Определение № 164 от 18.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1320/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. М. Р., действаща като ET “Г. М.” срещу решение № 29 от 09.01.2015г. по в. д. № 2452/2014г. на Окръжен съд - Варна, с което е отменено решение № 3650 от 10.07.2014г. по гр. д. № 2105/2014г. Районен съд - Варна и вместо това е отхвърлен предявеният от ET “Г. М.” иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД за осъждане на ответника [фирма] да заплати на ищеца ET “Г. М.” сумата от 22 968,22 лева, представляваща заплатена цена за достъп до мрежата на ответника на отпаднало основание по отменено от ВАС решение на ДКЕВР, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и сумата от 536.94 лева, представляваща обезщетение за забава в плащането на главницата за периода от 19.11.2013г. до 14.02.2014г., на основание чл.86 ЗЗД. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и се иска отмяната му, поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Касаторът претендира направените разноски пред трите инстанции. Ответникът по жалбата, [фирма], поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. По същество счита, че касационната жалба е неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел, че са предявени по реда на чл.422 ГПК искове с правно основание чл.55, ал.1, пр. трето ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Счел е за безспорни фактите за наличие на облигационно отношение между страните относно достъп от страна на ищеца до Е. на ответника и за заплащане на претендираната сума от страна на ищцовото дружество на ответника. Съдът е приел, че претенциите на ищеца за връщане на платената от него цена за достъп, поради отпадне на основанието за плащане, се базира на твърдението за отмяна на решение на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежи и действието на решение на ВАС, с което с обратна сила е отменено решението на ДКЕВР. Въззивният съд е намерил, че задължението за заплащане на цена е елемент от съдържанието на договора, а само нейният размер подлежи на регулация от административния орган. Изложени са съображения, че макар комисията да има право да регулира цените за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежи, издаденият от нея административен акт, обективиращ решението й, не съставлява основанието за заплащането на цената за достъп. ДКЕВР има функция на държавен регулаторен орган по контролирането и регулирането на тези отношения, но не е страна по договора за достъп, нито орган, в чиито абсолютни правомощия е да замести волеизявлението на оператора за насрещната престация по двустранното правоотношение – цена на осигурения достъп. Отпадането на определените от комисията временни цени за достъп до ЕПРМ не прекратява правоотношението, а води до отпадане на елемент от него и създаване на необходимост от преуреждане на отношенията на страните с оглед еквивалентност на разменените престации. След като решението на ДКЕВР не съставлява основанието за заплащане на цена за предоставената услуга, а именно последващата отмяна на същото е въведена като основание за претенцията на ищеца по чл.55, ал.1, пр. трето ЗЗД, искът е неоснователен. Заплащайки цена за достъп, осъществената от ищеца престация е не с оглед на очаквано в бъдеще основание, а с оглед предоставената му услуга, като решението на ДКЕВР в този смисъл не създава основанието, а е относимо към размера на услугата. В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Касаторът поставя следния материалноправен въпрос: Когато по договор има парично задължение, чийто размер се определя от акт на държавен орган (т. е. налице е смесен фактически състав с гражданскоправен и административно-правен елемент) и актът бъде отменен (т. е. отпадне административно-правният елемент така, че в резултат на това фактическият състав остава без елемент и е незавършен), подлежат ли на връщане паричните престации, направени по време на действие на акта? Жалбоподателят счита, че поставеният въпрос с обжалваното решение е решен в противоречие с решение от 18.11.2014 г. по в. гр. д. № 2208/2014 г. на ВОС, решение от 19.01.2015 г. по в. гр. д. № 2827/2014 г. на ВОС и решение от 16.01.2015 г. по в. гр. д. № 2413/2014 г. на ВОС. Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, до касация по формулирания в изложението материалноправен въпрос, конкретизиран съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС: „ Когато размерът на паричната престация по договор се определя по силата на закона с индивидуален административен акт на държавен орган и актът бъде отменен по реда на АПК, отпада ли основанието за заплатените преди отмяната суми по договора?”. Въпросът е обуславящ изхода на спора по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съобразно решаващите мотиви във въззивното решение, като по отношение на него е осъществено и наведеното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, с оглед представените влезли в сила по в.гр.д. № 2208/2014г., в.гр.д. № 2827/ 2014г. и в.гр.д. № 2413/2014г. решения на Окръжен съд – Варна, в които е дадено противно на застъпеното в обжалвания акт разрешение, като е прието, че отмяната на решението на ДКЕВР внася изменение в отношението между страните, като с обратна сила отпадат породените от решението правни последици - задължението за заплащане на цена за достъп. Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд,