Определение № 1061 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4373/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по допустима касационна жалба от Н. П. Ц., действаща чрез адв. Р. Д. от АК – В., срещу въззивно решение № 589/30.05.2024 г. по в. гр. д. № 517/2024 г. на ОС – Варна, поправено с решение № 925/12.08.2024 г. по същото дело, В ЧАСТИТЕ, с които, в резултат на частично потвърждаване и частично отменяне на първоинстанционното решение от 26.05.2023 г., поправено с решение от 24.11.2023 г. и допълнено с решение от 05.01.2024 г., всички постановени по гр. д. №6598/2020 г. на РС – Варна, е постановено следното: 1/ е отхвърлен е предявения от Н. П. Ц. срещу Е. М. М., иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване в отношенията между страните, че Н. П. Ц. е собственик на подробно описания в решението недвижим имот - самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], ет. -1, с площ: 55,03 кв. м., въз основа на договор за покупко-продажба по нот. акт № 30, дело №212/2019 г. на нотариус К. П., 2/ уважен е предявеният от Е. М. М. срещу Н. П. Ц. насрещен иск с правно основание чл. 109 ЗС, като Н. П. Ц. е осъдена да преустанови действията си, с които пречи на Е. М. М. да ползва 1/ 2 ид. ч. от избен етаж с идентификатор * по КККР на [населено място], с адрес [улица], ет. -1, с площ: 55,03 кв. м, находящ се в сграда с идентификатор *, изградена в ПИ с * на КККР на [населено място], като премахне поставената към етажа на стълбищната площадка алуминиева врата с размери 85/185 см, на основание чл. 109 ЗС, и 3/ уважен е частично предявеният от Е. М. М. срещу Н. П. Ц. насрещен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, като е осъдена Н. П. Ц. да заплати на Е. М. М. сумата 90,16 лв. обезщетение за лишаване от ползване на собствената му 1/2 ид. ч. от същия гореописан избен етаж с идентификатор *** по КККР на [населено място], за периода от 03.06.2020 г. до 26.08.2020 г., вкл., ведно със законната лихва от 27.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.

Въззивното решение № 925/12.08.2024 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК за поправка диспозитива на основното такова, не е обжалвано самостоятелно, поради което основното въззивно решение има съдържанието съобразно поправката, при това считано от датата на постановяване на основното въззивно решение.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на материалния закон и процесуалните правила и необосновано – основание за касационно обжалване в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответната страна в касационното производство Е. М. М., оспорва като неоснователна жалбата с писмен отговор чрез чрез адв. Б. З. от АК – В..

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба против въззивното решение в частта, с които съдът се е произнесъл по иска по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 90,16 лв. парично обезщетение, е процесуално недопустима по аргумент от чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК. Тази разпоредба изключва касационния контрол на въззивни решения, постановени по искове с цена до 5 000 лв. Искът е облигационен, а не вещен иск, същият е бил предявен с цена 180,32 лв. (според допуснатото в първата инстанция намаление на размера му), за него не са налице изключението по чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Ето защо в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане и производството по нея да се прекрати. Указаната от въззивния съд възможност за касационно обжалване решението и в тази част, не може да игнорира законовото ограничение по чл.280, ал.3, т.1, предл. първо ГПК

Въззивното решение в частта, в която предявеният насрещен иск по чл.59 ЗЗД е бил отхвърлен за разликата над уважения размер 90,16 лв. до пълния размер на претенцията от 180,32 лв. (съобразно решението за поправка), не е предмет на настоящето разглеждане, тъй като, първо, не е обжалвано с касационна жалба, и второ - по този иск въззивното решение е окончателно, за което вече бяха изложени съображения в предходния абзац.

В останалата част касационната жалба е допустима.

По установителния иск за собственост с основание чл. 124, ал.1 ГПК:

Въззивният съд е приел, че е безспорно между страните и се установява от събраните писмени доказателства, че ищцата се легитимира като собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** с представения по делото нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 30 от 11.09.2019 г., ведно с ид.част от дворното място, с праводател нейната майка М. Д.. Съответно ответникът, по силата на постановление за възлагане от 22.11.2019 г. на ЧСИ с рег. № *, поправено с постановление от 17.09.2020 г., се легитимира като собственик на първия етаж от същата жилищна сграда и гараж и ид.ч. от дворното място, съответно с идентификатор *****, към което като прилежаща част е придаден и избения етаж на сградата.

Спорът е концентриран върху вещно-прехвърлителен ефект на сделката, от която ищцата черпи права върху процесния обект в сграда с идентификатор *****, респ. относно правото на собственост на нейната праводателка и майка М. Д.. На 22.12.1997 г. Е сключен договор за доброволна делба в писмена форма с нотариална заверка на подписите им, между праводателят на ищцата - М. Д., Р. Д. /неин брат/ и Н. Д. /тяхна майка/. По силата на делбата, Р. С. Д. става собственик и получава дял I, състоящ се от първи жилищен етаж - ид. ч. от стълбищна клетка, входно антре, кухненски бокс, столова, спалня, тоалет и гараж, заедно с ид. ч. от дворното място, цялото с пространство от 119 кв. м, образуващо парцел *-*, кв. 828 по плана на 16 микрорайон на [населено място]; М. С. Д. става собственик и получава дял II, представляващ тавански етаж - ид. ч. от стълбищната клетка, входно антре, дневна, кухненски бокс /ниша/, спалня, тоалет, баня, изолационно антре, избен етаж - стълбище за избата, избен коридор, тоалет, баня, три изби и ид. ч. от дворното място, цялото с пространство от 119 кв. м, образуващо парцел *- *, кв. 828 по плана на 16 микрорайон на [населено място]; и Н. Р. Д. си запазва правото на ползване върху дял I до края на живота си. Представени са и приложените към договора скици на първия етаж и на гаража, изготвени от вещо лице.

От заключенията на приетите по делото съдебно-технически експертизи се установява идентичност между процесния самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** – нанесен в кадастралната карта на [населено място] като жилище, и избения етаж, предмет на делбата от 1997 г., респ. че избеният етаж е идентичен с имота, описан в Постановление за възлагане на недвижим имот от 22.11.2019 г. като прилежащ към жилище на първи етаж с идентификатор ***, възложени на ответника. Вещото лице по първоначалната единична СТЕ сочи, че за извършената доброволна делба от 1997 г. не е установен одобрен архитектурен проект от специализирана за това общинска администрация, преустройството на избения етаж в жилищен е извършено без одобрен архитектурен проект и без разрешение за смяна на предназначение.

Въз основа на установеното от същите СТЕ, като повторната и тройната СТЕ са обосновани и с предвиденото в архитектурния проект на сградата, в която се намира спорната вещ, въззивният съд е приел, че при изграждането си сградата се състояла от първи етаж и сутерен, в който са разположени избени /складови/ помещения, обслужващи жилището на първия етаж, а по-късно е построен таванския етаж въз основа на позволителен билет от 1963 г. Избеният етаж не отговарял на изискванията за жилище, установени в действащите към момента на изграждането на жилищната сграда Строителни правила и норми за изграждане населени места (обн. ДВ, бр. 75/18.09.1959 г., отм. ДВ, бр. 69/02.09.1977 г.), издадени въз основа на чл. 52, ал. 1 ЗПИНМ. Като се е позовал и на последващата нормативна уредба по чл. 39 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство (обн., ДВ, бр. 69/02.09.1977 г. и бр. 70/06.09.1977 г., отм., бр. 48 от 26.05.1995 г., в сила от 26.07.1995 г.) на чл. 36, ал. 1 от Наредба № 5/1977 г., и на Наредба № 5/17.05.1995 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство (обн. ДВ, бр. 48/26.05.1995 г., в сила от 26.07.1995 г., отм., бр. 51/5.06.2001 г., в сила от 5.06.2001 г.), от които е извел, че складовите помещения се разполагат извън жилището, съдът е заключил, че до доброволната делба през 1997 г. процесният избен етаж има несамостоятелно значение и представлява реална част от сградата, принадлежаща към самостоятелните обекти, изградени в нея – първи и тавански етаж.

Прието е, че въз основа на договора за делба от 1997 г. е възникнала етажна собственост между Р. Д. и М. Д., на всеки от които е поставен в дял по едно жилище на различни етажи-на първия и таванския съответно. С учредяване на етажната собственост избеният етаж е придобил статут на обща част и служи за общо ползване на етажните собственици предвид спомагателната му за жилищата в сградата функция. Към датата на сключване на договора за доброволна делба спорният избен етаж не е притежавал характеристиките на самостоятелен обект, установено от заключенията по съдебно-техническите експертизи, той като според вещите лица и направените от тях замервания на място /описани в установителната част на съдебното решение/ към този момент избеният етаж не отговаря на строително - техническите и санитарно-хигиенните правила и норми нито за жилище, установени в Наредба № 5/17.05.1995 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство (обн. ДВ, бр. 48/26.05.1995 г., в сила от 26.07.1995 г., отм., бр. 51/5.06.2001 г., в сила от 5.06.2001 г.), нито за ателие. От извършените от вещите лица замервания се установява, че избеният етаж не отговаря на изискванията на чл. 93а от Наредба № 5/1995 г., тъй като не притежава необходимите светли площи в дневната, кухнята и спалнята. Не отговаря на изискванията на чл. 99, ал. 1 от Наредба № 5/1995 г., защото светлата височина на жилищните помещения е под изискуемите, дори при съобразяване на допустимото отклонение от 10%. От извършените от вещите лица огледи се установява, че не отговаря и на изискванията на чл. 96 от Наредба № 5/1995 г. поради липса на комини в дневната и кухнята, както и на чл. 101, ал. 1 от Наредба №5/1995 г. поради липса на предверие към жилището. Позовал се е въззивният съд и на установеното от експертните заключения, че спорният етаж е полуподземен, а преустройство на полуподземен етаж в жилище или ателие не се допуска по аргумент от чл. 45, ал. 1, т. 1 и 3 от Наредба № 5/1995 г., според които в етажите и подпокривното пространство на жилищните сгради могат да се изграждат жилища, а ателиета - в етажите и подпокривното пространство. Посочено е, че избеният етаж формално разполага с предвидените в чл. 93, ал. 2 от Наредба № 5/1995 г. помещения за жилище, което обаче е недостатъчно, за да се определи той като самостоятелен обект на вещни права. Не са ангажирани и доказателства към датата на сключване на договора за доброволна делба процесният полуподземен етаж да е преустроен за използване за задоволяване на жилищни нужди или за индивидуална творческа дейност.

Формиран е решаващ извод, че към датата на договора за доброволна дела - 22.12.1997 г., спорният избен етаж е обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, и тъй като не представлява конструктивен елемент на сградата, без който сградата като архитектурно единство не би съществувала, той е обща част по предназначение / по аргумент от т. 3 от ТР № 34/15.08.1983 г. по гр. д. №11/1983 г. по описа на ОСГК на ВС/. В тази насока въззивният съд е преценявал, дали съделителите биха могли да се споразумеят за промяна на предназначението на такава обща част, като последната премине в самостоятелна собственост на някой от притежателите на самостоятелен обект в сградата – на М. Д. в частност, като собственик по делбата на таванския жилищен етаж. Посочил е, обаче, че така първият етаж на сградата би загубил складовото си помещение, доколкото в него няма друго такова - видно от описанието на първия етаж в съдържанието на самия договор. Така с клаузата за поставяне на избения етаж в дял, различен от този на първия етаж, е нарушено изискването на чл. 93, ал. 3 от Наредба № 5/1995 г. всяко жилище да има най-малко едно складово помещение във или извън жилището. Това е обусловило извода на въззивния съд, че уговорката избеният етаж да се постави в друг дял /т.е. на М. Д./ е нищожна поради противоречие на закона, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за която недействителност съдът, съгласно ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, е длъжен да се произнесе в мотивите на решението си, дори и да не е направено възражение от заинтересованата страна в срок. Доколкото нищожността на уговорката не оказва влияние върху останалите съдържащи се в договора уговорки, те са счетени са действителни и пораждащи целените от страните правни последици.

Като последица от горния извод, въззивният съд, е приел, че независимо дали изрично е уговорено и дали е коректно посочено, че двата жилищни етажа се поделят между Р. Д. и М. Д. заедно със съответните идеални части от всички общи части в етажната собственост, включително и избения етаж като такава обща част, то в съответствие с чл.40 ЗС всеки от притежателите на самостоятелен обект в етажната собственост получава и по 1/ 2 ид. ч. от общите части, т.е. и от процесния избен етаж. Или по силата на договор за доброволна делба от 22.12.1997 г., Р. Д. придобива право на собственост върху първи жилищен етаж и гараж, заедно с 1/2 ид. ч. и от избен етаж - стълбище за избата, избен коридор, тоалет, баня, три изби, и 1/2 ид. ч. от дворното място, а М. С. Д. придобива право на собственост върху тавански етаж, 1/2 ид. ч. от избен етаж - стълбище за избата, избен коридор, тоалет, баня, три изби, и 1/2 ид. ч. от дворното място, а Н. Р. Д. си запазва правото на ползване върху дела на Р. Д. до края на живота си. Доколкото не спорно между страните, и установено от събраните писмени доказателства, че след делбата от 1997 г. са последвали прехвърляния както на първия етаж (възлагане от 27.03.2007 г. с поправка от 06.06.2007 г., договор за покупко-продажба от 02.08.2007 г., възлагане от 11.12.2019 г.) така и на таванския етаж (договор за покупко-продажба от 02.12.1999 г. – с който М. Д. се е разпоредила в полза на трето за делото лице), то при всяко от тях съответната главна вещ е прехвърляна заедно с 1/2 ид. ч. от общите части, сред които и спорния избен етаж, като е без значение дали в съставените актове това е посочено.

Съобразено е от решаващия съд и обстоятелството, че липсват ангажирани годни доказателства, че през периода 1998 г. - 1999 г. е извършено преустройство на избения етаж в жилище, и че към настоящия момент същият все още не притежава характеристиките нито на жилище, тъй като продължава да не отговаря на строително-техническите, санитарно-хигиенните и противопожарните правила и норми за жилище, установени в Наредба №7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони (обн. ДВ. бр. 3/13.01.2004 г.), нито на изискванията за ателие, за което се е позовал на заключенията по съдебно-техническите експертизи.

Тъй като на 02.12.1999 г. М. Д. се е разпоредила с притежавания от нея тавански етаж, заедно с прилежащата към него ид. ч. от избения етаж, в полза на трето лице- Ц. Щ. Щ., то М. Д. не е била титуляр на правото на собственост върху прехвърлените на третото лице обекти, вкл. и на избения етаж, вследствие на което и договорът за покупко-продажба с дъщеря й-ищцата, не поражда вещнотранслативен ефект и последната не придобива право на собственост. Ирелевантно за спора е прието обстоятелството, че по-късно - с удостоверение за търпимост № 32/16.07.2015 г., е прието превръщането на избения етаж в жилище да е търпим строеж по см. на § 127, ал. 1 ПРЗ към ЗИД на ЗУТ.

В обобщение, въззивният съд е заключил, че приел, че ищцата не е собственик на избен етаж, нанесен като жилище с идентификатор *****, поради което предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Въззивният съд е посочил, че ищцата не се е позовала своевременно на придобиване на процесния имот въз основа на изтекла в нейна ползва придобивна давност- направила го е едва след обявяване на проекта за доклад за окончателен, поради което за това ново придобивно основание е настъпила процесуалната преклузия за уточняване на фактическите твърдения на страните.

По насрещния иск по чл. 109 ЗС:

Въззивният съд е приел, че по силата на договора за доброволна делба от 22.12.1997 г. съделителят Р. Д. е придобил право на собственост върху първи етаж от жилищна сграда, находяща се на [улица], заедно с 1/ 2 ид. ч. от прилежащия му избен етаж. Същите са възложени с влязлото в сила постановление за възлагане на въззивника. Съдът е посочил, че възлагането е деривативен придобивен способ, поради което въззивникът Е. М. в качеството му на правоприемник на съделителя Р. Д. е титуляр на правото на собственост на самостоятелен обект с ид. *** в етажната собственост, както и на 1/2 ид. от общите части, сред които избения етаж с идентификатор ***.

Съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че на входа на приземния етаж на стълбищната площадка от въззиваемата Н. Ц. е поставена алуминиева врата, наличието на която врата се установява и от приетите по делото заключения на съдебно - техническа и съдебно оценителна експертизи, както и че ключ от вратата притежава само Н. Ц.. Тази поставената врата препятства достъпа на Е. М. до процесния етаж и създава пречки за упражняване на правото му на собственост върху вещта в пълен обем. Налице е въздействие, засягащо неоснователно обекта, принадлежащ на ищеца, но не и на ответницата, което накърнява правата на ищеца като съсобственик на общата част. Според съда доколкото само ответницата разполага с ключ от заключената врата, негаторният иск за премахване на тази врата е основателен. Съдът е приел, че заявения иск за премахване на вратата съответства на нарушението и конкретното неправомерно състояние, ограничаващо правата на ищеца по иска, а наличието на алуминиева врата би смутило упражняването на собствеността, тъй като би ограничило възможността за преминаване от стълбищната площадка към избените помещения напълно свободно, а не през врата, каквито ограничения ищеца не е длъжен да търпи. По тези мотиви насрещният негаторен иск е уважен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1. За правното значение на възможността за обособяване на реална част от сграда за валидността на разпоредителната сделка с тази част и правното значение на момента на одобряване на преустройството.

2. Нищожен ли е договорът за прехвърляне на реално определени части от недвижим имот на основание чл. 26, ал.2, предложение първо ЗЗД – поради липса на предмет, ако към момента на сключване на сделката съответните обекти не са съществували фактически и не са обособени като самостоятелни такива с оглед установените в действащия устройствен закон изисквания?

3. Може ли да бъде предмет на самостоятелно придобиване такава част от жилищна сграда, която е обособена като самостоятелен обект /жилище, къща и друг/ или отговаря на изискванията на действащия устройствен закон за такъв обект ?

По трите въпроса се сочи противоречие с Решение № 93/06.04.2012 г. по гр.д. № 1548/2010 г. на ВКС, ТР № 3/2016 г. по тълк.д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 1/19.05.2004 г. по тълк.д.№ 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение №90/2.10.2020 г. по гр.д. № 4184/2019 г. на ВКС, І г.о., решение № 55/21.06.2022 г. по гр.д. № 2826/ 2021 г. на ВКС, І г.о.

4. Следва ли съдът да постанови решението си разглеждайки в съвкупност всички доводи и възражения на страните, подкрепящи се от събраните по делото доказателства с оглед задълженията си за установяване на истината? - противоречие с в Решение № 3/15.03.2016 г. по гр.д. № 2526/2015 г. на ВКС, III г.о.

Предвид мотивите на въззивния съд, поставените с изложението въпроси не могат да обусловят допускане касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и от обосноваване на някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Наличието на общата и допълнителната предпоставка /основание/ за селекция са кумулативно изискуеми.

Първите три въпроса са изведени от защитната теза на касатора, че избеният етаж, нанесен в КК като самостоятелен обект, отговаря на изискването за жилище, респ. за ателие, но те не кореспондират с мотивите на въззивния съд, нито с фактическата и правна рамка на делото. Противно на насочеността на тези въпроси, изводите на решаващия съд са точно обратни. Съдът подробно е обосновал, че избеният етаж както към момента на договора за доброволна делба, така и понастоящем, не отговаря на нормативните изисквания нито за жилище, нито за ателие, за този избен етаж не е установено наличие на одобрен по предвидения в закона ред проект за промяна предназначението му от избен етаж за складови нужди с обслужващо предназначение /какъвто е бил по проекта на сградата от 1962 г./ в жилище или ателие като самостоятелен обект на собственост, съответно е обоснована и правната невъзможност към релевантния момент момента на договора за доброволна делба от1997 г. (когато възниква и етажната собственост) за този избен етаж да бъде одобрен проект за промяна предназначението както за жилище, така и за ателие, за ирелевантността на издаденото през 2019 г. удостоверение за търпимост. Следва да се отбележи, че в практиката на ВКС е изяснено, че статутът на постройка като търпим строеж означава, че сградата, макар да е строена без строителни книжа, не подлежи на премахване, но този статут няма вещноправно действие, т.е. не определя нито собствеността, нито способите за придобиване /Решение № 280/06.12.2016 г. по гр.д. № 2394/2013 г., IV г.о., Решение № 60087/28.06.2021 г. по гр.д. № 3984/2020 г. ІІ гр.о. /. Ето защо наличието за процесния избен етаж на удостоверение за неговата търпимост като преустроено жилище, не замества друг, законово изискуем административен акт на общинската администрация за одобряване на преустройството с промяна на предназначението на избения етаж в жилище/ателие, нито отменя задължението на съда да прецени при спора за собственост дали този избен етаж отговаря на законовите изисквания за жилище или за друг самостоятелен обект на собственост в сграда - ателие, което в случая е направено. Изводът на въззивния съд за частична нищожност на договорът за доброволна делба поради противоречие със закона, е обоснован с преценката, че тя следва от нарушаване на изискването към първия жилищен етаж (получен в дял при делбата от Р. Д.) да има складово помещение - поради поставяне избения етаж изцяло в дял на М. Д., а не с оглед положението на преустроения избен етаж и правната или фактическа невъзможност за това преустройство, поради което въпрос № 2 също се явява необуславящ. По начина, по който са формулирани първите три въпроса в изложението, те нямат обуславящо значение за формираната правораздавателна воля на съда в обжалваното решение, а представляват по същността си довод за неправилност на решението по спора за вещно - прехвърлителното действие и валидността на договора за доброволна делба, респ. за вещно - прехвърлителното действие на договора по н.а. № 30/2019 г., от който ищцата черпи права, което предполага произнасяне едва с решението по чл.293 ГПК след допускане на касационно разглеждане на делото. Липсата на формулирани относими правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК препятства преценката дали е налице и специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По поставения въпрос № 4 също не се установява соченото от касатора основание за допускане касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на въззивното решение. Мотивите на въззивното решение отразяват решаващата дейност на съда по предмета на спора в рамките по чл.269 ГПК, както е изяснено с трайната практика на ВКС -с ТР № 1/2001 г. ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. и посоченото от касатора. Обсъдени са събраните релевантни доказателства, също и доводите и възраженията на страните, очертали обхвата на въззивната проверка. В съответствие с практиката на ВКС и изискването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, въззивният съд в случая е посочил в мотивите си кои релевантни за спора факти приема за установени и какви правни изводи следват от тях, с което е изпълнил задължението си да мотивира съдебния акт. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали тези изводи са обосновани и правилни, защото това би изисквало да се преценят събраните по делото доказателства, а това е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установяват пороци в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК.

С оглед изхода на спора касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство, като дължи на насрещната страна разноски в касационното производство за защита от адвокат, в размер на 400 лв. Сумата се превалутира съгласно ЗВЕРБ на 204,52 евро.

По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд - състав на второ отделение на гражданската колегия