Определение № 3725 от 18.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3559/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. П. М., подадена от пълномощника й адвокат Г. Г., срещу въззивното решение № 120 от 20.05.2024 г. по в. гр. д. № 98/2024 г. на Габровския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 547 от 14.12.2023 г. по гр. д. № 1220/2022 г. на Габровския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Ц. П. М. против Община- Г. искове: по чл. 64 ЗС - за определяне на прилежаща площ от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], одобрени със заповед РД-18-64/26.10.2007 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 6 969 кв. м., собственост на Община - Г., необходима за ползването според предназначение на построената в имота конструкция на покрит пазар с паркинг „Ш. мост“, и по чл. 109 ЗС - за осъждане на ответника да преустанови действията си, които пречат на ищцата да упражнява правото си на собственост върху постройка - конструкция на покрит пазар с паркинг „Ш. мост“, изразяващи се в действия по изземване, демонтиране и премахване на конструкцията.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

От ответника по касация Община - Г. е подаден отговор, че касационното обжалване не следва да се допуска.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявените искове по чл. 64 ЗС и чл. 109 ЗС са свързани с вещ - метална конструкция на покрит пазар с паркинг „Ш. мост“, която по твърдение на ищцата е нейна собственост въз основа на два отделни писмени договори за покупко-продажба от 01.01.2019 г. Приел е, че конструкцията е строеж, за който е издадено разрешение за ползване № 360 от 17.01.2001 г. на РДНСК въз основа на разрешение за строеж № 216 от 02.10.2000 г. и разрешение за строеж № 297 от 02.10.2006 г. от Община - Г..

Според първоначалната експертиза конструкцията е изградена върху имот, собственост на Община - Г.; покрива площ от 372,00 кв. м. и е трайно скрепена към терена чрез болтова връзка към вкопани единични фундаменти и впоследствие укрепени с допълнителни фундаменти. Конструкцията не е нанесена в действащата кадастрална карта като самостоятелно обособена сграда със съответен идентификационен номер, тъй като не притежава характеристиките на сграда (няма ограждащи стени), а по-скоро е навес. Навесите не се нанасят в кадастралната карта и за тях не се отреждат застроителни петна в ЗПР. Предназначението й е да създаде покритие за защита от атмосферни влияния на търговските маси, разположени под нея. Допълнителната експертиза е определила необходимата площ по чл. 64 ЗС за обслужване на конструкцията в размер на 90,39 кв. м.

Според съдебно-счетоводната експертиза процесната конструкция, изградена от „Общински пазари“ ЕООД, не фигурира в списъка на недвижимите имоти, предмет на апорта в „Пазари“ АД, извършен съгласно решение № 76 от 13.05.1999 г. на Общинския съвет- Г. и решение от 01.06.1999 по т. д. № 492/1999 г. на Габровския окръжен съд. Вещото лице е установило, че конструкцията не е включена като актив в счетоводна сметка 203 на „Общински пазари“ ЕООД към датата на учредяване на това дружество с апортна вноска от 01.06.1999 г., както и че не е била включена като актив в счетоводна сметка 203 на „Общински пазари“ ЕООД към датата на извършване на апортната вноска от това дружество в „Пазари“ АД и към 13.12.2001 г.

От правна страна е прието, че за да бъдат уважени предявените искове, ищцата следва да докаже собствеността си върху постройката, която се намира в имота на ответника.

Като се е позовал на съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд е приел, че конструкцията не е била предмет на апорта през 1999 г. и не е била включена като актив в счетоводна сметка 203 на „Общински пазари“ ЕООД нито към 1999 г., нито към 13.12.2001 г. Наличието на конструкцията като актив в имуществото на „Пазари“ АД не е доказано по делото. От представените писмени доказателства за извършените оценки на недвижими имоти, машини и съоръжения, собственост на ОП „Общински пазари“ и „Общински пазари“ ЕООД за пазар „Ш. мост“ се установява, че процесната конструкция не е отразена като ДМА. В описа са посочени магазини, павилиони и склад, но не и метална конструкция.

Прието е, че праводателите на ищцата К. Ц. и Д. М. се позовават на нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 89, т. ІІ, рег. № 5385, д. № 236 от 10.12.2018 г., чрез който са придобили процесната конструкция на покрит пазар с паркинг „Ш. мост“. С него те са закупили от „Пазари“ АД недвижими имоти (два търговски обекта), ведно с дълготрайните материални активи, без да е приложен списък на същите или те да са изброени изчерпателно.

Ищцата претендира да е собственик на процесната конструкция въз основа на два броя договори за продажба на движими вещи от 01.01.2019 г., сключени между нея като купувач и К. Ц. и Д. М. като продавачи. Същите са оформени в обикновена писмена форма, а не по реда на чл. 18 ЗЗД.

От характеристиката на самата вещ - конструкция на покрит пазар, се установява, че същата е съоръжение, което няма самостоятелна функция и служи за защита от атмосферни влияния на търговските маси, поради което договорите са в обикновена писмена форма.

Ако се приеме, че процесната конструкция е постройка по смисъла на чл. 110 ЗС, то прехвърлянето й не може да става с обикновен писмен договор, а по предвидения от закона ред - в нотариална форма. При класифицирането на вещите като движими или недвижими се има предвид тяхното предназначение, дали са трайно прикрепени към земята, или могат да бъдат отделени от нея без да се наруши целостта им. Взаимоизключващи се явяват фактите на позоваване на право на собственост върху постройка, трайно прикрепена към земята, и на придобиването й чрез договор за покупко-продажба на движими вещи. Още повече, че като дълготраен материален актив същата не е заприходена в счетоводството на „Пазари“ АД по надлежния ред.

По тези съображения е прието, че ищцата не е собственик на конструкцията на покрит пазар „Ш. мост“ на поддържаното от нея производно придобивно основание, поради което предявените искове по чл. 64 ЗС и чл. 109 ЗС са неоснователни.

Прието е, че не следва да се разглежда предявеното в първото съдебно заседание друго основание за правото на собственост върху конструкцията - придобивна давност, тъй като то представлява нов иск. Направеното в това заседание искане е недопустимо, тъй като едновременно се изменят обстоятелствената част и петитумът на исковата молба.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

В касационната жалба са развити оплаквания, че въззивният съд не е разпределил доказателствената тежест, не е изготвил доклад, отговарящ на изискванията на чл. 146 ГПК и не е обсъдил всички допустими и относими доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства. Поддържа се, че ищцата е доказала правото си на собственост върху спорната конструкция. Тя е недвижим имот по смисъла на чл. 110, ал. 1 ЗС, тъй като е трайно прикрепена към земята и не е временен обект. Въззивният съд не бил обсъдил две важни обстоятелства - заповедта на кмета на Община - Г. № 783/11.05.2022 г., изменена със заповед № 984/26.05.2022 г., в която е записано, че Ц. М. е закупила конструкцията от Д. М. и К. Ц., както и влязлото в сила решение по гр. д. № 337/2021 г. на Габровския окръжен съд, в което е прието въз основа на същите документи, че Ц. М. е собственик на конструкцията. Неправилен бил изводът на съда, че въведеното в първото съдебно заседание придобивно основание - давност, било преклудирано. В решението липсвал извод дали процесната конструкция представлява движима вещ или недвижим имот, а имало само разсъждения по въпроса.

В изложението към жалбата и допълнението към нея се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Цитира се практика на ВКС, включително и задължителна. Поставят се следните въпроси:

1. Нарушава ли съдът правото на защита и справедлив съдебен процес, след като не разпределя доказателствената тежест в процеса и не изготвя доклад, отговарящ на изискванията на чл.146 ГПК;

2. Допустимо ли е ищецът да се позове на придобивна давност в първо съдебно заседание, след като документите му за собственост са оспорени с отговора на исковата молба;

3. Преклудирано ли е позоваването от ищеца на придобивна давност в първо съдебно заседание, след като документите му за собственост са оспорени с отговора на исковата молба;

4. Необходимо ли е завеждането на нов иск или отделен иск от ищеца, за да се позове на придобивна давност при разглеждане на искове по чл. 64 ЗС и чл. 109 ЗС;

5. Следва ли съдът да укаже на ищеца, че за да се позове на придобивна давност трябва да заведе нов иск;

6. Следва ли въззивният съд да върне делото за ново разглеждане от друг състав на съда при установяване процесуално нарушение - недадени на съда указания на ищеца, че следва да заведе нов иск, респективно, че позоваването на придобивна давност в първо съдебно заседание е недопустимо;

7. Следва ли съдът при разглеждане на делото да вземе предвид решение по друго дело между същите страни с различно правно основание, по което е изследван въпрос, обуславящ изхода и на двете дела (с различно основание) за правото на собственост;

8. Следва ли съдът при разглеждане на делото да вземе предвид издаден от страна по делото индивидуален административен акт, в който страната признава факти относно обуславящ изхода на спора въпрос (право на собственост);

9. С оглед на това, че след построяването й с разрешение за строеж конструкцията (с покрив, но без оградни стени) е апортирана и заприходена като ДМА, но не като недвижим имот, след това е продадена с фактура като движима вещ и в същото време е трайно прикрепена към земята, представлява ли тази конструкция постройка по смисъла на чл. 110 ЗС, или представлява движима вещ;

10. Следва ли по иск по чл. 64 ЗС съдът да направи първо извод за собствеността - дали е движима или недвижима, и след това дали ищецът притежава право на собственост;

11. Собственик ли е ищцата на процесната вещ, представляваща „конструкция на покрит пазар „Ш. мост“, или не е собственик;

12. Правилно и обосновано ли въззивната инстанция е приела, че уточнението за придобиване на право на собственост от ищцата на процесната вещ представлява „нов иск“ и следва ли да се предяви в ново производство, тъй като не попадал в хипотезата на чл. 214 ГПК, без да съобрази, че направено непосредствено след доклада на първоинстанционния съд, същото се явява действие по чл. 143, ал. 3 ГПК.

Не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място следва да се разгледат материалноправните въпроси №№ 9 и 10, както и въпрос № 11.

Процесната метална конструкция представлява покрит навес без ограждащи стени. Един от основните спорни въпроси по делото е дали тя е самостоятелен недвижим имот, т. е. дали е отделен обект на собственост. По този въпрос въззивният съд е приел, че конструкцията е съоръжение, което няма самостоятелна функция, затова е продадена с договори в обикновена писмена форма, а ако пък е постройка по смисъла на чл. 110 ЗС, то ищцата не е могла да придобие собствеността въз основа на тези договори, които не са в нотариална форма. Следователно решаващият извод на съда се състои в това, че конструкцията не е самостоятелен обект, тъй като няма самостоятелна функция. Този извод е в съответствие с нормативната уредба и практиката на ВКС. Разпоредбата на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ дава дефиниция на понятието „строежи“ - това са надземни, полуподземни, подземни и подводни сгради, постройки, пристройки, надстройки, укрепителни, възстановителни работи, консервация, реставрация, реконструкция по автентични данни по смисъла на чл. 74, ал. 1 от Закона за културното наследство и адаптация на недвижими културни ценности, огради, мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура, благоустройствени и спортни съоръжения, както и техните основни ремонти, реконструкции и преустройства със и без промяна на предназначението. В тази дефиниция са включени както строежи, представляващи самостоятелни обекти на правото на собственост - сгради, етажи от сгради и други самостоятелни постройки, така и несамостоятелни обекти, които или са присъединени към други самостоятелни обекти - чл. 97 ЗС (например пристройки и надстройки), или са приращение по чл. 92 ЗС към земята - например огради, мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура. Макар една ограда да представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, тя не е отделен самостоятелен обект на правото на собственост, а е приращение по смисъла на чл. 92 ЗС, ако е трайно прикрепена към земята. По същия начин покрита метална конструкция без ограждащи стени, която е трайно прикрепена към земята, е строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, но не е самостоятелен обект на собственост. Според дефиницията на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ „обект“ е самостоятелен строеж или реална част от строеж с определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално предназначение и идентификатор по ЗКИР. По настоящото дело е изяснено в допълнителната експертиза, че процесната конструкция не е нанесена в действащата кадастрална карта като самостоятелно обособена сграда със съответен идентификационен номер, тъй като не притежава характеристиките на сграда. Същият случай е разгледан в решение № 137 от 25.03.2020 г. по в. гр. д. № 58/2020 г. на Русенския окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 143 от 06.04.2021 г. по гр. д. № 2999/2020 г. на ВКС, I-во г. о. Там ВКС се е съгласил с извода на въззивния съд, че стоманобетонна конструкция без ограждащи стени и покрив не е самостоятелен обект, а е приращение към земята съгласно чл. 92 ЗС, независимо от това, че е била продадена на публична продан като самостоятелен недвижим имот. Обжалваното в настоящото производство въззивно решение изцяло съответства на тази съдебна практика. Затова не следва да се допуска касационно обжалване по въпрос № 9, с който жалбоподателката цели да се признае на процесната метална конструкция характер на самостоятелен недвижим имот, в противоречие с изложеното по-горе. Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпрос № 10, тъй като в изложението към жалбата нито е посочена практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи - чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Преди да отхвърли иска по чл. 64 ЗС, въззивният съд е направил извод, че ищцата не е суперфициарен собственик на процесната метална конструкция и този подход съответства на правното положение, което се приема и в практиката на ВКС, че само суперфициарният собственик на самостоятелен обект има право да иска от съда да определи площта по чл. 64 ЗС, необходима за ползване на обекта според неговото предназначение. Въпрос № 11 е фактически и по него принципно не може да се допусне касационно обжалване.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по процесуалноправните въпроси.

Първите шест въпроса, както и въпрос № 12, са породени от обстоятелството, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са разгледали въведеното от ищцата в първото съдебно заседание евентуално придобивно основание за правото на собственост върху процесната метална конструкция - придобивна давност, като в противоречие с приетото в т. 2В на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че това с основание се въвежда изцяло нов иск, по който съдът не дължи произнасяне в рамките на висящото производство. Независимо от посоченото противоречие с тълкувателното решение обаче, касационно обжалване не следва да се допуска и по тези въпроси. Решаващият извод на въззивния съд е за несамостоятелност на процесната метална конструкция като обект, при което е все едно дали исковете по чл. 64 ЗС и чл. 109 ЗС ще бъдат отхвърлени защото ищцата не е суперфициарен собственик на тази конструкция поради невъзможността да я придобие с двата договора в обикновена писмена форма, или защото не би могла да я придобие по давност. И в двата случая конструкцията представлява подобрение, което принадлежи на собственика на земята на основание чл. 92 ЗС. Затова дори да беше разгледано евентуалното придобивно основание (придобивна давност), резултатът по делото би бил един и същ. Собственикът на земята може да разреши на трето лице да постави свои движими вещи върху тази земя, но ако те бъдат трайно прикрепени към нея и ако не могат да бъдат демонтирани без увреждане, тези вещи представляват приращение и могат да бъдат използвани от третото лице само със съгласие на собственика на земята. Във всички случаи такива вещи, които не представляват суперфициарна собственост, не са основание за определяне на площ по чл. 64 ЗС за ползването им, нито може от съда да се иска постановяване на решение, с което собственикът на земята да бъде принуден да ги задържи, ако той не желае това.

Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по въпроси № 7 и № 8.

Първият от тези въпроси е свързан с неправилното виждане на жалбоподателката, че с влязлото в сила решение № 244 от 12.12.2023 г. по в. гр. д. № 306/2023 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по въззивна жалба и насрещна въззивна жалба срещу решение № 47 от 15.03.2023 г. по в. гр. д. № 337/2021 г. на Габровския окръжен съд, е разрешен между същите страни преюдициален въпрос, който се поставя и по настоящото дело - за собствеността на процесната метална конструкция като самостоятелен недвижим имот, т. е. като суперфициарна собственост, на ищцата Ц. М.. В мотивите към въззивното решение съдът е посочил, че в случая не е налице спор относно собствеността и ползването на металната конструкция, поради което не е обсъждал доводите, възраженията и доказателствата относно административния и вещноправния статут на вещта като ирелевантни. Затова необсъждането на въпросното решение от въззивния съд при разглеждане на настоящото дело не е в противоречие с практиката на ВКС за необходимостта съдът в мотивите си да обсъди всички относими и допустими доказателства по делото - въпросното решение не е относимо и не подлежи на обсъждане.

Вторият въпрос е свързан с обстоятелството, че в издадената от Община - Г. заповед № 783/11.05.2022 г., изменена със заповед № 984/26.05.2022 г. на кмета на общината за изземване на процесната метална конструкция, е вписано, че тя е закупена от Ц. М.. В тези заповеди обаче няма признание на факти, които да са обуславящи изхода на правния спор по настоящото дело. Фактът на закупуване на металната конструкция от Ц. М. е установен с двата договора за покупко-продажба от 01.01.2019 г. и за този факт не е необходимо извънсъдебно признание. Затова необсъждането на въпросните заповеди от въззивния съд също не е в нарушение на посоченото по-горе изискване за съобразяване на всички относими и допустими доказателства по делото.

Не може да бъде споделена и тезата на жалбоподателката, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно- основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Последователно ВКС приема в своята практика, че очевидната неправилност представлява такъв порок на въззивния съдебен акт, който е установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват.

При този изход на делото на ответника по касация Община - Г. следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство - 2 000 лева по договор за правна защита и съдействие от 26.07.2024 г. и платежно нареждане от 02.08.2024 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.