Определение № 1902 от 18.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 845/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Р. Х. Я. срещу решение №4/08.01.2025 г. по в.гр.д. №276/24 на ВТАС, с което е било потвърдено решение № 143 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 485/2022 г. на Окръжен съд- Велико Търново, в частта, с която е бил отхвърлен предявеният срещу ЗАД "ОЗК - Застраховане" иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинени телесни увреждания при пътно - транспортно произшествие, настъпило на 05.02.2021 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.06.2021 г. до окончателното й изплащане, за разликата в размера от 20 000 лева, до който размер искът е бил уважен от първоинстанционния съд до пълния предявен размер от 50000 лв., със съответните на това разноски.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за материална незаконосъобразност-нарушение на чл.52 ЗЗД и необоснованост на въззивното решение.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК– основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба в писмен отговор на същата изразява становище за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови въззивното решение, въззивният съд е изложил следните съображения:

Предявен е иск от Р. Х. Я. против ЗАД „ОЗК - Застраховане“ за заплащане на сумата от 50000 лв. /след изменението, допуснато с определение от 17.11.2023 г./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от телесни увреждания, получени при ПТП от 05.02.2021 г., причинено от виновния водач на лек автомобил „Ситроен Берлинго“ И. С. И., чиято отговорност е покрита със застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена с ответника, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.06.2021 г. до окончателното изплащане.

Изложени са обстоятелства, че на 05.02.2021 г. около 16,35 ч. в [населено място], водачът И. И., при управление на лекия автомобил, при приближаване към пешеходната пътека, сигнализирана с пътен знак и пътна маркировка, не пропуска стъпилата пешеходка Р. Я., като я удря с предна част и реализира ПТП, от което на Я. е причинена телесна повреда. Съставен е констативен протокол с пострадали лица № 19/05.02.2021 г., срещу виновния водач е образувано досъдебно производство. След настъпване на инцидента Я. е настанена за лечение в Неврохирургично отделение към МОБАЛ „Д-р С. Ч.“ АД, [населено място], където е пребивавала в периода от 05.02.2021 г. до 15.02.2021 г., с поставена диагноза в резултат на произшествието дифузна травма на главния мозък без открита вътречерепна травма. Наред с физическите травми тя е преживяла и душевни такива - често сънувала кошмари, и до момента избягва да излиза и да се придвижва по улиците, изпитвайки страх да не бъде ударена отново. Не можела да спи, често си спомняла за случилото се и изпитвала постоянна тревога. Предявила претенция пред застрахователя на виновния водач по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на 17.05.2021 г., който отказал да й изплати застрахователно обезщетение. Смята, че справедлив размер на причинените й неимуществени вреди е сумата 50000 лв., за която предявява иск, ведно със законната лихва, считано от 02.06.2021 г. - датата на изтичане на 15-дневния срок за доброволно плащане до окончателното погасяване на задължението.

От събраните по делото доказателства/ писмени документи относно настъпването на ПТ, заключения на в.л. по САТЕ и СМЕ и изслущани свид.показания въззивният състав е приел, че безспорно се доказа наличието на противоправно поведение на И. И.-водач на процесното МПС, в резултат на което на ищцата са причинени вреди. Противоправността на поведението му следва от нарушаване на конкретни правни норми, уреждащи правилата за движение по пътищата - чл. 20, ал. 2, изр. посл. ЗДвП /вменяващ задължение на водачите да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението/ и чл. 119 ЗДвП /вменяващ задължение на водача да пропусне преминаващите на пешеходна пътека пешеходци/. От събраните доказателства се установява, че И. И. с управлявания от него автомобил със скорост около 35,4 км/ч, движейки се в светлата част на денонощието, при ясно и сухо време, на прав пътен участък, в нарушение на посочените по-горе правила за движение по пътищата, при недостатъчно внимание и бездействие с органите на управление на автомобила, не възприел визуално пешеходката, намираща се на пътното платно, и не преустановил движението на автомобила преди мястото на удара, за да пропусне започналата пресичане на платното за движение Р. Я., с което противоправно поведение реализирал съприкосновение - удар с пресичащата Я..

Като пряка и закономерна последица от удара, ищцата е получила телесно увреждане - черепно-мозъчна травма в лека степен и рана на челото /подкожен хематом/. Тези увреждания, според съда, предизвикват претърпяване на болки и страдания от увреденото лице, изразяващи се в главоболие, световъртеж, дискомфорт, адинамия, светобоязън непосредствено след инцидента, отзвучаващи в рамките на 14 дни. Констатираната черепно-мозъчна травма представлява разстройство на здравето, временно опасно за живота, а раната на челото - разстройство на здравето, неопасно за живота.

Между противоправното и виновно поведение на водача И. И., изразяващо се в нарушаване правилата за движение по пътищата и настъпилата вреда е налице пряка и непосредствена причинна връзка. Деянието, неговата противоправност и виновността на дееца са установени от събраните по делото доказателства и от приложеното одобрено споразумение, имащо последиците на влязла в сила присъда - чл. 383, ал. 1 НПК.

С оглед изложеното, въззивният съд е заключил, че са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на водача И. по чл. 45 ЗЗД и И. е управлявал автомобил, застрахован по застраховка "Гражданска отговорност" при ответното дружество. В този смисъл за застрахователя се поражда задължението да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди - чл. 429, ал. 1 КЗ. И. се явява застраховано лице по смисъла на чл. 477, ал. 2 КЗ. Увредената е била изпълнила задължението си за предявяване на застрахователна претенция по реда на чл. 498, ал. 1 КЗ, по която застрахователят е отказал заплащането на обезщетение.

Относно размера на дължимото обезщетение, съдът е изложил, че същото следва да се определи по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД. Обосновал се е с разясненията по прилагане на справедливостта като критерий за определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, които са дадени в ППВС 4/23.12.1968 г.: следва да се преценят редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства - характер на увреждането, начин на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинени морални страдания, осакатявания и др. Съдът се е позовал и като допълнителен критерий на икономическата конюнктура и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната, която, според него, е видима от непрекъснатото нарастване на нивата на застрахователната сума, уредено по законодателен път - пар. 1, т. 5, пар. 4, ал. 3 и пар. 27 от ДР на КЗ /отм./; до достигането на лимита на отговорност, дефиниран в чл. 266, в сила от 11.06.2012 г. КЗ /отм/, а впоследствие - регламентиран в чл. 492 КЗ, както и нарастване на минималната работна заплата - към 2019 г. - 560 лв., към 2020 г. - 610 лв., към 2021 г. - 650 лв., и на общият годишен доход средно на лице в лева - към 2019 г. - 6592 лв., към 2020 г. - 7002 лв., към 2021 г. - 7705 лв.

В конкретния случай, според изложеното от съда,следва да се отчетат още: естеството на травмите - увреждания в областта на главата, като закритата черепно-мозъчна травма е причинила разстройство на здравето, временно опасно за живота, проведеното лечение - в болнично заведение за 10 дни, възстановителния период - три месеца за черепно-мозъчната травма и две седмици за раната на челото /подкожния хематом/, предизвиканите затруднения в ежедневието на ищцата в рамките на оздравителния период - необходимостта от помощ при задоволяване на битовите нужди - пазаруване, готвене, чистене /в тази насока свидетелските показания/, възрастта на ищцата към момента на ПТП - на 70 години, изпитвания страх и притеснения да излиза сама. Същевременно черепно-мозъчната травма е лека по степен, полученият кръвоизлив е малък и не влияе на мозъчните функции, проведеното лечение е консервативно, възстановяването е без усложнения. Изпитваните болки са били непосредствено след инцидента, като оплакванията при травма с такъв интензитет, какъвто е установен при ищцата, би трябвало да отзвучат най-късно след 14 дневен период. С оглед на това, съдът е счел, че размер на обезщетението от 20000 лв. би могъл адекватно да компенсира причинените болки, страдания, неудобства. Ето защо, въззивният състав е счел, че определеният от първоинстанцонния съд, размер на обезщетението отговаря на изискванията за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Естеството на травматичните увреждания и търпяни болки във връзка с тях, както и обществено икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП,според въззивния съд, са анализирани от първостепенния съд и са съобразени при оценъчната дейност по определяне справедлив размер на обезщетението. Съобразена е и продължителността на възстановителния процес, като в тази връзка са коментирани събраните доказателства и най-вече заключението на вещото лице по изслушаната съдебно медицинска експертиза. Не се доказа твърдението в исковата молба за завишени нива на страх и стрес - сънуване на кошмари, чести спомени за случилото се, усещане за постоянна тревога, което да обуславя по-висок от приетия от ОС-Велико Търново размер на обезщетението.

По така изложените съображения настоящият състав намира, че предявената от Р. Х. Я. претенция против ЗАД "ОЗК - Застраховане" за обезвреда на претърпените неимуществени вреди вследствие на настъпилото пътно - транспортно произшествие на 05.02.2021 г., при което й е причинена средна телесна повреда, е основателна и доказана до размер на 20000 лв., до който размер искът подлежи на уважаване.

В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят-ищец сочи като обуславящ изхода по спора правни въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии въведени в ППВС 4/68г. следва ли съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка и значението на всяко едно от тях спрямо справедливото обезщетение?

2. Следва ли, при определяне справедлив размер на обезщетението, съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите", конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси в страната?

3. Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетение в много по-нисък размер от определените такива за аналогични случаи, но при лимит многократно по-малък от процесния?

4. При определяне размера на неимуществените вреди, вследствие на причинените телесни повреди, следва ли да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди?

Твърди, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС- ППВС 4/68 и посочените съдебни решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК.

Съгласно т.1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора.

В случая от така формулираните въпроси само първият отговаря на горните критерии за обуславящ изхода на спора. При произнасянето на съда по него, обаче не е налице констатирано противоречие със задължителната практика на ВКС, каквато се явява ППВС 4/68, доколкото от страна на съдебния състав в мотивите на обжалваното решение са изложени подробни съображения за множеството конкретни обстоятелства, формиращи извода на съда при определянето на конкретните размери на обезщетенията за страданията на всяка една от ищците.

Евентуалнен отговор на втория въпрос от изложението: дали следва да се вземат предвид при определяне на застрахователното обезщетение по застраховка ГО на водача на МПС и размерите на застрахователните лимити не би имал за последица пререшаването на спора в желаната от касатора насока на увеличаване на размерите на присъдените обезщетения, доколкото в своята константна задължителна практика по чл.290 ГПК, ВКС приема, че законовоопределените лимити се вземат в предвид само като косвен критерий, наред с всички останали обстоятелства, формиращи размера на обезщетенията за неимуществени вреди, и в никакъв случай не са решаващи.

Последните два въпроса се явяват по правилността на въззивното решение, доколкото имплицитно съдържат в себе си оплаквания за допуснати процесуални пропуски на съда и необоснованост на същото, които от своя страна не се преценяват от ВКС в настоящата фаза на процеса по чл.288 ГПК по допускане на касационен контрол.

По изложените съображения не е налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 от ГПК.

В полза на ответното дружество не следва да се присъждат разноски, с оглед липсата на установени такива.

С оглед изложеното, съдът