Определение № 50424 от 15.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 2055/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената чрез адв.Б. С. И. съвместна касационна жалба на ищците „Макстер С.О.П.“ ООД и „Новус груп“ ЕАД срещу решение № 226/12.05.2022г. по възз.т.д. № 36/2022г. на Апелативен съд - Пловдив, с което са потвърдени постановените по т.д.№ 160/2020г. на Окръжен съд - Хасково 1) решение № 15/29.07.2021г.за отхвърляне на иска на „Макстер С.О.П.“ ООД и „Новус груп“ ЕАД против „Ти-Ви-Би“ ООД, с правно основание чл.44а, ал.2 ЗОЗ, вр. с чл.134 ЗЗД и чл.327 ТЗ, с предмет заложено парично вземане, представляващо цената на стоки по договор за доставка на стоки – изделия от цветни и черни метали, № М11-ДБ-09/12.11.2013г., в размер на 84 351.03лв., ведно със законната лихва, и 2) определение № 79/11.10.2021г. за оставяне без уважение на молбата на „Макстер С.О.П.“ ООД и „Новус груп“ ЕАД, с правно основание чл.248 ГПК, за изменение в частта за разноските на решение № 15/29.07.2021г.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.Касаторите поддържат, че въззивният съд е пренебрегнал изцяло приложения по делото договор за особен залог № 300-749/24.06.2013г., сключен между„МКБ Юнионбанк“ АД и „Мастер пайп“ ЕООД, и не е обсъдил възражението им, че с него„Мастер пайп“ ЕООД е поел договорно задължение да не извършва разпореждане със заложеното имущество, без предварителното писмено съгласие на заложния кредитор, банката, като в тази връзка считат, че неправилно е приложен и материалния закон, разпоредбата на чл.20а ЗЗД. Според касаторите въззивният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл.266 ГПК, приемайки, че оспорването по см.на чл.181 ГПК на отразената дата в документа, обективиращ тристранното споразумение, е преклудирано. Касаторите поддържат, че релевираният във въззивната жалба довод за непротивопоставимост на тристранното споразумение на заложния кредитор касае приложението на материалния закон, поради което не попада в обхвата на преклузиите по чл.266 ГПК.Оспорват изводите на въззивния съд, че заложният кредитор е обвързан от съдържанието на тристранното споразумение, поддържайки, че датата и съдържанието на документа не го обвързват, тъй като той не е страна по него, и по отношение на него документът няма материална доказателствена сила.Касаторите поддържат, че въззивният съд е приложил неправилно и разпоредбата на чл.103 ЗЗД, тъй като, макар и тристранното споразумение по правната си същност да представлява заместване в дълг, с него преди това е извършено прихващане със задълженията на третото неучастващо по делото дружество „Мастер Проджект“ ЕООД към ответното дружество, които не са установени по основание и размер и не е ясно дали съществуват.Релевирани са оплаквания, че въззивният съд не е съобразил установеното от заключението на ССЕ с в.л. Д.К., че тристранното споразумение не е намерило счетоводно отражение нито при „Мастер Проджект“ ООД, нито при „Новус груп“ ЕАД, а по счетоводни записвания „Мастер Проджект“ ООД има задължения към ответното дружество, което според касаторите поставя под съмнение ликвидността на вземанията на ответното дружество към „Мастер Проджект“ ООД и опровергава извода, че тристранното споразумение е породило действие и задълженията са погасени.Въведени са доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл.8, ал.2, т.2 ЗОЗ, ред. преди ЗИДЗОЗ (ДВ бр.105/2016г.).В тази връзка касаторите считат, че въззивният съд е приел неправилно, че заместването в дълг без съгласие на заложния кредитор е сделка от типа на тези, които са обикновена търговска дейност на търговеца по см. на чл.8, ал.2, т.2 ЗОЗ в приложимата редакция преди ЗИДЗОЗ (ДВ бр.105/2016г.), и за нея не се изисква съгласие на кредитора.В тази връзка поддържат, че нито залогодателят, нито ответното дружество извършват сделки по заместване в дълг по см. на чл.102 ЗЗД по занятие и това не е част от тяхната основна обикновена дейност. Искането е за отмяна на обжалваните въззивни актове, ведно със законните последици, в т.ч. и по отношение на разноските, и за присъждане на разноски в касационното производство.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следния материалноправен въпрос:

1. Представлява ли заместването в дълг, без съгласие на заложния кредитор, сделка от типа на тези, които са обикновена търговска дейност на търговеца, по см. на чл.8, ал.2, т.2, в редакцията му преди изменението на закона със ЗИДЗОЗ/ДВ бр.105/2016г., в сила от 30.12.2016г./, и изисква ли се за тях съгласие, когато са увреждащи?

Касаторите са въвели и основанието по т.1, предл.2, на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси:

2. (1.1. според номерацията в изложението) Длъжен ли е при проверка правилността на обжалвания акт въззивният съд да се произнесе по всички наведени в жалбата възражения и да направи преценка на всички писмени доказателства?

3. (1.2. според номерацията в изложението) В качеството си на инстанция по същество, може ли въззивният съд да остави неразгледани направени пред него оплаквания и неразгледани определени писмени доказателства?

По въпроси № 2 и № 3 касаторите се позовават на решение № 88/03.06.2021г. по гр.д.№ 2747/2020г., III г.о., решение № 116/07.10.2020г. по гр.д.№ 3896/2019г., III г.о. и решение № 142/30.03.2020г. по т.д.№ 2970/2018г., I т.о.

4. (2. според номерацията в изложението) Може ли съдът да постанови решение, което е в противоречие с валидните клаузи от договорите между страните? По него касаторите се позовават на решение № 28/01.03.2017г. по гр.д.№ 60094/2016г., IV г.о.

5. (3.1. според номерацията в изложението) Преклудирано ли е възражение на основание чл.181 ГПК за достоверна дата на документ и непротивопоставимостта му на трета страна, която не е участвала в съставянето на документа, когато възражението се прави във въззивната жалба, с оглед разрешаване във въззивното производство на единствения спорен материалноправен въпрос, а именно: дали със сключеното споразумение от 02.09.2014г. е валидно погасено задължението на „Ти Ви Би“ООД спрямо „Новус Груп“ ЕАД в общ размер от 404 171.35лв., включително сумата 84 351.03лв.- предмет на производството, респ. дали това споразумение е противопоставимо на заложния кредитор?

6. (3.2. според номерацията в изложението) Попада ли в преклузиите по чл.266 ГПК разглеждането на възражение, което се прави пряко във връзка с материалноправно възражение срещу съдебното решение, което възражение се прави във въззивната жалба своевременно?

По въпроси № 5 и № 6 касаторите се позоват на № 61/01.07.2016г. по гр.д.№ 5652/2015г., II г.о., решение № 60062/25.06.2021г. по т.д.№ 4/2020г., I т.о., решение № 111/04.05.2015г. по гр.д.№ 1173/2014г., IV г.о., решение № 95/15.06.2016г. по гр.д.№ 5592/2015г., I г.о., и решение № 166/17.01.2013г. по т.д.№ 636/2011г.

7. (4 според номерацията в изложението) Противопоставим ли е документ, съставен между страна в процеса и трети лица, спрямо ищеца, неучаствал в съставянето на документа, и има ли спрямо това трето лице този документ доказателствена стойност, след като то го оспорва, на осн. чл.181 ГПК? По него касаторите се позовават на решение № 17/13.06.2019г. по т.д.№ 1104/2018г., I т.о.

8. (5 според номерацията в изложението)При възражение за прихващане с неликвидно вземане изисква ли се доказването в хода на процеса на основанието и съществуването на насрещното вземане или прихващането е валидно без значение, че вземането, с което се прихваща не е ликвидно? По този въпрос позоваването е на определение № 337/31.05.2018г. по т.д.№ 46/2018г., II т.о.

Наред с това, е въведено основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност.

В подадения писмен отговор ответникът „Ти-Ви-Би“ ООД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.Претендира за присъждане на разноски.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното:

Въззивният съд е сезиран със съвместна въззивна жалба на ищците „Макстер С.О.П.“ ООД и „Новус груп“ ЕАД срещу решението, постановено при повторното първоинстанционно разглеждане на делото, за отхвърляне на предявения против „Ти- Ви- Би“ ООД осъдителен иск, с правно основание чл.44а, ал.2 ЗОЗ, във вр. с чл.134 ЗЗД и чл.327 ТЗ, с предмет заложено парично вземане за цената на стоки, произтичащо от договор за доставка. Постановеното при първото първоинстанционно разглеждане на делото решение по т.д.№ 104/2016 на ОС - Хасково е обезсилено с решение по възз.т.д.№ 477/2018г. на АС - Пловдив.

От фактическа страна решаващият въззивен състав е приел за установено, че процесното парично вземане е възникнало въз основа на сключения между доставчик„Мастер Пайп“ ЕООД (праводател на ищеца „Новус Груп“ ЕАД) и купувач - ответното дружество „Ти- Ви- Би“ ООД рамков договор за доставка на стоки (цветни и черни метали) № МП-ДБ-09/12.11.2013г., въз основа на който са извършени доставки и са издадени осем фактури и едно кредитно известие на обща стойност 404 171.35лв., които са осчетоводени и от двете страни по договора, отразени са съответно в дневниците за продажби/покупки и справки - декларации по ЗДДС за съответните данъчни периоди, а в счетоводството на доставчика фактурите са закрити на основание „протокол за прихващане“. Решаващият въззивен състав е приел за установено, че преди това, на 24.06.2013г., между доставчика „Мастер Пайп“ ЕООД и „МКБ Юнионбанк“АД София, чийто правоприемник е „Първа инвестиционна банка АД, е била сключена на кредитна сделка за револвираща кредитна линия за акредитиви, като, за обезпечаване на вземанията на банката по кредитната сделка е бил сключен и договор от с.дата, 24.06.2013г., за особен залог върху съвкупност от вземания на „Мастер Пайп“ ЕООД, който е вписан в ЦРОЗ на 26.07.2013г. Установил е, че, към това първоначално вписване в ЦРОЗ, е извършено на 14.11.2013г. допълнително вписване в ЦРОЗ на вземанията на „Мастер Пайп“ ЕООД, произтичащи от сключения с ответното дружество „Ти- Ви- Би“ ООД рамков договор за доставка от 12.11.2013г., въз основа на подадено писмено заявление от залогодателя „Мастер пайп“ ЕООД, за което е дадено изрично писмено съгласие на банката.Въззивният съд е приел, че с това така индивидуализираното вземане на „Мастер пайп“ ЕООД е отделено от съвкупността от вземания, предмет на договора за особен залог от 24.06.2013г., и е станало самостоятелен обект на особен залог по см. на чл.17 ЗОЗ.Установил е, че залогодателят „Мастер Пайп“ ЕООД е изпратил съобщение на ответното дружество за учредяване на особения залог върху вземанията му по процесния договор за доставка, което е връчено на 14.11.2013г.Приел е за установено, че с договор за продажба на вземания от 17.12.2015г., сключен между правоприемника на „МКБ Юнионбанк“АД - „Първа инвестиционна банка“ АД, като цедент, и ищцовото дружество „Макстер С.О.П.“ ООД, като цесионер, са цедирани обезпечените с особен залог парични вземания в размер на 180 000 евро, произтичащи от сключения между „МКБ Юнионбанк“АД и „Мастер Пайп“ ЕООД договор за револвираща кредитна линия за банкови гаранции и акредитиви от 24.06.2013г., заедно с всички обезпечения, вкл. по договора за особен залог от 24.06.2013г.Установил е, че цедентът „Първа инвестиционна банка“ АД еизпратил съобщения за цесията и за смяната на заложния кредитор, които са връчени на залогодателя „Мастер Пайп“ ЕООД на 07.01.2016г., а на неговия правоприемник „Новус Груп“ ЕАД - на 08.01.2016г., и промяната на заложния кредитор е вписана в ЦРОЗ на 22.01.2016г.Решаващият въззивен състав е установил, че новият заложен кредитор „Макстер С.О.П.“ООД е вписал в ЦРОЗ на 18.02.2016г.пристъпване към изпълнение върху заложеното вземане, към който момент не е изтекъл 5-годишният срок на действие на вписването на особения залог. Приел е за установено, че новият заложен кредитор е изпратил на ответното дружество уведомление за заплащане на задълженията, произтичащи от договора за доставка от 12.11.2013г., в общ размер 404 171.35лв., което е връчено на 15.03.2016г. Констатирал е, че с тристранен протокол с посочена в него дата 02.09.2014г., наименуван „протокол за прихващане на вземания и задължения“, по който страни са ищецът„Новус груп.“ ЕАД, ответникът „Ти- Ви- Би“ ООД и трето неучастващо по делото дружество -„Мастер Проджект“ ЕООД, договарящите страни са приели за установено, че „Мастер Проджект“ ЕООД дължи по конкретно посочени фактури на „Ти- Ви- Би“ ООД сума в общ размер на 406 606.98лв.; „Ти- Ви- Би“ ООД дължи по конкретно посочени фактури на „Новус Груп“ ЕАД сума в общ размер на 404 171.35лв., извършено е „прихващане в размер на сумата 404 171.35лв.“, в резултат на което е констатирано, че остават непогасени само задълженията на „Мастер Проджект“ ЕООД към „Ти- Ви- Би“ ООД и към „Новус Груп“ ЕАД, а задълженията на ответното дружество„Ти- Ви- Би“ ООД към „Новус Груп“ ЕАД са погасени.

Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че основният спорен въпрос по делото е дали тристранното споразумение е противопоставимо на ищеца - заложен кредитор и дали с него е валидно погасено заложеното вземане на ищеца „Новус Груп“ ЕАД по отношение на ответното дружество„Ти- Ви- Би“ ООД в общ размер 404 171.35лв., включващо и процесното вземане в размер на 84 351,03лв. Решаващият състав е счел, че релевираните във въззивната жалба на ищците доводи са, че с тристранното споразумение не е извършено прихващане по смисъла на чл. 103 от ЗЗД, а то по съществото си представлява заместване в дълг по смисъла на чл. 102 от ЗЗД и ги е споделил. След като е извършил анализ на съдържанието на споразумението, въззивният съд е констатирал, че в него няма насрещни задължения, които да са предмет на волеизявления за прихващане, а са обективирани волеизявления „Мастер Проджект“ ЕООД да замести ответното дружество в дълга му към „Новус груп“ ЕАД, за което последното дружество е дало съгласие. С оглед на приетото, че с тристранното споразумение не е извършено прихващане, решаващият състав е приел за ирелевантни за спора доводите във въззивната жалба на ищците във връзка с ликвидността на задълженията на „Мастер Проджект“ ЕООД към ответното дружество„Ти- Ви- Би“ ООД. На следващо място, въззивният съд е приел, че по отношение на учредения особен залог върху произтичащите от договора за доставка от 12.11.2013г.вземания на доставчика е приложима разпоредбата на чл. 17, ал.3 от ЗОЗ (редакцията преди изменението с ДВ, бр. 105/2016г.).Счел е, че до получаване на съобщението по чл.33, ал.1 ЗОЗ залогодателят е могъл валидно да приема плащане от своя длъжник, с което вземането, предмет на особения залог, се погасява, като плащането има погасителен ефект и спрямо заложния кредитор, без да се изисква негово съгласие за това.Приел е, че, по аргумент от това правило, че в този срок погасяването на задължението на длъжника на заложеното вземане е могло да се извърши без съгласието на заложния кредитор и чрез други способи, предвидени в закона, напр. прихващане и заместване в дълг по смисъла на чл. 102 от ЗЗД.Изведени са мотиви, че със съставляващото заместване в дълг тристранно споразумение ответното дружество „Ти-Ви-Би“ ООД се е освободило от задължението си спрямо „Новус Груп“ ЕАД, като е заместено в него от „Мастер Проджект“ ЕООД със съгласието на кредитора „Новус Груп“ ЕАД.На следващо място, въззивният съд е съобразил, че осъщественото с тристранното споразумение заместване в дълг несъмнено представлява разпореждане с вземането, тъй като с него е променен един от съществените елементи на заложеното вземане –длъжникът.Приел е, че това не е било забранено от приложимата към момента на сключване на тристранното споразумение нормативна уредба, преди ЗИДЗОЗ (ДВ бр.105/2016г.), а такава забрана е въведена по-късно, с посочения ЗИДЗОЗ - ал.3 на чл.17 ЗОЗ(нова). Обсъдил е доводите на ищците за недействителност на тристранното споразумение, поради противоречието му със закона, разпоредбата на чл. 8, ал.2, т.2 ЗОЗ, като ги е приел за неоснователни.Формирани са мотиви, че за сключване на тристранното споразумение не се е изисквало съгласие на заложния кредитор, тъй като то представлява част от обикновената търговска дейност на залогодателя и с него се уреждат парични отношения между търговци, което е присъщо за всяка търговска дейност.Решаващият въззивен състав е обсъдил и е приел за неоснователни доводите на ищците, основани на разпоредбите на чл. 26, ал.2, т.3 и чл. 9, ал.3,т.3 от ПУДЦРОЗ.Посочил е, че тези разпоредби не могат да се отнесат към тристранното споразумение, тъй като по отношение на обезпеченото вземане няма осъществено заместване в дълг, което да подлежи на вписване по см. на чл.26, ал.2, т.3 ЗОЗ, като това се отнася и за чл.9, ал.3, т.3 ЗОЗ. Накрая въззивният съд е обсъдил и е приел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ищците за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на разпоредбата на чл. 181 от ГПК.Изложил е свои самостоятелни изводи, че ищецът „Новус Груп“ ЕАД не е трето лице по смисъла на чл. 181 от ГПК, а е страна по тристранното споразумение, а релевираното за първи път във въззивната жалба оспорване по см. чл.181 е недопустимо то да бъде разглеждано за първи път от въззивния съд.Приел е, че съдът няма задължения служебно да следи за достоверността на датата на документа по см. на чл.181 ГПК и, при условие, че такъв спор не е повдигнат от заинтересованата страна, съдът няма задължения да разпределя доказателствената тежест и да дава указания на страната, която черпи права от документа, да установи достоверността на датата.Формирани са мотиви, че документът, обективиращ тристранното споразумение, не е свидетелстващ, а е диспозитивен, и не се ползва с материална доказателствена сила, а доказателствената му стойност следва да се преценява, съобразно чл.180 ГПК, и се състои в това, че съдържащите се в него изявления са направени от лицата, които са подписали документа.Счел е, че, доколкото подписите на документа не са оспорени, респ. не е провеждано производство по чл.193 ГПК, няма основание документът да бъде изключен от доказателствения материал по делото, а, доколкото достоверността на датата не е била оспорена от ищеца „Макстер С.О.П.“ ООД, липсва основание да се приеме друга дата на съставянето му, различна от посочената в документа.

При дължимата служебна проверка, за която, както е изяснено в мотивите към т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд не е ограничен от посочените от касатора основания, настоящият състав не констатира вероятна нищожност или вероятна недопустимост.Обжалваното въззивно решение е постановено в пределите на правораздавателната власт на българския съд, от надлежен състав на съда, в писмена форма и е подписано.Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за развитие на производството пред съда.

Спецификата на казуса изисква да се съобрази следното:Съдебната практика по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК, обективирана в решение № 95/31.01.2020г. по т.д. № 1757/2018г., I т.о., приема, че, когато съществуването на вземането не е установено със СПН, заложният кредитор може да предяви иск за осъждане на заложния длъжник да плати вземането в полза на залогодателя; В тази хипотеза е налице процесуална субституция по чл. 26, ал. 2 ГПК, заложният кредитор и залогодателят са необходими задължителни другари, притежаващи съвместна активна процесуална легитимация (чл. 26, ал. 4 ГПК), като за надлежното упражняване на правото на иск и участието в производството на задължителните необходими другари, представляващи абсолютни процесуални предпоставки за допустимостта на производството, съдът следи служебно. В съответствие с така формираната съдебна практика, обжалваното решение е постановено с участието на новия заложен кредитор, който е вписал пристъпване към изпълнение към процесното вземане, и на правоприемника на залогодателя, конституиран като съищец служебно от първоинстанционния съд.Не е било необходимо участието по делото на конституираните от първоинстанционния съд, като подпомагащи страни, „Мастер проджект“ ЕООД и Д. Д. Б., тъй като определението за конституирането им е отменено с въззивното решение, постановено при първото въззивно разглеждане на делото.Обжалваното решение е постановено по редовна искова молба, след като констатираните от въззивния съд при първото въззивно разглеждане на делото нередовности са отстранени, в изпълнение на дадените от въззивния съд указания: Уточнен е петитумът, че не е предявен частичен иск, а предмет на делото е паричното вземане на „Новус груп“ ЕАД по отношение на ответното дружество за сумата 84 351.03лв., ведно със законната лихва, представляващо дължимата и неизплатена цена на доставени стоки по договор за доставка от 12.11.2013г., за които са издадени от „Мастер Пайп“ ЕООД фактури № № 2000003884 от 21.11.2013г. на стойност 56 084.80лв. с ДДС, дебитно известие № 2000003905 от 29.11.2015г. на стойност 323.16лв. и фактури № 20000003904 от 29.11.2013г. на стойност 27 943.49лв. с ДДС; Допълнително е уточнено, в съответствие със съдебната практика по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК, обективирана в решение № 95/31.01.2020г. по т. д. № 1757/2018г., I т. о., че се иска осъждането на ответното дружество да плати вземането не на ищеца - заложен кредитор, а на ищеца - залогодател, кредитор по материалноправното отношение, от което произтича заложеното вземане.

Настоящият състав намира, че не е налице приложното поле на въведеното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Съдебната практика на касационния съд приема, че, като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен или при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован, и този порок да е установим обективно и пряко от мотивите към решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, която се извършва в производството по чл.290, ал.2 ГПК.Изведени от съдебната практика на касационния съд, примерни хипотези на очевидна неправилност са при прилагане от въззивния съд на закона „contra legem“ - във видимо противоречие с неговия смисъл, решаване на спора „extra legem“ - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, формирал е изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на елементарната формална логика и др. Съдебната практика приема, че всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, както и такава, която да не може да бъде установена пряко въз основа на мотивите на въззивния акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от касационния съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая, приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност не е обосновано.Въведените от касаторите доводи за неправилно приложение на разпоредбите на чл.8, ал.2, т.2 ЗОЗ и на останалите разпоредби на ЗОЗ, на чл.26, ал.2, т.3, чл.9, ал.3,т .3 и ал.4 на ПУДЦРОЗ съставляват основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК и не попадат в приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. От мотивите на обжалваното въззивно решение настоящият състав не констатира въззивният съд да е пренебрегнал разпоредбите на ЗОЗ или да е отрекъл регистърното производство, нито да е нарушил основополагащи нормативни принципи и правила, да е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на елементарната формална логика или да е налице друга проявна форма на очевидна неправилност, според изведените от съдебната практика критерии, посочени по-горе.

Както е изяснено в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване се допуска, когато с въззивното решение е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, тъй като при упражняване на правомощията си за дискреция на касационните жалби касационният съд не се произнася дали правните изводи на въззивния съд са законосъобразни и не извършва проверка на правилността на решението; Правилността на решението се проверява едва след допускането му до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290 ГПК.

Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос № 1 произтича преди всичко от липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, в смисъла, изяснен с т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е формулиран от касаторите по начин, който не кореспондира с мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд не е обсъждал, съответно не е формирал воля, дали заместването в дълг в хипотезата, в която не е дадено съгласие на заложния кредитор, представлява сделка от типа на тези, които са обикновена търговска дейност на търговеца, по см. на чл.8, ал.2, т.2 (в редакцията му преди изменението на закона със ЗИДЗОЗ/ДВ бр.105/2016г., в сила от 30.12.2016г.) и дали за него се изисква съгласие, когато е увреждащо. Следователно, изводите на въззивния съд не са мотивирани със съображенията, вложени от касаторите в съдържанието на въпроса, поради което той не е обуславящ за постановения от въззивния съд правен резултат. Приложението в случая от въззивния съд на разпоредбата чл.8, ал.2, т.2 ЗОЗ, в редакцията преди изменението на закона със ЗИДЗОЗ(ДВ бр.105/2016г., в сила от 30.12.2016г.) е основано на извод, че тристранното споразумение е извършено в кръга на обикновената търговска дейност на залогодателя. Въпрос № 1 предполага проверка на законосъобразността на тези изводи на въззивния съд, които са обусловени от преценката на правнорелевантните факти, специфични за конкретното дело.Следователно, въпросът не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а се отнася до правилното формиране на решаващата правна воля на съда по предмета на спора, т. е. до правилността на обжалваното решение, която е изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство. Ето защо на изложените подробни доводи в касационната жалба и изложението към нея касационната инстанция не дължи произнасяне в рамките на настоящото производство, тъй като те касаят правилността на въззивния акт и са неотносими към предмета на производството по чл.288 ГПК.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че по въпрос № 1 не е налице приложното поле на въведеното по него допълнително основание по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 от ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че основанието „от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на една от следните хипотези: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В случая не е налице приложното поле на нито една от дефинираните три хипотези в т.4 на посоченото ТР № 1/2010г. на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.Касаторите не релевират доводи, попадащи в първите две хипотези, а именно, че разглеждането на въпроса ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването на съдебната практика, поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия.Това, което те единствено поддържат е, че, „макар в практиката на отделни съдилища въпросът да е обсъждан, по него липсва категоричен и безпротиворечив отговор“.Респективно, касаторите не твърдят по въпроса да има противоречива съдебна практика, както и не поддържат наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, в случая разпоредбата на чл.8, ал.2, т.2 ЗОЗ, редакцията преди изм. със ЗИДЗОЗ ДВ бр.105/2016г., което именно да налага създаване на съдебна практика по нея.

В тази връзка следва да се посочи, че противоречива съдебна практика по приложението на чл.7 и чл. 8, ал. 2, т. 2 ЗОЗ (в редакцията до приемане на ЗИД ЗОЗ с ДВ. бр. 105/2016г., в сила от 30.12.2016г.) не е констатирана в постановеното по въпроси във връзка с особените залози ТР № 1/2015 от10.07.2018г. по тълк.д.№ 1/2015г. на ОСГТК.В мотивите към т.1 на посоченото ТР е прието, че не е спорно, че залогът се погасява, когато третото лице придобие права върху заложеното имущество, по сделка, извършена от залогодателя в кръга на обикновената му дейност по занятие - чл. 7 ЗОЗ (в редакцията до приемане на ЗИД ЗОЗ с ДВ. бр. 105/2016г., в сила от 30.12.2016г.) или, ако е извън този кръг, но е извършена със съгласието на кредитора – чл. 8, ал. 2, т. 2 ЗОЗ (в редакцията до приемане на ЗИД ЗОЗ с ДВ. бр. 105/2016г., в сила от 30.12.2016г.) Противоречива съдебна практика е установена в мотивите към т.1 на посоченото ТР в хипотезата, при която разпоредителната сделка е извън обикновената дейност по занятие на залогодателя и за нея няма съгласие на заложния кредитор (в редакцията на ЗОЗ до приемане на ЗИД ЗОЗ с ДВ. бр. 105/2016г., в сила от 30.12.2016г.), но единствено по въпроса, дали заложното право е противопоставимо на приобретателите на заложената движима вещ (първи и последващи), който въпрос е неотносим към настоящия спор.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпрос № 4.По него също липсва общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Касаторите релевират довод за несъобразяване от въззивния съд на поетото по т.4.1.5. от договора за особен залог № 300-749/24.06.2013г. задължение на залогодателя да не се разпорежда със заложеното имущество.Значимостта на този въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъде отречена, тъй като той не е обсъждан от въззивния съд. Въпросът не предполага тълкуване на определена материалноправна или процесуалноправна норма, а касае изцяло правилността на изводите на въззивния съд, извършени в резултат на преценката на конкретните правно-релевантни факти по делото, която, както се посочи, може да бъде проверявана само след допускане на касационно обжалване.

Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 7 също произтича от това, че не удовлетворява изискването на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, в смисъла, изяснен с т.1 на ТР № 12/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Въпросът не кореспондира с мотивите на обжалваното решение, в което е прието, че направеното за първи път във въззивната жалба от ищеца-заложен кредитор оспорване по чл.181 ГПК на посочената в тристранното споразумение дата е преклудирано, поради което не следва да се обсъжда. Отделно от това, формулировката на въпроса изисква проверка на правилността на изводите на въззивния съд във връзка с доказателствената стойност на документа, обективиращ тристранното споразумение, която, както се посочи, е извън предмета на производството по чл.288 ГПК.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че по този въпрос не е налице и въведената допълнителната предпоставка по т.1, предл.2 на чл. 280, ал.1 ГПК. Неотносимо към поставения въпрос е посоченото от касаторите решение № 17/13.06.2019г. по т.д.№ 1104/2018г., I т.о., което касае друга проблематика, а именно доказателствената сила на частен документ, но в хипотеза, различна от приетата в обжалваното решение - когато е налице оспорване по смисъла на чл.181, ал.1 от ГПК на отразената в документа дата на съставяне от страна по делото, която не е трето лице.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпрос № 8. По него също не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът не съответства на приетото в обжалваното решение, че, тъй като с тристранното споразумение не е извършено прихващане на насрещни задължения, а е извършено заместване в дълг, доводът във връзка с ликвидността на задълженията на „Мастер Проджект“ ЕООД към заложния длъжник „Ти- Ви- Би“ ООД е неотносим.Въззивният съд не е обсъждал, респективно не е формирал воля, за съществуването и за ликвидността на вземанията на „Мастер проджект“ ЕООД. Отделно от това, и този въпрос изисква проверка на правилността на изводите на въззивния съд, която не би могла да бъде обсъждана в настоящото производство по чл.288 ГПК.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроси № 5 и № 6.Същите са относими към изводите, че направеното за първи път с въззивната жалба от ищеца - заложен кредитор оспорване по см. на чл.181 ГПК на посочената дата в тристранното споразумение е преклудирано.По тях липсва въведената допълнителна предпоставка по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като посочените от касаторите решения не са в смисъла, вложен от тях в съдържанието на въпроса, поради което са неотносими.Касаторите не посочват съдебна практика, която да е в смисъл, че оспорването по см. на чл.181 ГПК се включва в оспорването на противопоставимостта на документа.

Въпроси № 2 и № 3 са значими за изхода на всяко въззивно производство, доколкото касаят правомощията на въззивната инстанция, поради което за тях е изпълнено изискването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване произтича от липсата на въведеното допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.Съдебната практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, посочената от касаторите и служебно известната на настоящия съдебен състав, приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материално-правния спор, при което дейността на въззивната инстанция, аналогично на тази на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК; В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи (например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства), въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК и да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с тези принципни постановки. Видно от мотивите на въззивното решение, въззивният съд се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба на ищците оплаквания и е изложил мотиви по тях и е извършил дейността за повторно разрешаване на поставения материалноправен спор, при която е преценил относимите факти и доказателства по делото, обсъдил е доводите и възраженията, които са от значение за спорното право, и е формирал свои собствени фактически и правни изводи, в пределите, очертани от въззивната жалба и отговора. В обжалваното решение не е останало необсъдено оплакването във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на нормата на чл. 181 от ГПК, като въззивната инстанция го е приела за неоснователно и е изложила самостоятелни мотиви. Обсъдени са от въззивния състав релевираните във въззивната жалба на ищците доводи във връзка с правната същност на тристранното споразумение с посочена дата 02.09.2014г., приемайки, че по съществото си то представлява заместване в дълг по смисъла на чл. 102 от ЗЗД, поради което са неотносими доводите във въззивната жалба на ищците във връзка с ликвидността на задълженията на „Мастер Проджект“ ЕООД към„Ти- Ви- Би“ ООД.Разгледани са и доводите на ищците за недействителност на тристранното споразумение, поради противоречие със закона, разпоредбата на чл. 8, ал.2, т.2 ЗОЗ, както и доводите, основани на разпоредбите на чл. 26, ал.2, т.3 и чл. 9, ал.3,т.3 от ПУДЦРОЗ. Правилността на тези изводи на въззивния съд и на изводите, във връзка с които са въведени касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, вкл. във връзка с договорното неизпълнение на задълженията, поети от залогодателя по договора за особен залог, е изключена от проверката, дължима в настоящото производство по чл.288 ГПК.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.

С оглед на този изход, разноски на касаторите не се дължат.Разноски на ответника не се присъждат, тъй като няма данни такива да са извършени.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: