Определение № 288 от 29.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3225/2016 г.

Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението). Производството е образувано по касационна жалба с вх. № 60472/03.05.2016 г. на С. И. Л. и Р. Н. И. срещу решение от 17.03.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 711/2015 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваните пред СГС части, решение от 22.10.2014 г. по гр. дело № 8826/2014 г. на Софийския районен съд, е постановено следното: признато е за установено, на основание чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 150 от ЗЕ и с чл. 86 от ЗЗД, по исковете на „Топлофикация София“ ЕАД срещу жалбоподателите, че последните му дължат при условията на солидарност следните суми: сумата 2 977.22 лв. – главница, представляваща незаплатена топлинна енергия за периода месец октомври 2011 г. – месец април 2013 г., ведно със законната лихва, считано от 04.12.2013 г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата 411.40 лв. – мораторна лихва за периода 01.12.2011 г. – 05.11.2013 г.; отхвърлени са предявените от жалбоподателите срещу „Топлофикация София“ ЕАД, насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на сумите от по 10 000 лв. на всеки един от жалбоподателите, претендирани като обезщетения за емоционален и психически тормоз от страна на служителите на дружеството във връзка с опитите им да съберат вземанията по горните установителни искове, свързани с топлоподаването; в тежест на жалбоподателите са възложени разноските по делото. Ответниците по касационната жалба „Топлофикация София“ ЕАД и третото лице – негов помагач по делото „Техем сървисис“ ЕООД не са подали отговори на жалбата. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта относно уважените с въззивното решение, установителни парични искове срещу жалбоподателите. Видно и от първоначалната искова молба по делото, тези установителни искове са с цени 3 203.94 лв. и 411.40 лв., т.е. – до 5 000 лв., поради което тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1, предл. 1 от ГПК (в приложимата по делото, посочена по-горе редакция – преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г.). С оглед на това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като производството по настоящото дело следва да се прекрати в същата част. В останалата ѝ част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, с която са отхвърлени насрещните искове по чл. 49 от ЗЗД на жалбоподателите, които искове са с цена над 5 000 лв. За да отхвърли насрещните искове на касаторите, в мотивите към решението си въззивният съд е установил, че по делото не са ангажирани никакви доказателства за търпени негативни изживявания от страна на жалбоподателите, поради което СГС е приложил неблагоприятните последици на правилата за разпределение на доказателствената тежест и на основание чл. 154, ал. 1 от ГПК е приел за недоказано наличието на неимуществени вреди за касаторите, респ. – намерил е за неоснователни насрещните им претенции за заплащане на обезщетения по чл. 49 от ЗЗД. Касационната жалба не съдържа никакви оплаквания срещу тази подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. Макар (както вече беше посочено) жалбата да е подадена срещу цялото въззивно решение и в нея да се твърди нищожност, недопустимост и неправилност на същото, видно от съдържанието на жалбата, в нея се излагат оплаквания единствено срещу посочената по-горе, неподлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение, като тези оплаквания могат да се квалифицират единствено като основания за неправилност, поради нарушение на материалния закон (чл. 281, т. 3 от ГПК), а именно – неприлагане на правото на ЕС, липса на съпоставка между последното и националното право в областите, посочени в чл. 2, 3 и 4 от Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС). В тази връзка следва да се отбележи и че е напълно несъстоятелна застъпената от жалбоподателите основна теза, че нарушавайки върховенството на правото на ЕС над националното право, националните съдилища сами се поставяли извън статута си на състав на Общността, а от друга страна техният акт бил постановен при липса на компетентност, т.е. – „невалиден“. Не могат да се квалифицират като основания за нищожност или недопустимост на съдебното решение, и най-общо наведените доводи за противоречие с правовия ред. По изложените съображения, няма основание касационното обжалване да се допуска по отношение на подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение – с оглед извършване на касационна проверка относно валидността и процесуалната допустимост на тази част от решението, тъй като не е налице вероятност същата да е нищожна или недопустима (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) „същност и значение на правото като социално явление – основен регулатор на обществени отношения“; 2) „вменено ли е задължение на националните състави да прилагат правото на Общността“; 3) „пряко действие на директивите с императивен характер в областта на защита на потребителите 2011/83 и 2012/87“; 4) „при изключителна и споделена компетентност съгласно чл. 2, 3 и 4 от ДФЕС“; 5) „закрепени с правна норма към регламент в частност Директива 93/13/ЕИО към Регламент 2006/2004“; 6) „съдебната практика на Европейския съд (ЕС) задължителна ли е за националните ни съдилища“; 7) „основанието „постановено при липса на компетентност“ в решение по дело С-119/05 г. на ЕС основание за нищожност ли е“; 8) „допустимо ли е чрез национална съдебна практика понятието „постановено при липса на компетентност“ да излезе извън рамките на понятието визирано в решение С-119/05 г., т.е. че нац. съд не е действал като съд на Общността, а с оглед конкретните познания на състава по определена материя (в нарушение на оборимата презумпция, че съдът знае правото и е длъжен да го прилага); основната хипотеза е, че решението е неправилно, възможно ли е и да е нищожно при хипотезата на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК“; 9) „задължен ли е съставът да проверява договора и ОУ към него за неравноправни клаузи независимо от административното регулиране от КЕВР“; 10) „неравноправна клауза ли е по смисъла на чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО във връзка с чл. 3 на Регламент 2006/2004 услугата „сградна инсталация““; 11) „неравноправна клауза ли е по смисъла на чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО във връзка с чл. 3 на Регламент 2006/2004 едностранното определяне на цената на 1 КВтч ТЕ от ищеца в максимално определената стойност, определена от регулатора“; 12) „посоченото основание в т. 12 от заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК конкретизация ли е на претендираното вземане по смисъла на т. 2б от решение № 4 по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК, във връзка с чл. 9, пар. 3, б.“б“ от Директива 2012/27/ЕС“; 13) „след като абсолютната предпоставка е непоправима, кой съд е компетентен да прогласи нищожността на издадена заповед по чл. 410 ГПК“; 14) „заповедният съд компетентен ли е да прогласи нищожност на заповед по чл. 410 ГПК, след като е сезиран от ответника с възражението по чл. 414 ГПК за основание за нищожност вкл. и когато заповедта е издадена от същия съд“; 15) „компетентен ли е първоинстанционният или въззивният съд да прогласят нищожността на заповедта по чл. 410 ГПК, когато за първи път е посочено основанието за нищожност пред тях“; 16) „кой съд е компетентен да прогласи нищожността при висящ съдебен процес“; 17) „какви са правните последици на постановените съдебни решения, постановени преди прогласяване нищожността на заповедта по чл. 410 ГПК“; 18) „при констатиране на несъответствие по основание и размер в т. 12 от заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК и петитума на исковата молба длъжен ли е първоинстанционния съд да върне ИМ като недопустима или може да даде указания за уточняване на иска, чрез които да се отстрани несъответствието – за пълнота“; 19) „налице ли е промяна в правната доктрина по отношение на договорите при общи условия, отразена в уч. по гражданско право стр. 117 от проф. Ал. К. под редакция на проф. П. (изд. 2002 г.) предложение за сключване на договор при предварително определени условия от търговеца“; 20) „по какъв процесуален ред се обжалват ОУ на топлофикационното дружество“; 21) „същност и значение на административното регулиране на договорите при общи условия“; 22) „същност и значение на административното регулиране на договорите при публично известни общи условия на топлофикационните дружества от КЕВР“; 23) „допустимо ли е да се извършва експертиза (СТЕ и/или ССчЕ) по писмени документи (в случая първични счетоводни документи), които се намират у ищеца и той е могъл и е бил длъжен да приложи с ИМ съгласно чл. 127, ал. 2 ГПК; каква е правната тежест на така извършената експертиза“; 24) „каква доказателствена сила имат експертизите изготвени единствено по частни писмени документи произлизащи от ищеца без да са приети от ответника; в частност част от частните документи са с невярно съдържание, произхождащи от ищеца или подизпълнителя му – ФДР“; 25) „допустимо ли е да се начисляват лихви по прогнозни месечни суми съгласно ОУ на ищеца“; 26) „„Топлофикация София“ ЕАД има ли качеството на доставчик на топлинна енергия; в какво качество, къде и на кого продава топлинна енергия; колизия между чл. 149, ал. 1, т. 6 от ЗЕ и чл. 150, ал. 2 от ЗЕ и между чл. 17, ал. 3 от Конституцията и чл. 153, ал. 1 от ЗЕ“; 27) „в какво се изразява неприкосновеността на частната собственост като абсолютно вещно право“; и 28) „непоръчана доставка ли е по смисъла на чл. 62 от ЗЗП топлинната енергия (ТЕ) отдадена от щранг-лирата при хипотезата, че „потребителя“ е заявил писмено, че не желае да ползва ТЕ за отопление и/или е демонтирал ОТ или е затапил и пломбирал ОТ, и реално няма достъп на ТЕ до ОТ“. Така формулираните в изложението въпроси, освен че са значително неясни по съдържание, могат да се свържат единствено с мотивите към неподлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, респ. – нямат никакво отношение и по никакъв начин не са обуславящи правните изводи на въззивния съд за отхвърлянето на насрещните искове за обезщетения за неимуществени вреди по чл. 49 от ЗЗД, поради което са и без никакво значение за изхода на правния спор по тези насрещни искове. Поради това, няма основание касационното обжалване да се допуска по който и да било от така формулираните въпроси от страна на касаторите (в този смисъл – също т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В изложението си жалбоподателите поддържат и че горните въпроси са „от значение за точното прилагане на закона, установената практика чрез тълкувателни решения на ВКС и за развитие на правото“, като в тази връзка сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК (в приложимата по делото, посочена по-горе редакция – преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г.). С този лаконичен и неясен израз не е надлежно наведено никое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване, включително – тези по т. 1 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в посочената редакция), тъй като в изложението по никакъв начин не е посочено противоречие между обжалваното въззивно решение и конкретно тълкувателно решение или друг акт на ВКС, нито са изложени каквито и да било аргументи, формулираните в изложението въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 2 и т. 4 и мотивите към тях от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Липсата на надлежно наведено допълнително основание, също сама по себе си е достатъчна за недопускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се отбележи и че в подлежащата му на касационно обжалване част, постановена по насрещните искове, въззивно решение е постановено в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика (включително на ВКС) по приложението на чл. 49 от ЗЗД и чл. 154, ал. 1 от ГПК. Няма основание да се допуска касационното обжалване на тази част от въззивното решение и предвид направеното с касационната жалба, искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по следните въпроси: 1) „налице ли е непозволена държавна помощ на търговско дружество („Топлофикация София“ ЕАД) при продажба на топлинна енергия на потребители в етажна собственост, когато между потребителите (ФЛ или ЮЛ) и търговското дружество няма сключен писмен договор, търговското дружество едностранно определя кога и какво количество енергия да доставя, с какви параметри и да разпределя на всички собственици и/или ползватели на имоти в етажната собственост“ – „тълкуване на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС“; 2) „налице ли е непозволена държавна помощ на търговско дружество („Топлофикация София“ ЕАД) при продажба на топлинна енергия на потребители в етажна собственост, когато между потребителите (ФЛ или ЮЛ) и търговското дружество няма сключен писмен договор и търговското дружество едностранно приема за цена пределно определената от КЕВР (адм. регулатор) (по силата на закон се приема, че собствениците в етажна собственост присъединена към разпределителната мрежа са клиенти на търговското дружество – чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и продажбата се извършва при публично известни ОУ без да е необходимо тяхното приемане – чл. 15, ал. 2 изр. 2)“ – „тълкуване на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС“; 3) „с оглед автономния характер на правото на ЕС и върховенството му над националното право във връзка с чл. 3 от Регламент 2006/2204/ЕИО вр. с чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО за да е налице валидно облигационно отношение между „Топлофикация София“ ЕАД и потребител (ФЛ или ЮЛ) задължително ли е да има сключен писмен договор между страните (съгл. чл. 150 ЗЕ – договорът е при публично известни общи условия)“ – „тълкуване на чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО в вр. с чл. 3 от Регламент 2006/2204/ЕИО – за дела до 13.06.2014 г.“; 4) „възможно ли е да възникне облигационно отношение между „Топлофикация София“ ЕАД и потребител (ФЛ или ЮЛ) при публично известни общи условия без изрично приемане на общите условия от потребителя в писмена форма“ – „тълкуване на чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО в вр. с чл. 3 от Регламент 2006/2204/ЕИО – за дела до 13.06.2014 г.“; 5) „с оглед автономния характер на правото на ЕС и върховенството му над националното право за да е налице валидно облигационно отношение между „Топлофикация София“ ЕАД и потребител (ФЛ или ЮЛ) задължително ли е да има сключен писмен договор между страните (съгл. чл. 150 ЗЕ – договорът е при публично известни общи условия)“ – „тълкуване на чл. 7 от Директива 2011/83/ЕС – за дела до 13.06.2014 г.“; 6) „възможно ли е да възникне облигационно отношение между „Топлофикация София“ ЕАД и потребител (ФЛ или ЮЛ) при публично известни общи условия без изрично приемане на общите условия от потребителя в писмена форма“ – „тълкуване на чл. 7 от Директива 2011/83/ЕС – за дела до 13.06.2014 г.“; 7) „когато в решение на съд няма анализ на съответствие между приложимото право на ЕС, изрично посочено от страна в областите „защита на потребителите“, „енергетика“ и „правосъдие“ и приложимо национално право и съдът е приложил националното право в противоречие с Общностното право налице ли е хипотезата на неприлагане на правото на ЕС“ – „тълкуване на чл. 4, пар. 2, б. „й“ вр. с б. „е“ и б. „и“, вр. с чл. 2, пар. 2 от ДФЕС“; 8) в горната хипотеза „…когато в мотивите на решението на съд няма анализ на съответствие между приложимото право на ЕС, изрично посочено от страна и приложимо национално право от процесуална гледна точка достатъчно условие ли е да се приеме, че съдът не е приложил правото на ЕС, а националното право“ – „тълкуване на чл. 4, пар. 2, б. „й“ вр. с б. „е“ и б. „и“, вр. с чл. 2, пар. 2 от ДФЕС“; 9) „действието на разпоредби на директиви с императивен характер след транспонирането им в общи нормативни актове от вътрешното право“ – „тълкуване на чл. 291, пар. 1 вр. с чл. 288 от ДФЕС“; 10) „задължен ли е законодателят да приведе в съотвествие и другите закони (вкл. и специални) в съотвествие с правото на ЕС“ – „тълкуване на чл. 291, пар. 1 вр. с чл. 288 от ДФЕС“; и 11) „налице ли е хипотезата на чл. 9 от Директива 97/7/ЕИО при доставка на топлинна енергия за отопление на краен потребител, когато същият е без отоплителни тела, с изключение на щранг-лира в банята, която физически не може да се отдели от сградната инсталация; в общите части на сградата също няма отоплителни тела и няма договор между доставчика и потребителя или сдружение на потребителите в сграда етажна собственост“ – „тълкуване на чл. 9 от Директива 97/7/ЕИО във вр. с регламент 2006/2004“. Така формулираните въпроси очевидно също нямат никаква връзка с насрещните искове на жалбоподателите по чл. 49 от ЗЗД; респ. – тези въпроси не са от значение за правилното решаване на спора по делото, по смисъла на чл. 628 от ГПК, – в процесуално допустимата му пред касационната инстанция част. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение