Определение № 1352 от 13.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 375/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 230/16.09.2025 г. по в.т.д. № 249/2025 г. на Апелативен съд – [населено място] в частта, с която е отменено решение на Окръжен съд –гр.Варна по т.д. № 386/2024 г. за отхвърляне на предявения от В. Д. Т.-Р. срещу „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск по чл.432 КЗ за разликата от 25 000 лв. до размера от 35 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, и вместо това искът е уважен за посочената разлика /10 000 лв./. Сочи се от касатора, че обжалваното въззивно решение е неправилно, защото е постановено в нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД. Поддържа се, че при формиране на изводите на въззивния съд за претърпените от ищцата болки и страдания не е следвало да се кредитират показанията на разпитания свидетел, който е заинтересован и цели да мотивира съда да присъди по-високо по размер обезщетение. Излагат се съображения, че не е доказано да са претърпени психически травми от ищцата, както и че не са настъпили други негативни последици за нейното психично здраве, защото не са представени медицински документи. Навежда се довод, че присъденият от въззивния съд размер на обезщетение за неимуществени вреди от 35 000 лв. е завишен и не държи сметка за обществено-икономическите условия на живот в страната, както и за практиката на съдилищата в подобни случаи. Иска се от касатора да се отмени обжалваното въззивно решение и предявеният срещу него иск да се отхвърли за разликата от 25 000 лв. до 35 000 лв.

Ответницата В. Д. Т.-Р. е подала отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на посочените в нея основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не се спори относно елементите от фактическия състав на чл.432 ал.1 КЗ – противоправно и виновно деяние на водача М. С. М., която при управление на л.а.“Опел Корса“ с рег. В 1701 НХ, за който е сключена при ответника застраховка „Гражданска отговорност“, е причинила на 11.08.2023 г. ПТП, довело до увреждането на ищцата В. Д. Т.-Р.. Като спорен във въззивното производство е отграничен въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди.

Решаващият съд е намерил за установено от фактическа страна въз основа на заключението на СМЕ, че ищцата е получила в резултат на процесното произшествие травматични увреждания, изразяващи се в счупване на дясната тибия /голям пищял/ в горната трета без разместване и разкъсно-контузна рана на дясното коляно. Поради силното кръвотечение след произшествието ищцата е била транспортирана до болнично заведение, където откритата рана е била обработена и е била поставена превръзка, а фрактурата в проксималната част на тибията е била фиксирана с шина. Възприети са от въззивния съд изводите на в.лице, че уврежданията на ищцата са предизвиквали средно силни болки, по-интензивни в първите дни, с постепенно намаляване на интензитета, като след десетия ден болките са станали поносими. Към извършването на преглед на пострадалата на 29.08.2023 г. е била налична разкъсноконтузната рана в областта на фрактурата, а имобилизацията й е продължила до 27.10.2023 г., когато е бил издаден амбулаторен лист, в който е посочено, че е била премахната ортеза. Въз основа на тези фактически констатации решаващият съд е намерил за установено, че имобилизацията на долния крайник на ищцата е продължила около 75 дни.

Въззивният съд е възприел фактическите изводи на в.лице, въз основа на които е приел за доказано, че за 45 дни ищцата е могла само да поставя на пода долния си крайник, но без да го натоварва, както и че натоварването на крака е станало възможно след 45-ия ден, но постепенно, докато не се постигне костното срастване. За период от около два месеца за придвижването на ищцата е било необходимо тя да ползва помощни средства, защото е била поставена фиксация посредством ортеза, която е довела до изправено положение на крайника в областта на колянната става. Проведени са били два курса физиотерапия и ЛФК и към момента няма данни за усложнение или забавяне във възстановителния период. Според дадените от вещото лице пред съда обяснения при обездвижване на единия от крайниците за период от 2 месеца за пълното му възстановяването е необходимо време от около 6 месеца, а при прегледа не са констатирани остатъчни ограничения в движението или болки в областта на коляното и глезена.

От представените медицински документи е прието за установено от решаващия съд, че през възстановителния период /11.08.2023 г. - 27.10.2023 г./ ищцата е имала в областта на травмирания крайник мекотъканни отоци, придружени с оплаквания за болка и затруднено движение, както и че на ищцата е призната временна неработоспособност за 74 дни. При проведения на 18.12.2024 г. преглед е установено от назначеното по делото в.лице наличието у ищцата на хоризонтален белег с дължина около 4 см. с бледо-кафеникав цвят на нивото на кожата по предното лице на дясната колянна става, но е констатирано, че движенията в колянната и глезенна става на десния крайник са възстановени в пълен обем, както и че липсват данни за травматични увреждания на ставите и за невъзстановени телесни увреждания. Вещото лице е направило извод, че не се очаква проява на болков синдром в пострадалия крайник на ищцата при промяна на времето и след физическо натоварване. Няма данни за настъпили усложнения или влошаване в оздравителния процес.

От показанията на разпитания свидетел / съпруг на ищцата / въззивният съд е намерил за установено че травмите и продължителният период на възстановяване са причинили болки на пострадалата и са предизвикали състояние на дискомфорт в резултат на невъзможността тя да се движи самостоятелно, а това е довело до промяна работния й процес. Прието е за доказано, че са настъпили силни негативни психически промени у нея, изразяващи се в постоянна раздразнителност и тревожност. Пострадалата е била активен човек в трудовата си ангажираност - основната дейност при ежедневната работа е извършвала тя, но за период от три месеца не е могла да излиза сама навън, а и към момента на разпита на свидетеля през м. януари 2025 г. е установено, че тя търпи дискомфорт от подуване на коляното при натоварване, както и от болки вечер и при влошаване на времето.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е отчел, че освен обременителното травмиране на долния десен крайник в две области ищцата е претърпяла и емоционални травми, причинени от невъзможността да извършва самостоятелно ежедневните си задължения - лични и служебни, защото тя е била длъжна да спазва ограничителен домашен режим на легло за около 2 месеца, което е довело до значителните притеснения и неудобства. Поради констатацията, че травматично увреждане е предизвикало временна неработоспособност за повече от три месеца, е прието от решаващия съд, че това обстоятелство е обусловило принудителна изолация на ищцата от присъщата й социална и работна среда извън дома и невъзможност да извършва обичайните за нея дейности. Акцентирано е в мотивите на въззивното решение върху причиненото на ищцата неудобство от продължителната нужда от чужда помощ за ежедневните нужди, както и че за период от половин година тя е била лишена от възможността да упражнява тежък физически труд, присъщ за трудовата й дейност като „стоков снабдител“. Отчетено е и обстоятелството, че и към м. 01. 2025 г. – т.е. за период от 1 година и 4 месеца, ищцата изпитва дискомфорт в областта на увредения крайник - отоци и болки, което е променило обичайния за нея ритъм в ежедневието и упражняваната от нея работа. Въззивният съд е намерил, че ищцата е претърпяла емоционални страдания от чувството на зависимост от близките и от невъзможността да извършва обичайната дейност, причинили й състояние на непълноценност и зависимост.

Отчитайки икономическата конюнктура в страната към момента на произшествието, размерът на минималната работна заплата, лимитите на застрахователно покритие на ЗЗ "ГО" на автомобилистите, приети само за ориентир, решаващият съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 35 000 лв.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК –

1. „Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.52 ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя?“

2. „При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствени правила и за необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно възприетия за справедлив размер на обезщетение от 35 000 лв. в полза на пострадалата въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя съгласно чл.236 ал.2, вр. с чл.235 ал.2 и ал.3 ГПК, самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към който да приложи относимите материалнопранви норми?“

Наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на въззивното решение с т.11 на ППВС 4/68, както и с посочените в изложението решения на ВКС по чл. 290 ГПК, в които се съдържат разрешения относно критериите при опреляне на размера на обезщетението за неимуществени вреди.

Касационният съд намира, че формулираният в т.1 въпрос, който е свързан с критериите за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди, отговаря на изискването да е обуславящ изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но в конкретния случай не може да обоснове допускане на касационен контрол, защото не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касационнният съд констатира, че произнасянето на въззивния съд не е в противоречие със задължителната практика на ВКС, каквато се явява ППВС 4/68, доколкото в мотивите на обжалваното решение са изложени подробни съображения за конкретните обстоятелства, формиращи извода на въззивния съд за определяне на конкретния размер на обезщетението за претърпените от ищцата болки и страдания.

Не е налице и твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с цитираните в неговото изложение решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Решаващият съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди се е съобразил с критериите по чл. 52 ЗЗД, за които са дадени разяснения в цитираните решения на ВКС. При преценката на обстоятелствата, релевантни за определяне на размера на обезщетението, въззивната инстанция е взела предвид различните травматични увреждания на ищцата, продължителността на периода, в който преживените от нея болки и страдания са били по-интензивни, както и продължителността на общия възстановителен период. Второинстанционният съд е съобразил отражението на последиците от травматичното увреждане върху емоционалното състояние на ищцата, което е било засегнато негативно. Акцентирано е в мотивите на въззивното решение върху причиненото неудобство от продължителната необходимост от чужда помощ за нейните ежедневни нужди, породило чувството на зависимост от близките и на непълноценност, както и че за период от половин година ищцата е била лишена от възможността да упражнява тежък физически труд, присъщ за трудовата й дейност като „стоков снабдител“. При определяне на размера на обезщетението са съобразени обществено-икономически условия в страната, включително и размерът на минималната работна заплата за страната, както и застрахователните лимити, за които е прието, че служат за ориентир.

Касационният съд намира, че несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд относно размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди не може да е основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Решаващият съд е мотивирал разбирането си за размера на обезщетението, като е съобразил установените от доказателствата по делото факти относно степента на засягане на неимуществената сфера на ищцата, които факти коректно е съпоставил с релевантните критерии по чл.52 ЗЗД. От страна на касатора не се сочат конкретните доказани по делото обстоятелства, респ. връзки между тях, които въззивният съд не е съобразил или е обсъдил изолирано едни от други, с което именно да се обоснове основанието за допускане на касационно обжалване в конкретния случай.

Изложените в касационната жалба доводи, въз основа на които се прави опит да се обоснове тезата на касатора за наличието на основание за допускане на касационно обжалване, представляват по същество оплаквания за неправилност на въззивното решение, която обаче не подлежи на проверка в настоящия етап на касационното производство. Необосноваността на фактическите изводи на решаващия съд, които е формирал въз основа на събраните и обсъдени по делото доказателства, е извън обхвата на проверка в настоящата фаза на производството по чл. 288 ГПК.

По втория поставен от касатора въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да се произнесе по повдигнатите във въззивната жалба доводи, както и да обсъди всички събрани доказателства, относими към въведените във въззивната жалба оплаквания. Този въпрос принципно е значим за всяко едно въззивно производство, но в конкретния случай касаторът не е участвал като въззивник във въззивното производство, защото то не е било образувано по подадена от него въззивна жалба, респ. не е подал насрещна въззивна жалба.

Въззивното производство е било образувано по подадена от ищцата въззивна жалба, поради което касационният съд намира, че е недопустимо ответникът да релевира в настоящото касационно производство доводи за допуснати от въззивния съд нарушения досежно липсата на мотиви по въведените във въззивната жалба оплаквания и доводи. Касаторът не е повдигнал твърдения, че извън предмета на дължимата от въззивния съд проверка са останали релевирани от него в отговора на въззивната жалба доводи и възражения. В този смисъл касационният съд намира, че въпросът е поставен некоректно и следва да се отклони, доколкото касаторът няма право да се позовава на процесуални нарушения, които рефлектират в правната сфера на въззивника във въззивното производството, какъвто той не е бил. Както се спомена по-горе, въззивният съд се е съобразил с критериите по чл. 52 ЗЗД и е обсъдил релевантните за определяне на размера на обезщетението обстоятелства, които са посочени и в изложението на касатора, по които във въззивното решение е формирал собствени мотиви.

Наведените в изложението към касационната жалба аргументи относно равнището в Република България на БВП на глава от населението касае обосноваността на извода на въззивния съд, че при отчитане на икономическата конюнктура в страната към момента на произшествието и на размера на минималната работна заплата справедливият размер на обезщетението възлиза на 35 000 лв. – обосноваността на въззивното решение е касационно отменително основание, но не предвидено в процесуалния закон като основание за допускане на касационен контрол.

По изложените по-горе съображения касационният съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора искането на адвоката на ответницата за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА в настоящото производство е основателно – за сумата от 500 евро. Касационният съд намира, че този размер е адекватен на материалния интерес пред настоящата съдебна инстанция от 10 000 лв. и на единственото извършено процесуално действие по подаване на отговор на касационната жалба, в която са поставени два въпроса по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, по които е формирана обилна практика на ВКС.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд