Определение № 420 от 25.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1910/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 194 от 18.09.2013 г. По гр. Д. № 193/2013 г. Ловешки окръжен съд е потвърдил решение по гр. д. № 223/2011 г. на Тетевенски районен съд, с което е признато за установено на основание чл. 53 ЗКИР по отношение на Е. А. С., А. А. И., Ш. А. Ч., Р. С. Ч., А. С. Ч., А. С. Ч., и Е. С. Ч., че към момента на одобряване на изменението на ПУП-ПР на [населено място] относно УПИ VІІІ-73, в кв. 25 на селото, ищецът А. С. Ч. е бил собственик по силата вещноправното действие на влязъл в сила регулационен план, на 105 кв. м с граници: [улица], М. М. Ч., А. М. Ч. и собствен имот, придадени от имот с пл. № 73 в кв. 25 за урегулиране на УПИ Х-72 в кв. 25 по плана на селото. Тази площ, отразена като „придаваемо място” върху комбинираната скица към приетата техническа експертиза по делото, погрешно е била заснета като част от имот пл. № 73, за който е отреден УПИ VІІІ-73, в кв. 25, като съдът е допуснал отстраняването на посочената грешка и е определил, че вътрешните регулационни линии на УПИ VІІІ-73 и УПИ Х-72 в кв. 25 минават по регулационната линия по плана от 1963 г. Недоволен от решението е останал ответникът по иска Ш. А. Ч. и в срока по чл. 283 ГПК го обжалва с доводи за необоснованост и неправилно прилагане на закона. Допускането на касационна проверка се иска на основание чл. 280, ал.1, т. т. 1 и 2 ГПК, наличието на които предпоставки се обосновава с твърдението, че съдът се е произнесъл по въпроса, че при предявен иск по чл. 53 ЗКИР следва да има започната административна процедура. Ответникът по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима. Върховният касационен съд след произнасяне по допускане на въззивното решение до касационно обжалване намери следното: Съдът е приел, че е сезиран с установителен иск по чл. 53 ЗКИР. Уважил е иска, след като е намерил за установено от фактическа страна, че ищецът е придобил правото на собственост върху УПИ Х-72 в кв. 25 по плана на [населено място] на основание договор за дарение през 1972 г. С одобрения регулационен план през 1963 г. към този имот са били придадени 105 кв. м. от имот пл. № 73 в кв. 25, собственост към онзи момент на А. Ч., наследодател на ответниците по иска. Ищецът е уредил сметките по регулация и през 1982 г. се е снабдил с нот. акт за собственост на придадения имот. През 2008 г. е бил одобрен план за изменение на ПУП-ПР за УПИ 73 като вътрешните регулационни линии на имота са били заснети по имотните граници вместо по регулационните по съображения, че регулацията за съседните имоти включително и този на ищеца не е била приложена. Въз основа на така установените факти съдът е приел, че със заплащането стойността на придадения имот регулацията е приложена и действието й е стабилизирано, поради което не е било налице основание за заснемане на придадена част към имота на ищеца, като част от имота, от които е била взета. Уважил е установителния иск като е приел, че ищецът се легитимира като собственик на спорния имот, който е индивидуализирал с граници по скицата на приетата техническа експертиза. Разрешеният процесуален въпрос за допустимостта на иска, не обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка по него, тъй като не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана с решения, постановени в производство по чл. 290 ГПК. Неоснователно е позоваването на решение № 194 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1101/2010 г. на ВКС, І г. о. В него е прието, че при едновременно предявени искове по чл. 53, ал. 2 ЗКЕР и чл. 124 ГПК първо следва да се разгледа иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, тъй като той е иск за установяване правото на собственост към минал момент, този на влизане в сила на плана или допусната грешка при заснемането на имота към този момент, а искът по чл. 124 ГПК е установителен иск за собственост на имота към момента на предявяване на иска. В настоящият случай съдът е определил правната квалификация на иска въз основа на заявените обстоятелства. Правният интерес е обусловен от изменение на ПУП и ПР през 2008 г. и заснемане на имотите по имотните им граници поради това, че регулацията за имот пл. № 73 и съседните му не е била приложена. Търсената защита е за установяване на границите на имота на ищеца в резултат на приложена регулация, което правилно е възприето от съда като твърдение за допусната грешка при заснемане на имота на ищеца в плана, поради не отчитане на приложената регулация от 1963 г. Провеждането на административна процедура за отстраняване на грешка в кадастралния план не е процесуална предпоставка за предявяване на установителния иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР. В този смисъл е налице задължителна практика на ВКС, формирана с решения по чл. 290 ГПК, която се споделя от настоящия състав (решение № 15 от 23.02.2010 г. по гр. д. № 3499/08 г. на ВКС, II г.о., решение № 776/15.11.2010 г. по гр. д. № 982/09 г. на I г. о. на ВКС и решение № 495/30.07.2012 г. по гр. Д. № 494/2010 г. на І г. о. на ВКС). Ответникът по касация не е представил доказателства за направени разноски за това производство, не е направил искане за присъждането им, поради което такива не се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.