Определение № 482 от 20.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2685/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Агора – Ин“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], срещу решение № 1333 от 04.06.2019 г., постановено по гр.д. № 2103/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав. С обжалваното въззивно решение е отменено изцяло първоинстанционното решение № 166 от 24.01.2019 г., постановено по т.д. № 8856/2016 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-9 състав и настоящият касатор е осъден да заплати на „Хирон – 55“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], [община], сумата от 24 000 евро, представляваща незаплатено възнаграждение по договор за посредничество, сключен между страните на 20.09.2013 г. и мораторна лихва върху същата сума в размер на 5 581.01 евро, дължима за периода 07.08.2014 г. – 02.12.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.12.2016 г. до окончателното й изплащане. Касаторът релевира оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени в касационната жалба съображения моли за отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявените искове бъдат отхвърлени в цялост. Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (ред. ДВ бр. 86/2017 г.) по следните въпроси: 1. Какви са параметрите на ограничения въззив и ограничена ли е дейността на въззивната инстанция от въведените в жалбата основания за неправилност на решението и следва ли съдът да разглежда делото само по сочените основания? Може ли съдът да преквалифицира заявеното във въззивната жалба нарушение при постановяване на съдебния си акт?; 2. Може ли съдът да преразглежда приетите за установени доказателствени факти в обжалваното решение, в случай че във въззивната жалба липсват оплаквания, че фактическата обстановка е била неправилно установена поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада на първоинстанционния съд и съответно не е извършено или неправилно е извършено разпределението на доказателствената тежест с оглед правната квалификация на иска?; 3. Може ли въззивният съд при липса на оплаквания в тази насока и с оглед разпоредбата на чл. 269, изр. второ ГПК да възприеме друга фактическа обстановка само въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства?; 4. Следва ли въззивният съд да извършва цялостна проверка на правилността на обжалваното решение при липса на оплакване във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна разпоредба? 5. Следва ли съдът да обсъди всички свидетелски показания, респ. да изложи мотиви защо дава вяра на показанията на някои от свидетелите, кои от тях са неотносими и недостоверни и не обвързват съда?; 6. Обвързан ли е съдът от твърденията в исковата молба, съдържащи признания на ищеца за действия на страните и времето на осъществяване, пряко свързани с момента на възникване и развитието на облигационната връзка между страните?; 7. Следва ли съдът в мотивите на решението си да се позовава на доказателство, каквото не е представено по делото или е неотносимо към правния спор?; 8. Ползва ли се частният документ с обвързваща материална доказателствена сила при неговото оспорване относно датата на подписване, като част от съдържанието на документа?; 9. Чия е доказателствената тежест и кой е критерият за определянето й в хипотезата на оспорена дата на документ, обективиращ договор, подписан от оспорващата страна и процесуалните средства за доказване на действителната дата?; 10. Има ли правомощието въззивният съд да възприеме разпределение на доказателствената тежест, различно от възприетата от първоинстанционния съд, едва с постановяване на решението си и без оплакване във въззивната жалба? Следва ли в тази хипотеза да укаже на страните възможността за събиране на други доказателства във въззивното производство?; 11. Как следва да се прилагат законоустановените критерии по чл. 20 ЗЗД при тълкуване действителната воля на страните в основни договорни клаузи, вкл. и спрямо модалитет – срок на договора, явяващ се външен на основанието и предмета на договора? и 12. Какъв е фактическият състав на договора за посредничество? Поддържа се допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на съдебни актове на ВКС: Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК – по въпроси от № 1 до № 4; решение № 8 от 19.01.2018 г. по т.д. № 2435/2016 г. на ІІ т.о., решение № 85 от 03.08.2018 г. по гр.д. № 2690/2017 г. на І г.о., решение № 102 от 25.11.2016 г. по гр.д. № 1055/2016 г., решение № 182 от 13.12.2018 г. по гр.д. № 657/2018 г. на ІІІ г.о. и решение № 159 от 22.02.16 г. по т.д. № 1871/2014 г. на ІІ т.о. – по въпроси от № 5 до № 7; решение № 167 от 03.07.2018 г. по гр.д. № 4020/2017 г. на ІV г.о. – по въпроси от № 8 до № 10; решение № 202 от 28.07.2017 г. по т.д. № 942/2017 г. и решение № 133 от 22.06.2015 г. по т.д. № 3988/2013 г. – по въпрос № 11. Поддържа се, че по поставените от касатора въпроси с №№ 8, 9, 10 и 12 е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е налице позоваване и на самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирано с явна необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика, непроизнасяне по защитни възражения на ответника и нарушение на основни принципи на гражданския процес. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника по касация „Хирон – 55“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК]. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, с оглед данните по делото и доводите по чл.280 ГПК, приема следното: Касационната жалба е депозирана от легитимирана страна, срещу подлежащ на касиране въззивен съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да отмени изцяло първоинстанционното решение, съставът на решаващия съд е на първо място е съобразил, че по делото са представени – съответно от ищеца и ответника, два напълно идентични екземпляра от договор за посредничество, които съдържат идентични клаузи и носят подписите на представляващите двете страни по договора, а личното полагане на подписа под договора от страна на управителя на ответното дружество се установява от признанието му в съдебно заседание по реда на чл. 176 ГПК. Съдът е установил, че представените екземпляри се различават единствено по посочената в същите дата на сключване – съответно 20.09.2013 г. в екземпляра на ищеца, и 01.06.2009 г. в екземпляра на ответника. Въззивната инстанция е констатирала противоречие в обясненията на управителя на ответното дружество относно датата на сключване на договора, като е приела, че сочената от него дата кореспондира с изложеното в отговора на исковата молба твърдение за подписване на договора на 09.05.2013 г., но противоречи на представения от самия него екземпляр. Ето защо това противоречие, преценявано в съвкупност с признанието на управителя на ответното дружество за лично полагане на подписа както за доверител, така и под отбелязването за представен клиент И. П. в екземпляра на ищеца от 20.09.2013 г., е довело съда до извода, че процесният договор е сключен именно на тази дата. В подкрепа на горното е посочена и липсата на доказателства, от които да се установява, че към 09.05.2013 г. страните са постигнали съгласие по един от съществените елементи на договора за посредничество – възнаграждението на посредника, както и относно срока на договора и останалите клаузи от писменото съглашение, в резултат на което е прието, че облигационното отношение между страните е възникнало по силата на валидно сключен договор за посредничество от 20.09.2013 г. Предметът на договора съгласно чл. 1, ал. 1 от същия е осъществяване на посредническа дейност по продажба на следния недвижим имот: УПИ IV- 177 в кв. 42, местност „Изток – Изток“, [улица], в[жк]в [населено място], с площ от 690 кв. м., собственост на доверителя. По-нататък съдът е посочил, че избраният от страните подход при очертаване на предмета на договора – чрез конкретизиране и изчерпателно изброяване на действията, които следва да извърши посредникът, както и чрез изрично изключване на определени права, типични за договора за посредничество, сочи, че страните са постигнали съгласие за изчерпателност и конкретност на задълженията на посредника. С оглед събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел за установено, че И. П., посочен в договора като доведен клиент /отбелязване, скрепено с подписа на управителя на ответното дружество/, е извършил оглед на имота на 18.09.2013 г., като огледът е бил организиран и проведен лично от управителя на ищцовото дружество. Срещата между продавача и клиента се е състояла на същата дата в офиса на ищеца, в присъствието на неговия управител. Съдът е обсъдил всички относими свидетелски показания и мотивирано е посочил кои от тях кредитира и защо. Съобразно данните по нот. акт № 150, том. 1, рег. № 7918, дело № 127 от 07.08.2014 г. на нотариус № 74 В. М. въззивният съд е установил, че на 07.08.2014 г. ответното дружество е продало имота, относно който е сключен договорът за посредничество, на „ИНП“ ЕООД, представлявано от И. П., с когото е бил установен контактът по договора за посредничеството след оглед, осигурен от ищеца. Въз основа на изложеното съдебният състав е приел, че е налице пълно съвпадение в предмета на договора, както и пълно изпълнение на поетите по договора за посредничество задължения на ищеца във времево отношение, доколкото потенциалният купувач, впоследствие действителен купувач на имота, е намерен и представен на продавача в срока на действие на договора. Изложени са съображения, че дори да се приеме, че договорът за посредничество е сключен на 09.05.2013 г. /съобразно приетото от първата инстанция/, изчерпателният характер на клаузата на чл. 1, ал. 1 не дава основание за разширително тълкуване, чрез вменяване на посредника и на задължение договорът за продажба на имота да бъде сключен в срока по чл.3 от договора за посредничество. Посредникът е поел задължение само да осигури купувач на имота в срока на действие на договора, но не и да съдейства и обезпечи законосъобразното сключване на договор за продажба. Изричната забрана посредникът да представлява продавача при сключване на предварителни и окончателни договори за продажба обяснява и защо задължение в горния смисъл не е предвидено в договора за посредничество. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол, по следните съображения: По първата група въпроси, касаещи правомощията на въззивния съд с оглед разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК следва да се посочи, че същите не удовлетворяват изискуемото от чл.280 ал.1 ГПК общо условие да имат обуславящо изхода от спора значение. Дори да се приеме, че въззивният съд не е следвало да се произнася относно датата на сключване на договора за посредничество, поради липса на такова оплакване във въззивната жалба, то от мотивите на обжалвания акт се установява, че резултатът от спора би бил същият. Втората група въпроси, относими към преценката на доказателствата, не са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС, поради което по тях не се установява допълнителното селективно основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Въззивният съд е обсъдил релевантните за спора свидетелски показания, а за останалите е посочил, че те не опровергават така установеното. Няма данни съдът да се е позовал решаващо на доказателства, които не са относими или не са представени по делото. Съдът е допуснал грешка относно това, какъв екземпляр от договора е представил ответникът, но това само по себе си не е опорочило крайния резултат по спора. Следващата група въпроси – относно доказателствената тежест при оспорване датата на частен документ, отново касаят мотивите на въззивния съд, които нямат самостоятелно значение за постановеното решение, тъй като в тази част той е превишил пределите на спорния пред него предмет /вж. изложеното по първата група въпроси/. Независимо от това, при условията на евентуалност съдът е възприел като дата на сключване на договора именно датата, посочена в отговора на исковата молба и това не е променило крайните му изводи по спора. Следователно тези въпроси не съответстват на общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК, така, както същото е изяснено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. Въпросът за приложението на чл.20 ЗЗД има значение за конкретното дело, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а отразява изцяло несъгласието на ответника с така даденото тълкуване на договора. Не съответства на данните по делото оплакването, че съдът не е тълкувал отделните договорни клаузи във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Последният формулиран от касатора правен въпрос е относно фактическия състав на договора за посредничество. По него съдът намира за неустановена допълнителната селективна предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Голословното твърдение, че по въпроса липсва съдебна практика, само по себе си не съставлява основание да се приеме, че същият има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по аргумент от указанията в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. На последно място липсват и основанията на чл.280 ал.2 ГПК за достъп до касация. Допуснатите очевидни фактически грешки в мотивите не могат да доведат до извод за наличие на квалифициран състав на неправилност, тъй като те не се отразяват върху формирането на крайния извод на съда за основателност на иска. Допуснати грешки при обсъждането на доказателствата също не могат да определят въззивното решение като очевидно неправилно. Съобразно трайната практика на ВКС, ТК, очевидна неправилност /под формата на необоснованост/ е налице при грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо само от съдържанието на съдебния акт, без съпоставка между изложеното от съда и доказателствата по делото. Наведените процесуални нарушения също не могат да обосноват наличие на предпоставките по чл.280 ал.2 ГПК, тъй като очевидна неправилност /под формата на незаконосъобразност/ е налице тогава, когато съдът е приложил несъществуваща правна норма или е приложил закона в обратния му смисъл, каквито данни липсват по делото. Доколкото в касационната жалба има и довод за недопустимост на съдебния акт /че решението е било обявено с дата 06.04.2019 г., респ. е било готово преди даване ход на устните състезания/ следва да се посочи, че решението се индивидуализира не само с дата, но и с номер, като лесно може да се проследи, дали се касае за очевидна фактическа грешка /разместване местата на деня и месеца/, или за обявяване на акта преди приключване на съдебното дирене по делото, но подобни доказателства не се ангажират от страната. Изложената в този смисъл теза не обуславя извод за вероятна недопустимост на обжалваното решение и с оглед нормата на чл.270 ал.3 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение приема, че исканият достъп до касация следва да бъде отказан, поради което