Определение № 200 от 11.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 647/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. В. и Г. К. В. срещу въззивно решение № 260593 от 06.10.2020г., постановено по в.гр.д. № 1343/2020г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 211 от 07.11.2019г. по гр.д. № 528/2018г. на Девненския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Г. П. В. и Г. К. В. против „Банка ДСК”ЕАД и Ж. К. К. искове с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на основание давностно владение на урегулиран поземлен имот *, кв.24 по плана на [населено място], с площ от 1440 кв.м, заедно с двуетажна жилищна сграда, лятна кухня, стопанска постройка и каменна ограда. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че през 2001г. ищците в първоинстанционното производство са закупили процесното дворно място, в което до 2004 г. са построили жилищната сграда и останалите постройки. С нот.акт № 55 от 27.06.2006г. придобитото недвижимо имущество е ипотекирано от тях в полза на ответника „Банка ДСК” АД за обезпечаване на предоставен им кредит в размер на 250 000 лв. С предварителен договор от 01.09.2007г. ищците са се задължили да продадат на втория ответник процесния имот при посочени в договора условия, а с последващ предварителен договор от 05.11.2007г., сключен между тях, те са се задължили да ѝ продадат имота в срок до 14.12.2007г. за цена 10 000 лв. Продавачите са декларирали наличието на вписана договорна ипотека в полза на банката за предоставения им кредит в размер на 250 000 лв., а купувачът се е задължил в двумесечен срок след изповядване на сделката да изплати изцяло остатъка от кредита със свои средства или с ипотечен кредит от същата или друга банка. Купувачът е поел задължение, когато неизплатеният остатък от предоставения му кредит за закупуване на имота достигне сумата 260 000 лв., да прехвърли обратно на ищците или на техния син правото на собственост върху имота, а продавачите са се задължили при обратно придобиване на имота да заплатят остатъка от кредита на купувача до размер на 260 000 лв. Страните по договора са постигнали съгласие владението и ползването на имота да остане в патримониума на продавачите, а след сключване на окончателния договор да им бъде предоставен за послужване безвъзмездно без срок или до настъпване на договореното обратно изкупуване. С договор за покупко-продажба от 16.11.2007г., обективиран в нот.акт № 25/2007г., ищците са продали имота на втория ответник Ж. К. К. за сумата 10 000 лв., като за закупуването му „Банка ДСК” ЕАД е предоставила на купувача сумата 386 400 лв. Тази сума е постъпила по нейната сметка на 20.11.2007г., а на 21.11.2007г. по сметките на ищците, по които са усвоени предоставените им от банката кредити в размери съответно на 200 000 лв. и 50 000 лв., са постъпили сумите 200 159 лв. и 49 370, 63 лв. На 01.04.2013г. е извършен опис на имота от ЧСИ, като ищецът Г. П. В. е определен за негов управител с поето задължение по чл.486 ГПК. От построяването на жилищната сграда през 2004г. ищците живеят постоянно в имота като са извършвали и ремонти. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че до продажбата на имота с нот.акт №25/16.11.2007г. ищците са били собственици на имота, а не негови владелци по смисъла на чл.68 ЗС, а след това са продължили да го ползват по силата на посочената по-горе уговорка по предварителния договор от 05.11.2007г., т.е. като държатели, поради което не са могли да го придобият по давност при положение, че по делото не са налице категорични данни за трансформиране на държанието им във владение, още повече, че на 01.04.2013г. ищецът е бил назначен за пазач на имота по образуваното изпълнително дело, с взискател „Банка ДСК”ЕАД, която е закупила имота на проведената публична продан през 2017г. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. „Кои са елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС и по конкретно дали се включва в тях и изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. същото да му е противопоставено”; 2. „Въпросите, свързани с предпоставките за на придобивната давност като придобивен способ – владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене, в частност относно субективната страна на владението, изразяваща се в намерението да се свои вещта, за което законът е предвидил и презумпцията на чл.69 ЗС; 3. „Кога е приложима презумпцията на чл.69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост” и 4.”Длъжен ли е въззивният съд при своята самостоятелна преценка да обсъди и направено с отговора на исковата молба признание на факт”. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата „Банка ДСК” ЕАД е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а ответникът Ж. К. К. счита жалбата за основателна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първите три свързани въпроса практиката на ВКС е, че когато фактическата власт върху един имот се упражнява от едно лице по силата на облигационно отношение с неговия собственик, това придава на лицето качеството на негов държател, а не на владелец, респ. че в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана и независимо от продължителността на времето, през което лицето е упражнявало фактическа власт върху имота, то не може да придобие правото на собственост. Това е възможно само в хипотезата, при която държателят предприеме действия, с които по явен и недвусмислен начин да манифестира намерението си да придобие собствеността, каквито в случая не е установено да са налице. С посочената от касаторите практика на ВКС – Р № 3 от 25.01.2016г. по гр.д.№ 3793/2016г. и др. са разгледани различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице. Неотносимо към настоящата хипотеза е и посоченото решение № 20 от 07.04.2014г. по гр.д.№ 5289/2013г. на ВКС, І г.о., относно приложението на чл.237 ГПК във връзка с последния поставен въпрос, тъй като в случая като собственик на процесния имот по силата на публичната продан се легитимира ответникът „Банка ДСК”ЕАД, който нито е признал иска, нито е признал съществуването на неизгодни за него факти. В посоченото решение № 108 от 25.06.2020г. по гр.д.№ 1538/2019г. на ВКС, ІV г.о., е посочено, че признанието на такива факти следва да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото, което е сторено, а освен това във въззивната жалба оплаквания в тази насока не са и правени. Решението е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.