Определение № 429 от 12.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1754/2017 г.

Касационното производство по делото е образувано по касационна жалба на Й. М. Й. срещу решение № I-110/25.10.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 1284/2016 г. на Бургаския окръжен съд. Съгласно изрично посоченото в касационната жалба, въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 70/05.05.2016 г. по гр. дело № 300/2015 г. на Несебърския районен съд (Н.), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу [фирма], иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.12.2014 г., сключен между страните – касатора-ищец, като купувач, и ответното дружество, като продавач, с предмет – продажба на апартамент „В“ (№ 3), находящ се на сутерен, кота -2.40 м., заедно с 3.045 % идеални части от общите части на сградата и съответното право на строеж върху поземления имот, съгласно действащата кадастрална карта – самостоятелен обект в сграда с идентификатор №.., с адрес: [населено място], [улица], ет. 0, ап. „В“, находящ се в сграда № 1 в поземлен имот с идентификатор №..; както и в частта относно разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост и за неправилност на обжалваната част – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните два правни въпроса, уточнени от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: 1) несъотвествието между фактическите твърдения и петитума на насрещната искова молба, подадена от ответника, представлява ли нередовност на същата, а постановените по нея първоинстанционно и въззивно решения недопустими ли са; и 2) следва ли съдът да присъжда разноски за адвокатско възнаграждение, при положение, че не са представени доказателства за извършено плащане на възнаграждението. Първият правен въпрос няма връзка с обжалваната част от въззивното решение; той е относим единствено към необжалваната и влязла в сила част на същото, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение, е отхвърлен насрещния иск на ответното дружество срещу касатора-ищец за унищожаване на процесния предварителен договор. Вторият правен въпрос е относим към обжалваната част на въззивното решение, постановена относно разноските пред първата и въззивната инстанции, но разрешаването на този правен въпрос е обусловено от изхода на материалноправния спор по делото. От друга страна, в касационната жалба, както вече беше посочено, са изложени оплаквания и съображения за процесуална недопустимост на обжалваната част от въззивното решение, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу ответното дружество, иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. В тази връзка жалбоподателят-ищец сочи, че ответникът е предявил по делото два иска – насрещен иск за унищожаване на процесния предварителен договор и инцидентен установителен иск за признаване за установено, че между страните съществува заемно правоотношение. Касаторът изтъква, че инцидентният установителен иск не е приет за съвместно разглеждане с първоначалния и насрещния иск по настоящото дело, а първоинстанционният съд е разпоредил по него да се образува ново гражданско дело. С оглед на това, жалбоподателят поддържа, че и първоинстанционният и въззивният съд се произнесли по непредявен иск, като са приели, че между страните съществува заемно правоотношение и на основание чл. 152 от ЗЗД са отхвърлили иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, без в диспозитива на решенията си да посочат, приетата от тях нищожност на процесния предварителен договор. При условията на евентуалност – ако настоящата инстанция приеме, че не е налице произнасяне по непредявен иск, касаторът поддържа оплакване за нарушение на процесуалните правила, тъй като въззивният съд е разгледал наличието на заемно правоотношение между страните, което не е включено в предмета на спора по делото, и по отношение на което не са дадени указания в доклада по делото, с което са били ограничени процесуалните права и правото на защита на жалбоподателя-ищец, който бил лишен от възможността да ангажира доказателства по този въпрос. По делото действително се установява, че с отговора на исковата молба ответното дружество е предявило срещу касатора-ищец и инцидентен установителен иск, по който съдът да се произнесе с решението си по делото относно съществуването на заемно правоотношение между страните. Установява се и че с определение от 18.09.2015 г. първоинстанционният съд е приел за съвместно разглеждане с първоначалния иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, само насрещния иск на ответното дружество за унищожаване на процесния предварителен договор, но не е приел за съвместно разглеждане инцидентния установителен иск за съществуването на заемно правоотношение между страните, като е постановил по него да се образува ново гражданско дело по описа на Н.. Въпреки това, нито първоинстанционният, нито въззивният съд е спрял производството по настоящото дело до приключването на другото дело по установителния иск за съществуването на заемно правоотношение – на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, за което съдът следи служебно. Същевремено и двете съдебни инстанции в мотивите към решенията си са приели за установено съществуването на заемно правоотношение между страните по делото и са отхвърлили иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, като са приели, че процесният предварителен договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 152 от ЗЗД, тъй като с него е създадено обезпечение относно изпълнението на задължението по сключения договор за заем, т.е. – обезпечение извън уредените от закона – в противоречие с императивната забрана за това. На настоящия съдебен състав е служебно известно, че е образувано и не е приключило тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, по следния (първи по ред) процесуалноправен въпрос: какъв е порокът на въззивното решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Тълкувателното дело е образувано по този въпрос, поради наличието на противоречива практика на ВКС по него, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, като според едното становище в този случай въззивното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване, за което касационната инстанция следи служебно, а според другото становище – въззивното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, за което касационната инстанция не следи служебно, а само при направено оплакване в касационната жалба. Видно от изложеното по-горе, този процесуалноправен въпрос, по който е образувано тълкувателното дело, стои за разрешаване и по настоящото дело, като е възможно той да е от значение за процесуалната допустимост на обжалваната част от въззивното решение, в който случай касационното обжалване би следвало да се допусне служебно, съгласно задължителните указания, дадени с т. 1, изр. 4 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При това положение, по настоящето дело не може да бъде постановено определение по реда на чл. 288 от ГПК, преди приключването на тълкувателното дело, поради което е налице основанието по чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 от ГПК за спиране на производството по настоящото дело. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение