Определение № 2519 от 14.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 453/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. И. Н., чрез процесуален представител адв. В. Д., против въззивно решение № 273 от 30.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 590/2025 г. по описа на Окръжен съд - Габрово, с което е потвърдено решение № 36 от 30.05.2025 г., постановено по гр. д. № 44/2025 г. по описа на Районен съд - Трявна, с което съдът е определил местоживеенето на детето К. П. Н. с ЕГН [ЕГН] да е при майката Е. И. Г.; предоставил е упражняването на родителските права по отношение на детето на майката, като бащата П. И. Н. ще има право на лични контакти с детето, както следва: всяка първа и трета седмица от месеца от 18.00 часа в петък до 18.00 часа в неделя /с преспиване/; коледните почивни дни през четни години от 10.00 часа на първия ден до 18.00 часа на последния ден; новогодишните почивни дни през нечетни години от 10.00 часа на първия ден до 18.00 часа на последния ден; великденските почивни дни през четни години от 10.00 часа на първия ден до 18.00 часа на последния ден; един месец през лятото, когато майката не е в платен годишен отпуск и по всяко друго време по взаимно съгласие на двамата родители; осъдил е П. И. Н. да заплаща на детето К. П. Н., чрез неговата майка и законен представител Е. И. Г., месечна издръжка в размер на 350 лева, считано от датата на завеждане на исковата молба – 04.02.2025 г. до настъпване на законните основания за изменение или прекратяване на задължението, както и издръжка за периода 03.02.2024 г. – 03.02.2025 г. – в размер на 2440 лева. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски. Касаторът обжалва решението, като неправилно и необосновано. Счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация Е. И. Г., подаден чрез процесуален представител адв. Д. С., в който поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението. Претендира разноски. Касационната жалба е недопустима, в частта с която се атакува решението по иска с правно основание чл. 149 СК за присъждане на издръжка за минало време за периода 03.02.2024 г. – 03.02.2025 г. – в общ размер на 2440 лева, тъй като съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Ето защо, в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, като процесуално недопустима. В останалата част касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото е установено, че от съвместното съжителство на Е. И. Г. и П. И. Н. на 02.11.2016 г. се е родило детето К. П. Н., което след раздялата на родителите живее в дома на майка си. От 05.02.2024 г. до 05.12.2024 г. майката е получавала от ответника сумата от 160 лева месечно за издръжката на сина им. За да постанови местоживеенето на детето при майката, съдът е възприел изводите на Районен съд - Трявна, който е взел предвид, че и двамата родители притежават нужния родителски капацитет да полагат отговорно и адекватно грижи по отглеждането и възпитанието на детето в семейството си. Майката е родителят, при който детето живее преимуществено след раздялата на родителите през 2020 г. и детето е изградило трайни и добри взаимоотношения с всеки от членове на новото й семейство, включително и с по-малките си братчета. Приел е, че в изградената от майката среда детето се чувства комфортно, уютно и спокойно, като се е позовал на събраните гласни доказателства. Бащата също полага необходимите грижи, но във връзка с работата си нерядко пътува в чужбина и страната, при което отсъства от дома си и интересите на детето биха били накърнени, тъй като няма роднини на чиято помощ и подкрепа да разчита. Изключил е като възможност помощта на която може да разчита бащата от страна на интимната си приятелка, тъй като двамата не живеят заедно и не е изследван нейния родителски капацитет да полага грижи за детето. Приел е, че изключително важно за детето е, че до момента майката по никакъв начин не е препятствала контактите на детето с бащата и винаги е изразявала съгласие и го е подготвяла за тях. Счел е за неоснователно възражението във въззивната жалба на бащата, че първоинстанционният съд не е обсъдил доказателствата свързани със силната емоционална връзка между бащата и детето. В мотивите си съдът е приел, че бащата полага необходимите грижи за детето при пребиваването му в неговия дом, но срещите не са редовни и по установен от родителите график. Бащата взима детето съобразно неговата преценка и ангажираност. В обясненията си пред съда, бащата заявява, че майката не е възпрепятствала срещите му с К.. Така тя, като родител дава възможност на другия родител да общува пълноценно с детето си, но в същото време ежедневно се грижи за него. Така определеният от първоинстанционния съд режим на виждане на бащата с детето е подходящ, съобразен е с възрастта и ежедневните занимания на детето. Съдът е изложил, че задължението за издръжка на ненавършилото пълнолетие дете е с абсолютен характер и се дължи от родителите към детето, независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си. Бащата на детето е в трудоспособна възраст и може да реализира доходи. Същият е управител на фирма и се определя като „голям работодател“, „развива бизнеси на територията на Англия и България“. Има двойно гражданство и често пътува. По делото е установено, че П. И. Н. няма задължение за издръжка на други ненавършили пълнолетие деца, поради което за него не съществува друго задължение за издръжка от абсолютен характер. Съгласно чл. 142, ал. 2 СК, минималната издръжка на едно дете е равна на една четвърт от размера на минималната работна заплата за страната, която за 2025 г. е била в размер на 1077 лева, тоест минималният размер на издръжката за дете е в размер на 269,75 лева. Определена е обща издръжка в размер на 700 лева, като следва се поема по равно от двамата родители. К. е на 8 г. и е ученик. Този размер на издръжка е съобразена с необходимостта за правилното отглеждане на детето, здравословното му състояние, задоволяване на неговите потребности при преценка на нормалните, ежедневните нужди на детето от храна, облекло и други занимания. На съобразяване подлежат възможностите на родителя да заплаща издръжка с оглед на доходите, имотното му състояние, квалификация, дали има задължения към други лица. Родителите са здрави и в трудоспособна възраст. Майката е родителят, на който са предоставени родителските права и полага ежедневни грижи за възпитанието на детето, като част от издръжката я дава и в натура. В същото време тя се грижи за още две малолетни деца, но не оспорва своята част за издръжка, която е същата като тази на бащата от по 350 лева, месечно. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд в своето решение да обсъди всички, относими доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страните, като формира свои фактически и правни изводи в производството по чл. 127, ал. 2 СК?”; 2. „Необходимо ли е въззивният съд да установи в производство по чл. 127, ал. 2 СК, притежават ли родителите необходимите родителски качества в съответствие с ППВС № 1/12.11.1974 г., като при нужда допусне служебно доказателства за това с оглед защита интереса на детето? Дължи ли въззивният съд с оглед защита на висшия интерес на детето да изследва, обсъжда и преценява психо-физиологическото състояние и развитие на детето, и желанието му при кой от родителите иска да живее, и ако е необходимо следва ли въззивния съд служебно да допуска доказателства за това, вкл. психологическа експертиза?“ и 3. „Длъжен ли е въззивният съд в своето решение да обсъди всички, относими доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страните, като формира свои фактически и правни изводи в производството по чл. 142, ал. 1 СК?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката – първият въпрос с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 243 от 22.04.2024 г. по гр. д. № 1457/2013 г. на ВКС, III г. о., вторият въпрос с ППВС № 1 от 12.11.1974 г., Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСГК и решение № 243 от 22.04.2024 г. по гр. д. № 1457/2013 г. на ВКС, III г. о. и третият въпрос с решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 243 от 22.04.2024 г. по гр. д. № 1457/2013 г. на ВКС, III г. о. и ППВС № 5 от 16.11.1970 г. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване. Същите са принципно значими и отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по тях не се разкрива твърдяното противоречие с представените от касатора съдебни актове. Първият и третият въпроси се отнасят до задължението на въззивния съд да мотивира решението си по предоставяне на родителските права, местоживеенето на детето и дължимата от неотглеждащия родител издръжка. Трайно в съдебната практика, включително в тази цитирана от касатора, се приема, че съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на основание чл. 235 и чл. 236 ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество на твърденията, доводите и възраженията на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор по чл. 263 ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК. В случая втората съдебна инстанция е направила всичко това и нейната процесуална активност по разглеждане и решаване на правния спор е съобразена изцяло с дадените в установената съдебна практика разрешения. Налице са мотиви по атакувания акт, които са ясни, точни и логически безпротиворечиви, че решението на първоинстанционния съд относно упражняването на родителските права е правилно и няма основание същите да бъдат предоставени на бащата. Този извод е резултат от цялостната преценка и анализ на събрания доказателствен материал при обсъждане на доводите и възраженията на страните във връзка с релевантните факти, което е довело до обосновани съждения, че приоритет следва да бъде даден на майката, при която детето живее след раздялата на родителите, преценени с оглед най-висшия интерес на детето. Съобразявайки този интерес и в защита на него – тоест при засилено служебно начало, въззивният съд е обсъдил всички обстоятелства от значение за делото, както и доказателствата, които ги установяват. При определяне издръжката на детето съдът е съобразил преимуществено възрастта му – 8 години и здравословното му състояние и е отчел възможността на бащата да заплаща такава, според твърденията му, че не заплаща издръжка на другото си дете, получавал е и продължава да получава добри доходи от собствен частен бизнес. Следва да се отбележи и, че определената от съда издръжка е близка до минималната по чл. 142, ал. 2 СК. Ето защо, и в тази част решението на въззивния съд не е немотивирано, каквото е настояването на касатора. По втория въпрос настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е в противоречие с ППВС № 1/1974 г. или приетото в някои от цитираните от касатора актове на ВКС, защото съгласно задължителните указания и разяснения, дадени в т. II от ППВС № 1 от 12.11.1974 г., съдилищата, като изхождат от обстоятелствата на конкретния случай и интересите на децата, при решаването на спора относно упражняването на родителските права върху ненавършилите пълнолетие деца при развод, следва да съобразяват в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по съществените от тях са изброени примерно: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата след развода, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага, вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, доколкото противобрачното поведение на брачния партньор има отношение към възпитанието на децата. Повечето от тези критерии за преценка към настоящия момент са посочени изрично от законодателя в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 от действащия СК, както и в § 1, т. 5 от ДР на ЗЗДет. Следва да се подчертае, както е посочено и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, така решение № 215 от 21.06.2011 г. по гр. д. № 1325/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 163 от 27.06.2018 г. по гр. д. № 1332/2018 г. на ВКС, ІV г. о. и др., че съдът е длъжен да извърши преценката си за това, на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права, единствено на базата на задълбочена и комплексна съпоставка на всички относими в конкретния случай обстоятелства, давайки оценка на възпитателските качества на всеки от родителите, на неговия морален облик, на начина, вида, продължителността, ефективността на полаганите от него грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето, анализирайки данните за реално предприети действия в тази посока, изследвайки към кого от двамата родители в по-голяма степен детето е привързано, както и дали родителят разполага с помощта на трети близки до детето лица, на които при нужда може да разчита, съобразявайки социалната среда, в която предстои да живее детето след развода – бит, нрави, схващания, манталитет на обкръжаващите родителя лица, жилищно-битовите му условия на живот, финансовите възможности, начинът на живот, както и да съобрази пола и възрастта на детето. Същевременно съдът следва да положи и максимални усилия, за да бъдат установени във възможно най-пълен обем тези обстоятелства, които в конкретния случай са от значение за интересите на детето. В решение № 331 от 01.11.2013 г. по гр. д. № 2181/2013 г. на ВКС, IV г. о. е посочено, че желанието на децата и това на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда; становищата и исканията им, както и установеното по делото тяхно поведение се обсъждат на общо основание, вземат се предвид и се преценяват в съвкупност с всички останали релевантни обстоятелства по делото, като висшият критерий за решението на съда е интересът на детето. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от другия родител, от роднините и приятелския кръг на майката и бащата. Изхождайки именно от интереса на детето, съдът, макар да не е обвързан от желанието или нежеланието му да живее с единия родител и да има контакти с другия, във всички случай следва да вземе предвид и да зачете детските чувства, както и да отчете ефекта на принудата при изпълнението на съответния режим, с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие и зрелост, и най-вече – с оглед конкретното му психоемоционално състояние. В случая съдът е взел предвид всички релевантни обстоятелства – пола и възрастта на детето, наличието на родителски капацитет на двамата родители, съобразил е установеното фактическо положение между страните, като при това по делото са събрани множество писмени и гласни доказателства, социален доклад, изслушани са родителите лично и това е било достатъчно въззивният съд да формира убеждение за най-добрия интерес на детето К. П. Н.. Доводите за неправилна преценка интереса на детето с оглед на тези обстоятелства са относими към правилността на въззивното решение, по която касационната инстанция се произнася само ако жалбата бъде допусната за разглеждане по същество. В обобщение по въпросите не се осъществява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед характера на спора, който задължава съдилищата служебно да следят за интереса на децата, поради което поверяват служебно не само валидността и допустимостта на въззивното решение и приложението на императивна материалноправна норма, но следят служебно изцяло за правилността на въззивния съдебен акт, настоящият съдебен състав не намира наличие на условия за допускане на касационното обжалване на други основания, непосочени от касатора. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото, касаторът П. И. Н. следва да заплати ответната страна по касация направените разноски в касационното производство за адвокатски хонорар – сумата 1500 лева, превалутирани 766,94 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение