма, няма данни и за нарушаване правилата на формалната логика, на научни или опитни правила. По гореизложените съображения, касационно обжалване на посоченото въззивно решение не може да се допусне. По разноските: При този изход на спора, се дължат от касатора разноските в настоящето производство, в размер на 600 лв. на М. Жубренко за платено адвокатско възнаграждение, и на адв. И. И. Г. възнаграждение в същия размер от 600 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Сумите се превалутират съответно на по 306,78 евро съгласно ЗВЕРБ. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК