Определение № 1506 от 06.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4518/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по постъпили касационни жалби срещу въззивното решение № 261915 от 17.06.2022 г. постановено по в. гр. д. № 11267/2020 г. по описа на Софийски градски съд. След частична отмяна на решение от 06.11.2019 г., поправено с решение от 12.04.2021 г. и двете постановени по гр. д.№ 81518/2018 г. на Софийския районен съд,въззивният съд е потвърдил частичното уважаване на предявените от К. С. И. против Министерство на здравеопазването и Министерски съвет искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ЗЗДискр.В една част първоинстанционното решение е обезсилено и производството – прекратено /по отношение на Министъра на здравеопазването/.В частта по осъдителния иск ,предявен и срещу Администрацията на МС ,след отмяна на решението на СРС искът е отхвърлен от въззивната инстанция по отношение на този ответник.В потвърдената осъдителна част е ангажирана отговорността на Министерство на здравеопазването .По отношение на Министерският съвет за основателни са приети иска за установяване на нарушението и иска ответникът да преустанови нарушението,да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения на Закона за защита от дискриминация спрямо ищеца. Въззивното решение се обжалва от Министерство на здравеопазването чрез юрисконсулт Л.Л. с оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост ,задето министерството е осъдено да заплати на ищеца сумата 8 189 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, както и сумата 10 000лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди – частичен иск, ведно със законната лихва от датата на исковата молба. Министерският съвет частично оспорва въззивното решение в частта, с които в потвърждение на първоинстанционното решение се приема за установено, че с бездействието си МС е извършил нарушение на чл.10 и чл. 11 от ЗЗДискр., като е осъществил спрямо ищеца дискриминация по признак „увреждане“ по смисъла на чл. 2 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и чл. 2, § 2 вр. чл. 12 от Международния пакт за икономически, социални и културни права ,както и за възложените разноски пред въззивната инстанция. В останалите му части въззивното решение не е предмет на обжалване пред настоящата инстанция. Касаторите поддържат, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението към жалбата на Министерство на здравеопазването се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно поради превратно тълкуване на разпоредби от позитивното право и поради липса на проведено доказване на въведените във фактическия състав на иска твърдения и обстоятелства.Изтъква се също така наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по формулиран въпрос, за който се твърди, че е решен в противоречие с актове на Конституционния съд, както и е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно относно „установения законов механизъм за заплащането на медицинските изделия и конституционно установения модел на здравното осигуряване – неговата същност, характерни черти и начина на финансирането му“. Касаторът Министерски съвет също се позовава на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК с довода за допуснато противоречие в решаващите мотиви на съда, както и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК при формулиран въпрос за „тълкуването на нормативната уредба на предоставянето на медицинска помощ в Република България“. Ответникът по касация К. С. И., представляван от адв. М. А., оспорва жалбите в писмени отговори по съображения за необоснованост на релевираните основания за допускане на касационно обжалване, както и за тяхната неоснователност. Моли за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Като съобрази данните по делото, Върховен касационен съд, ІІІ гр. отделение, намира постъпилите касационни жалби за процесуално допустими като подадени в срок, от процесуално легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд. При проверка за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване приема,че такива не се обосновават поради следните съображения: Констатирано е в хода на производство, че по реда на раздел I от ЗЗДискр. е постановено решение № 5141/18.07.2016 г. на АССГ по адм. дело № 4285/2015 г., потвърдено с решение № 5302 от 24.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11143/2016 г., V о., с което се оставя без уважение жалбата на Министъра на здравеопазването срещу решение № 134 от 24.03.2015 г. на Пети специализиран постоянен заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация.С него е установено извършено от страна на Министерски съвет и Министъра на здравеопазването спрямо ищеца К. И. нарушение на чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр., изразяващо се в бездействие за осигуряване на пълното заплащане на животоспасяващото медицинско изделие„ресинхронизираща система за стимулация кардиовертер дефибрилатор“ във връзка с лечението на нуждаещите се поставянето му пациенти.С решение №1215 от 06.02.2018г на АССГ на ищеца е било присъдено обезщетение ,на основание чл.74, ал.2 ЗЗ Дискр., във вр чл.1, ал.1 ЗОДОВ С предявяване на настоящия иск ищецът И. е поддържал, че след приключване на административното производство са настъпили нови факти и обстоятелства, все така свързани с необходимостта от животоспасяващо лечение за него,като дискриминационното отношение спрямо ищеца не е преустановено– отговорните държавни органи /ответници не са предприели всички възможни и необходими мерки за да заличат фактическото неравенство и за изравняване на възможностите му при достъпа до животоспасяващо лечение ,като обстоятелствата,съответно вредите от това – имуществени и неимуществени, са предмет на настоящия иск. За да постанови решението в обжалваните му части, състав на Софийския градски съд приема, че санкционираният от чл. 71 ЗЗДискр. вредоносен резултат се изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези – изброените в чл. 4, ал. 1 от с. з. или установени в друг закон или международен договор, по който РБ е страна. На база събрания доказателствен материал е прието за установено наличието на неравностойно фактическо третиране по признак „увреждане“ спрямо ищеца, страдащ от физическо заболяване, свързано със засягане и увреждане на сърдечната дейност, което налага поставянето на пейсмейкър тип CRT-D от групата на ресинхронизираща система за стимулация и/или кардиовертер дефибрилатор. Съгласно мотивите на съда, за периода заявен с иска, необхванат от осъдителното решение на АССГ, дискриминационното неблагоприятно третиране спрямо ищеца е фактическо и свързано с това, че лечението на лицата със сърдечни заболявания, на които е необходимо да се имплантира такъв тип устройство е скъпоструващо, като крайната цена за устройството се договаряла с конкретни доставчици по ЗОП от болничното лечебно заведение, в което се поставяло. По този начин цената на едно и също по вид и характеристики устройство „пейсмейкър“ в различните болници в страната се явява различна, а стойността, която НЗОК покрива, е частична и определена на максимална фиксирана стойност 6 000 лв.,без да се съобразява съотношението към действително дължимата цена /в конкретния случай 24 000 лв./. Следователно лица с едно и също заболяване се явяват различно третирани.Дали медицинското изделие ще бъде заплатено и в какъв размер, от бюджета на НЗОК или от държавния бюджет извън обхвата на ЗЗО, е предмет на решение на органа, отговорен за държавната политика в сферата на здравеопазването, определяна от програмата на управление на Министерски съвет, поради което и същият е материално легитимиран да отговаря по предявения иск. С оглед на това и предвид непредприемането на необходимите действия от страна на Министерски съвет с цел осигуряване равни възможности на лицата с увреждания да получават своевременно жизненонеобходимите им медицински изделия, въззивната инстанция е формирала извод за установено нарушение на чл. 10 и чл. 11 от Закона за защита от дискриминация.Липсата на създаден от МС подзаконов нормативен механизъм за изпълнение на законовите норми по начин,който да гарантира реализирането на основни права на ищеца ,принадлежащ към гражданите в страната със сърдечна недостатъчност, има за последица и конкретното нарушение. Във връзка с исковите претенции срещу Министерство на здравеопазването е посочено,че същото притежава вменени изрични задължения на основание чл. 30, т. 1, чл. 33, т. 1, чл. 36, т. 2 и чл. 37, т. 1 от Устройствения си правилник да разработва,съгласува и участва в изготвянето на проекти на нормативните актове в областта на финансирането на разходите в системата на здравеопазването, за провеждането на политиката в областта на медицинските изделия и извършваните лечебни дейности в страната и затова следва да отговаря за бездействието си по ЗЗДискр., за ангажиране отговорността му за претендираните обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, а в случая се установява, че ищецът е доплатил с лични средства на МБАЛ „Пулс“АД сумата 7 500 лв. за реимплантираното ново устройство за кардиостимулация, както и сумата 689 лв. за реимплантирания в УМБАЛ „Св. Екатерина“ нов електрод към него.Тези разходи не са обезщетени при постановяването на решение №1215 от 06.02.2018г на АССГ. При изводиите за понесени неимуществени вреди са взети предвид и обсъдени показанията на разпитаните свидетели. При изтъкнатите решаващи мотиви на съда по предмета на спора, не се констатира очевидна неправилност на въззивното решение, включително по изтъкваните от защитата съображения. Доводите на касаторите се свеждат до бланкетно и абстрактно позоваване на извършено превратно тълкуване на разпоредби от позитивното право, игнориране на други релевантни такива,каквито не се изтъкват от защитата. Навежда се и оплакване, че съдът бил постановил решението си при липса на проведено доказване.Така изложените съображения, поради липса на конкретика,не удовлетворяват формалното изискване за точно и мотивирано изложение на предпоставките за допускане на касационно обжалване, изводимо от разпоредбата на чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК /ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК/. В случая съдът е приложил и тълкувал относимите правни норми съобразно трайно установената съдебна практика – така напр. решение № 428 от 13.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1207/2009 г., IV г. о., решение № 3 от 22.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 534/2012 г., IV г. о., решение № 153 от 14.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 6/2009 г., III г. о. Елементите от фактическия състав на предявените искове са подробно изследвани, като по наличието на всеки един от тях съдът е изложил конкретни мотиви. Формирано е вътрешното убеждение на съдебния състав, относно релевантни факти. Обосноваността е въпрос извън предмета на настоящото производство, който предпоставя анализ и оценка на целия доказателствен материал по делото, каквато касационната инстанция дължи едва след формирано положително становище за наличието на някоя от предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да е налице основание за допускане на касационно обжалване, касаторът следва да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове разрешаването му в противоречие с практиката на ВС и ВКС, с практиката на Конституционния съд или Съда на ЕС, съответно значението му за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въззивното решение се допуска до касационно обжалване и при констатирана вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност, която представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от визираните в чл. 281, т. 3 ГПК касационни отменителни основания. Посочените предпоставки в случая не са налице. Съответно на установената практика, въззивният съд е възприел, че от значение при установяването на дискриминация е обективно съществуващият недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени нормативни изисквания. Установил е, че в разглежданата хипотеза се твърди по-неблагоприятно третиране въз основа на изрично посочен в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. признак – „увреждане“. В тази връзка е изследвал начина, по който е третиран ищецът и е извършил преценка за това как е било третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Именно предвид констатацията за неравнопоставеност на тази група лица в отношенията с лечебните заведения е формиран решаващият извод за осъществена дискриминация.След като липсва механизъм за регулация при цената, срещу които болничните заведения извършват доставката и поставянето на пейсмейкър тип CRT-D, а НЗОК покрива сума в точно определен размер от 6 000 лв.за кардиовертер дефибрилатор или ресинхронизираща система за стимулация,без да държи сметка за конкретните нужди на отделните пациенти, като резултат лица с един и същи вид/характер заболяване са третирани по различен начин. За някои от тях посочената сума може да покрива изцяло или значителна част от необходимите средства за закупуване на необходимите медицински изделия, а за други, като ищеца, чийто апарат е определен на стойност 24 000 лв., сумата се явява крайно незначителна. Именно този извод е обосновал крайното решение на съда по предмета на спора, а не виждането,че се вменява задължение държавата изначално да покрива разходите за лечение всякога,в пълен размер.Поставените от касаторите теми „относно тълкуването на нормативната уредба на предоставянето на медицинска помощ в Република България“ и „установения законов механизъм за заплащането на медицинските изделия и конституционно установения модел на здравното осигуряване – неговата същност, характерни черти и начина на финансирането му“,освен че не представляват конкретно формулирани въпроси, се обосновават с превратно възприемане на решаващите съображения на съда. Разпоредбата на чл. 52, ал. 1 и 2 от Конституцията на РБ, установяваща правото на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред определени със закон, не препятства провеждане на производството по чл. 71 и сл. ЗЗДискр. при неравноправното им третиране. В този смисъл и практиката на Конституционния съд на РБ, в която многократно е изтъквано, че свободата на държавните органи да определят режима на регулиране не е неограничена,а е рамкирана от различни конституционно установени ценности,сред които и принципите за защита от дискриминация, еднакви правни условия за стопанска дейност, предотвратяване на нелоялната конкуренция и др. – в този смисъл решение № 5 от 14.06.2022 г. на КС по к. д. № 13/2021 г. Като съобразено с установената съдебна практика на ВКС и КС по прилагането на процесуалния и материален закон, която практика се споделя от настоящия състав и не се нуждае от изменение или осъвременяване, обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване на нито едно от посочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, нито поради очевидна неправилност по смисъла на ал. 2 на същата разпоредба. При този изхода на делото, в полза на адв. М. А. следва да бъде присъдено възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за осъществената от него безплатна правна помощ, изразяваща се в подаването на отделен отговор на всяка от постъпилите касационни жалби. /чл. 2, ал. 5 НМРАВ/.За отговора на постъпилата касационна жалба от Министерство на здравеопазването,с оглед материалния интерес, определено по реда на чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ /в приложимата редакция ДВ. бр. 68 от 31 юли 2020 г./ възнаграждението възлиза в размер на сумата 1 177,09 лв. общо за двата иска. За отговора на постъпилата касационна жалба от Министерски съвет, предвид неоценяемия характер на исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр., определено по реда на чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 НМРАВ /в приложимата редакция ДВ. бр. 68 от 31 юли 2020 г./ възнаграждението възлиза в размер на сумата 900 лв.общо за двата иска. Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.