Определение № 1879 от 04.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 543/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. А. П., в качеството й на трето лице-помагач на ответника ЗД „Бул Инс“ АД, чрез процесуален представител, против Решение № 419 от 01.12.2023 г. по в. т. д. № 551/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е било потвърдено Решение № 271 от 23.06.2023 г. по т. д. № 321/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив за осъждане на ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на Й. В. Б. сумата от 67 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в причинени болки и страдания, претърпени от Б. вследствие на ПТП, реализирано от водач с валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, както и сумата от 1 517,72 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение, ведно със законната лихва върху присъдените обезщетения, считано от 14.01.2020 г. до окончателното им изплащане. В случай, че предявените искове се приемат за основателни, е заявено, че въззивното решение се обжалва в частта на определеното обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 20 000 лв. до присъдения размер от 67 500 лв.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и присъждане на направените по делото разноски.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия, отнесени към съзнателното поемане на предвидим и очакван риск или необоснованото му игнориране, съставляват ли обективен принос, който е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, последица от ПТП ?“;

2. „При определяне на процентния принос на пострадалия за настъпването на вредоносния за него резултат, следва ли съдът да отчете и съпостави допуснатите от пострадалия нарушения на общоприетите правила за поведение в обществото, спазването на които е могло да предотврати настъпването на вредоносния резултат с нарушенията допуснати от прекия причинител на вредите ?“;

3. „При анализа на критериите за определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл.52 ЗЗД, следва ли съдът да отчете и да съобрази съществувалите преди датата на пътния инцидент заболявания, от които е страдал пострадалият и тяхното влияние върху качеството му на живот, както преди датата на получаване на травматичните увреждания настъпили в резултат на ПТП, така и след него ?“

По формулираните правни въпроси се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие между изводите на въззивния съд и практиката на касационната инстанция, каквато не е посочена. Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, е аргументирано с необоснованост на изводите на въззивната инстанция относно приетия размер на съпричиняване на вредоносния резултат и справедливия по смисъла на чл.52 ЗЗД размер на определеното обезщетение за неимуществени вреди.

Ответникът по касация – ищцата Й. В. Б., в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за касационната инстанция.

Ответниците – ЗД „Бул Инс“ АД и Р. Д. П. (трето лице-помагач на страната на ответника ЗД „Бул Инс“ АД), в срока по чл.287, ал.1 ГПК не представят отговори.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение в потвърдителната част на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за имуществени вреди, се преценява като процесуално недопустима. Цената на иска от 1 517,72 лв. не надхвърля законодателно определения праг от 5 000 лева на необжалваемост на въззивните решения, предвиден в разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Следователно, касационното производство в посочената част е недопустимо, поради което касационната жалба срещу обжалваното решение на Пловдивски апелативен съд в частта на присъденото обезщетение за имуществени вреди следва да се остави без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявен от Й. В. Б. против ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 и чл.52 ЗЗД и чл.429, ал.3 КЗ за осъждане на ответника да й заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 80 000 лв., получени вследствие на ПТП, осъществило се на 06.12.2019г. в [населено място], на улицата пред блок № 73 в[жк], причинено виновно и противоправно от Д. С. П. при управление на лек автомобил марка „Фиат“, модел „Пунто“, по отношение на който е била налице валидна застраховка „Гражданска отговорност“ към деня на събитието, сключена с ответното застрахователно дружество. С първоинстанционното решение Окръжен съд – Пловдив е уважил предявения иск, като присъдил на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на 67 500 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.01.2020г. до окончателното изплащане, като го е отхвърлил до пълния предявен размер от 80 000 лв.

Сезиран с жалби от ответника и от третото лице помагач Л. А. П., съпруга на починалия делинквент Д. С. П., за да потвърди постановеното от първата инстанция решение, Апелативен съд – Пловдив е приел за безспорно по делото наличието към датата на настъпване на процесното ПТП - 06.12.2019г. на валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при ответното застрахователно дружество ЗД „Бул Инс“ АД по отношение на лек автомобил марка „Фиат“, модел „Пунто“, управляван от Д. С. П.; факта, че пострадалата Й. В. Б., чрез пълномощника си адв. Д. Саръева, е уведомила застрахователното дружество за настъпилото застрахователно събитие, прието в ЗД „Бул Инс“ АД с вх. № К-27968 от 14.01.2020г., като предявената застрахователна претенция е останала неудовлетворена.

Като първи спорен по делото въпрос въззивният съд е очертал този за доказаността на извършения деликт, предвид оспорения от третото лице-помагач Л. П. механизъм на произшествието, с твърдението, че не било доказано по безспорен начин виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил Д. П. и че ПТП е настъпило по вина на пешеходката Й. В. Б., която предприела пресичане на улицата пред блок № 73 в[жк]в [населено място] в момент, когато това не било безопасно, като не е съобразила своето поведение с приближаващия лек автомобил и не се е погрижила за своята безопасност, съгласно изискванията на чл.113, ал.1, т.1, т.2 и т.4 ЗДвП.

Въз основа на представените писмени доказателства - констативен протокол за ПТП с пострадали лица от 06.12.2019 г. и протокол за оглед на местопроизшествие въззивният съд е установил, че на 06.12.2019 г., около 8.31 ч., в [населено място],[жк], на улицата пред вх.А на блок № 73, Д. С. П. при управление на лек автомобил „Фиат Пунто“ блъснал пресичащата пътното платно пешеходка Й. В. Б.. При извършения на водача на автомобила тест за употреба на алкохол била установена концентрация на алкохол в кръвта му 0.86 промила, за което бил съставен акт за установяване на административно нарушение, въз основа на който било издадено наказателно постановление, с което на Д. С. П. било наложено административно наказание за това, че повторно е управлявал лек автомобил с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 промила, с което виновно нарушил чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП. Образувано било и ДП № 143/2019 г. по описа на ОД на МВР- Пловдив, като след приключване на разследването по него, Районна прокуратура-Пловдив внесла в Районен съд - Пловдив предложение за одобряване на споразумение, подписано от Д. С. П., според което, при управление на лек автомобил „Фиат Пунто“, около 8.30 ч. в [населено място], П. нарушил правилата за движение по пътищата по чл.20, ал.1 и ал.2 ЗДвП и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на Й. В. Б., изразяваща се в трималеоларно счупване на лява глезенна става и на голямопищялна кост на две места, довело до трайно затрудняване на движението на долен ляв крайник за повече от 30 дни, като деянието било извършено в пияно състояние. Подписаното споразумение не било одобрено от първоинстанционния съд с аргумента, че на Д. П. вече било наложено административно наказание, правещо провеждането на последващо наказателно преследване недопустимо, поради което наказателното производство по НОХД № 1985/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив било прекратено и делото било върнато на Районна прокуратура - Пловдив. След възобновяване на административно- наказателното производство обвиняемият Д. П. починал на 25.06.2021г., поради което с влязло в сила постановление на Районна прокуратура - Пловдив от 14.06.2021 г. ДП № 143/2019 г. по описа на ОД на МВР - Пловдив било прекратено, поради което по делото спрямо починалия водач на лекия автомобил не била постановена присъда.

След обсъждане на приетите в първоинстанционното производство заключения на три автотехнически експертизи (САТЕ) за установяване механизма на процесното ПТП по делото въззивният съд е приел за установено, че ПТП е настъпило на 06.12.2019 г., около 8.31 ч., в [населено място],[жк], на улицата пред вх.А на блок № 73, когато водачът на лек автомобил „Фиат Пунто“ Д. С. П., който се движел в посока от запад на изток със скорост около 10 км/ч (според единичната) или около 7км/ч (според тройната експертиза), блъснал пресичащата улицата пред вх.А на блок № 73 в посока от юг на север пешеходка Й. В. Б. в областта на левия й крак. След настъпване на удара, водачът на автомобила задействал спирачната система, установил същия на пътното платно, като в резултат на удара пешеходката Б., която била паднала на платното за движение пред лекия автомобил, получила телесно увреждане - трималеоларно счупване на лява глезенна става. Впоследствие, пострадалата била откарана в УМБАЛ „Свети Г.“ АД, [населено място], а автомобилът бил преместен от водача. Вещите лица описали конкретната пътна обстановка в момента на настъпване на ПТП - суха асфалтова настилка, без дупки и неравности, в светлата част на денонощието, при ясно и слънчево време, поради което според тях водачът на лекия автомобил, който се е движил в посока от запад на изток, най-вероятно е бил заслепен от слънцето, докато е търсел място за паркиране на автомобила в района на произшествието. От показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е приел за установено, че пред жилищния блок е имало паркирани леки автомобили, в квартала липсвали маркировки на пешеходни пътеки, както и пътни знаци, ограничаващи скоростта на движение под въведената с чл.21, ал.1 ЗДвП максимална скорост от 50км/ч. за градска среда. Според тройната САТЕ ударът най-вероятно е настъпил на около 3,5 – 4 м. северно от южната граница на платното за движение, дължината на спирачния път на автомобила при движение със скорост от около 7км/ч. е била 3,02м., а средната скорост на движение на пешеходката Й. Б. (на 70 годишна възраст в момента на ПТП), с оглед и на здравословното й състояние (страдала от гонартроза в коленните стави), била определена от вещите лица между 2,4 км/ч. при бавен ход, до 7,3 км/ч. при бързо бягане. Според формиралите сходни изводи вещи лица, водачът на лек автомобил „Фиат Пунто“ е имал възможност да забележи преминаващата между спрелите автомобили пешеходка Й. Б., когато е бил на разстояние 20 м (според тройната експертиза), респективно 16 м (според единичните експертизи), преди сблъсъка, като е имал техническа възможност да установи лекия автомобил преди да настъпи удар и да избегне произшествието чрез безопасно екстремно спиране. От друга страна, според вещите лица, пешеходката Й. Б. също е имала възможност да забележи автомобила и да избегне удара, като не предприема преминаване на пътното платно пред лекия автомобил. За неоснователни са счетени възраженията на третото лице-помагач Л. П., че опасността за водача на автомобила е била внезапна и изненадваща, тъй като появата на пешеходката е била в опасната зона на видимост, поради което деянието не било виновно, като в тази връзка съдът е посочил, че по делото липсват доказателства за внезапно навлизане на пешеходката Й. Б. на платното за движение.

За безспорно установено по делото е прието, че причиненото на Й. В. Б. телесно увреждане е в пряка причинно-следствена връзка с виновното и противоправно поведение на водача на застрахования автомобил Д. С. П.. От представената по делото медицинска документация въззивният съд е установил, че на 06.12.2019г. Й. Б. била приета за болнично лечение в Клиниката по ортопедия и травматология на УМБАЛ „Свети Г.“ АД, [населено място], като след извършените изследвания й е била поставена диагноза - множествени счупвания на подбедрицата, закрито, фрактура тримал крутис синистра, като в същия ден е била извършена операция по открито наместване на фрактурата с вътрешна фиксация тибия и фибула, като пострадалата била изписана след седемдневно лечение. От представените епикризи било установено, че на 06.11.2020г., на 10.03.2020г. и на 07.07. 2020г. на пострадалата Б. последователно били извършени операции под обща анестезия по отстраняване от костта на имплантирани уреди, а в периода от 30.03.2020 г. до 10.04.2020 г. Й. Б. провела курс по домашна рехабилитация. В издадения на Б. амбулаторен лист от извършен на 14.12.2022 г. преглед било отразено наличието на оперативни цикатриси на левия глезен, ограничена и болезнена подвижност на лява глезенна става, хипотония и хипотрофия на мускулите на лява подбедрица, разлика в обиколката от 2 см., слаба болка при движение в лява глезенна става, движения на лява глезенна става 20-0-10 градуса при норма 20-0-45 градуса, дефицит в плантарна флексия от 35 градуса и нарушена походка.

По спорния по делото въпрос за справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, Апелативен съд – Пловдив при спазване на разясненията за критерия „справедливост“, дадени с т.2 от ППВС № 4/1968 г., съобразявайки характера на увреждането; начина на извършването му; обстоятелствата, при които е извършено; допълнителното влошаване на състоянието на здравето; причинените морални страдания; осакатявания, загрозявания, а също така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, е приел, че полученото вследствие на ПТП-то телесно увреждане на ищцата Й. Б., изразяващо се в трималеоларно счупване на две кости на подбедрицата /голямопищялна и малкопищялна/ на три места, в частта им, която участват в образуването на глезенната става, изискващо обичайно 5-6 месеца за възстановяване на нормалната двигателна активност, а в някои случаи е възможно да отнеме и 2 години до възстановяване на походката, е било определено от вещите лица като високо енергийна травма и една от най-сложните фрактури, които могат да се случат в глезенната става. Според вещото лице д-р Я. /ендокринолог/ съществувалите при ищцата хронични заболявания преди инцидента – инсулинозависим захарен диабет без усложнения, хипертонично сърце, старческа катаракта, гонартроза и др. са често срещани при хора в зряла възраст и нямат голямо влияние върху възстановителния процес. Посочено е, че в случая не може да се изключи повлияването на захарния диабет върху възстановителните способности на ищцата, но предвид липсата на усложнения, според вещото лице, вероятно се касае за незначително удължаване на периода на зарастване на костите.

От събраните по делото свидетелски показания е прието за установено, че лечебният и възстановителен процес при ищцата е продължил около 6-7 месеца, като лявата глезенна става не е напълно възстановена и й създава неудобства в личен и социален аспект; през първите четири месеца ищцата била на легло и на подлоги, а след това ползвала инвалидна количка, с която я водели на прегледи; психическото й състояние било увредено както от самото произшествие, така и от получената травма и от необходимостта за определен период от време да задоволява елементарни си нужди с чужда помощ; до произшествието пострадалата била активен и жизнен човек, а след ПТП-то изпитва страх да излиза навън сама и да ходи, нуждаела се от помощта на дъщеря си, бързо се уморявала, като слизайки по стълби се държала за парапета, за да не падне, а от залежаването наедряла и станала трудноподвижна. След съобразяване с възрастта на ищцата – 70 години към датата на ПТП; икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия справедливост, намиращо израз в нормативно опрелените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите; вида и характера на полученото увреждане; дълго продължилия период на болки, страдания и житейски неудобства вследствие травмата в левия глезен; настъпилата трайна промяна на живота на ищцата в негативен аспект поради намаляване възможността й да се придвижва сама по-продължително; обстоятелството, че и към настоящия момент движенията в левия глезен не са възстановени в пълен обем, Апелативен съд – Пловдив е споделил извода на първоинстанционния съд, че сумата от 75 000 лв. представлява справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди.

По отношение на останалия спорен по делото въпрос относно приетия от първоинстанционния съд процент на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата Й. Б., въззивната инстанция е намерила, че такова съпричиняване действително е налице, поради нарушаване правилата за движение по пътищата и от двамата участници в ПТП. За да приеме за неоснователно оплакването на въззивниците срещу извода на първоинстанционния съд, приел само 10 % участие на пострадалата, въззивният съд е посочил, че в близост до мястото на настъпване на ПТП не е имало пешеходна пътека, поради което пешеходката Б. е имала право да пресече пътното платно за движение извън обозначените за това места, като спазва правилата на чл.113, ал.1, т.1, т.2 и т.4 ЗДвП - преди да навлезе на пътното платно за движение да се съобрази с приближаващите се превозни средства, да не удължава ненужно времето и пътя за пресичане, както и да не спира без необходимост на платното за движение и да не преминава през ограждения от парапети и вериги. Посочено е, че по делото липсват данни за внезапно навлизане от пешеходката на пътното платно или да е била налице ограничена видимост при пресичането, по смисъла на чл.114 т.1 и т.2 ЗДвП. Установено е, че пострадалата е излязла от входа на блока, в който живее, прекосила е тротоара пред него, минала е между паркираните леки автомобили и е започнала пресичане на платното за движение, като се е движела със спокоен ход, равномерно в права посока, а предвид сравнително високият й ръст от 170 см, тя е била видима за водача на лекия автомобил от около 20 м. преди мястото на удара, което е позволявало последният да наблюдава движението й при пресичане на пътното платно и съответно да предотврати настъпването на произшествието чрез екстремно безопасно спиране. Същевременно, Й. Б. също е имала възможност да забележи приближаващия автомобил, когато той е бил на 25 м. от мястото на сблъсъка, като при пропускането му е нямало да се стигне до ПТП. При съпоставяне на поведението на делинквента и правилата за движението по пътищата, които е нарушил, с допуснатите от пострадалото лице нарушения на същите, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за значително по-малък принос от страна на пешеходката, определен на 10 %, съответно 90 % за водача на МПС. Изложено е, че пешеходката е предприела пресичане на разрешено и предвидимо за това място – вход на жилищен блок и не е изскочила внезапно на пътя; приносът й е малък, тъй като е нарушила само едно правило за движение по пътищата – не е съобразила поведението си с приближаващия лек автомобил, но е била видима за водача на автомобила от 20 м., на което разстояние последният е можел да предприеме безопасно екстремно спиране за предотвратяване на удара. Посочено е също така, че наличието на пешеходци в жилищен квартал е предвидимо препятствие по смисъла на ЗДвП, с което водачът на лекия автомобил не се е съобразил. За неоснователно е намерено възражението на застрахователя, че противоправното поведение на пешеходката се изразява и в предприемане пресичане на пътното платно на необозначено с пешеходна пътека място, тъй като не съответства на разпоредбата на чл.113, ал.1 ЗДвП.

След редуциране на обезщетението с приетия процент на съпричиняване и достигайки до същите правни изводи, Апелативен съд - Пловдив е потвърдил първоинстанционния съдебен акт, като на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите му.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Съгласно ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба от значение за изхода на спора един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, от значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловили правната воля на съда. В мотивите на този акт на нормативно тълкуване е направено ясно разграничение между общото селективно основание и предвидените в чл.281,т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение. Прието е, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. За да удовлетвори изискването за правен, въпросът следва да изхожда от решаващ мотив на въззивния съд в обосноваване на крайния му извод.

Първият въпрос от изложението е общ и абстрактен, поради което не се преценява като правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК съгласно задължителните указания на горепосоченото тъкувателно решение. Освен това, способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия е без значение за установяване на приноса за настъпване на вредоносния резултат, тъй като преценката за наличието на съпричиняване на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. В този смисъл са разясненията, дадени с ТР № 1/23.12.2015г. по тълк.д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС. С оглед на това и като съобрази, че не изхожда от решаващ мотив на въззивното решение, въпросът не удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационното обжалване.

Поставеният втори въпрос в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК също не съответства на обективираната в обжалваното решение воля на съда, който за да определи размера на съпричиняването изрично е заявил, че съпоставя допуснатите от двамата участници в пътния инцидент нарушения на правилата за движение по пътищата, съответно посочени, и след преценка на броя и тежестта им е стигнал до определяне на приноса, поради което не удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Освен това, не се установява и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, който не е обоснован чрез посочване на практика на ВС и на ВКС, на която въззивното решение да противоречи, което е достатъчно основание за препятстване на достъпа до касация.

Последният трети въпрос от изложението изхожда от несъгласието на касатора с определения размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, който намира за завишен поради неотчитане от въззивния съд на факта, че ищцата преди инцидента е била с увредено общо здравословно състояние. В тази връзка, следва да се отбележи, че в съответствие с експертното заключение въззивният съд е приел, че установените при ищцата заболявания, съществували преди удара, нямат голямо влияние върху възстановителния процес. Действително, при анализа на критериите за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл.52 ЗЗД, решаващият съд не е обективирал изрично воля дали съобразява и в каква насока макар и незначителното повлияване на съществуващите заболявания върху възстановяването на ищцата от травматичните увреждания. Доколкото обаче, и по този поставен в хипотезата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК въпрос за това, дали съществуващите заболявания следва да се отчитат при определяне размера на обезщетението, не е посочена практика на върховната инстанция, на която обжалваното решение да противоречи, поради недоказаност на допълнителния селективен критерий, въпросът не е годен да удовлетвори искания достъп до касационно обжалване.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая доводите, изложени от касатора, съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка.

При този изход на спора касаторката следва да бъде осъдена да заплати на адвокат Д. Саръева на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв. за изготвяне на отговора на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК