Определение № 4631 от 15.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2901/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 17005 от 21.06.2024 г., подадена от Г. Н. Л. чрез адвокат П. П. от САК срещу въззивно Определение № 1383 от 04.06.2024 г. по в.ч.гр.д.№ 1268/2024 г. на Апелативен съд – София, т.о., VI състав, с което е потвърдено Определение № 261115 от 08.02.2024 г. по гр.д.№ 4641/2021 г. на Софийски градски съд, ГК, I-3 състав, постановено на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.

Предвид характера на атакувания акт не е извършвано връчване на преписи по реда на чл. 276 ГПК.

За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС съобрази следното:

Предмет на разглеждане в производството по гр.д.№ 4641/2021 г. по описа на СГС, ГК, I-3 състав са предявените от Г. Н. Л. срещу Национална галерия – гр. София искове с правно основание чл. 108 ЗС - ответникът да бъде осъден да предаде на ищеца владението върху 29 произведения на изкуството, включени в придобитата от него по наследство сбирка „Г. Л.”. С влязло в сила Определение № 162139 от 28.07.2020 г. по гр.д.№ 21967/2010 г. на Софийски районен съд, 50 състав, на основание чл. 70, ал. 1 ГПК е определена цената на всяка една от движимите вещи – предмет на исковата претенция, като общия сбор възлиза на сумата 2 499 742,80 лева, явяваща се и обща цена на исковете.

С молба вх.№ 290661 от 15.11.2023 г. по гр.д.№ 4641/2021 г. на СГС ищецът е заявил, че поддържа иска в посочения размер, но дължимата държавна такса е прекомерно висока и той не е в състояние да я плати. Заявил е искане по чл. 83, ал. 2 ГПК, поддържано и в молба вх.№ 260157 от 03.01.2024 г.; представил е документи в подкрепа на твърдението си за осъществени предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК. Съставът на СГС се е произнесъл с Определение № 261115 от 08.02.2024 г., съгласно което освобождава ищеца от внасяне на държавна такса частично – до размер 5 000 лева.

Въззивният съд е съобразил пълното отсъствие на мотиви, независимо от което е преценил, че първоинстанционното определение е правилно предвид установените по делото факти. От данните в декларацията за семейно и имуществено състояние и от представените в изпълнение на разпореждането на съда от 24.11.2023 г. официални документи е прието за установено, че ищецът притежава два недвижими имота: жилище в [населено място] с площ от 94,20 кв.м. и поземлен имот в [населено място], [община], с площ от 1 150 кв.м., ведно с построените в имота масивна жилищна сграда и паянтова стопанска сграда. Собственик е и на лек автомобил със застрахователна стойност 12 147 лева. Според справка на НОИ, актуална към 01.11.2023 г., ищецът получава лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КСО в размер на 1 139,61 лева. Според епикризите от 17.08.2020 г. и от 02.04.2022 г., издадени от Университетска Първа МБАЛ “Свети Йоан Кръстител” ЕАД - гр. София, на ищеца е поставена диагноза увреждане на междупрешленни дискове, дискова херния, дискова протрузия, спондилоза, остеохондроза, двустранна коксартроза, радикулитопатия, с придружаващо заболяване есенциална хипертония. Извършена е справка в Търговския регистър и е установено, че е регистриран едноличен търговец с наименование „Г. Л.”, с предмет на дейност менажерски, маркетингови и консултантски услуги, вътрешна и външна търговия и всякакви други дейности, които не са забранени със закон. Към 04.06.2024 г. фирмата извършва дейност. С декларация по чл. 50 ЗДДФЛ от 24.03.2022 г. от дейността като едноличен търговец Г. Л. е декларирал счетоводна печалба в размер на 159 621,83 лева, и общ облагаем доход в размер на 159 625,81 лева.

При тези факти въззивният съд е приел за неоснователно оплакването, че държавна такса в размер на сумата от 5 000 лева е крайно непосилна за ищеца. Прието е, че данните в декларацията по чл. 50 от ЗДДФЛ категорично опровергават изявленията в декларациите за семейно и имотно състояние от 15.11.2023 г. и от 06.02.2024 г., че източникът му на издръжка е пенсия. Посочването на неверни данни в декларациите е проява не недобросъвестно упражняване на процесуални права, което не може да бъде толерирано. Съобразено е също, че при размер на цената на иска 2 499 742,80 лева дължимата държавна такса, изчислена съобразно чл. 1 от ТДТССГПК, възлиза на 99 989,71 лева, което означава, че определеният от съда размер е близо 20 пъти по-нисък от дължимия на основание чл. 71 ГПК.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да предполага наличие на доходи или следва с оглед доказателствата по делото да извърши преценка дали материалното състояние на ищеца, съпоставено с размера на дължимите разноски, му позволяват тяхното заплащане;

2. При решаване на въпроса за освобождаване от държавна такса, как се определя дали едно лице действително не разполага с парични средства, достатъчни за заплащане на държавна такса и разноски по делото; В случай, че е необходимо ищецът години да събира необходимата сума за заплащане на държавна такса, следва ли да се приеме, че същият разполага с достатъчно средства;

3. При определяне на възможностите на едно лице за плащане на държавна такса, следва ли съдът да направи преценка за всеки конкретен случай, като съпостави доходите на лицето или съответно липсата на такива, с установените в страната: 1. линия на бедност; 2. данните на НСИ за минималните средства, необходими месечно за член от семейство и/или данни на КНСБ за стойността на необходимата издръжка за живот – официални, общодостъпни и отчитани при определяне на работна заплата; Кои са минималните средства, над които ищецът може да бъде задължаван да внесе цялостна или частична дължима държавна такса за водене на дело и кои точно данни за необходими минимални средства за живот следва да се съобразят; При получавани доходи на границата на тези минимални необходими средства за нормален живот, може ли да се направи преценка за наличие на достатъчно средства от ищеца за заплащане на значителна държавна такса, като внасянето на тази такса означава живот със средства, много под посочените минимални, установени в страната, или обременяване със заеми;

4. Нарушава ли се правото за свободен достъп до правосъдие, като се изисква внасяне на държавна такса от лице с доходи на границата на минималните необходими за нормален живот, не представлява ли подобно искане очевидно лишаване от право на достъп до правосъдие, като се поставя пред избор или за напълно мизерно живеене, или за предявяване на иск;

5. Как и с какво точно се съпоставя възможността за плащане на държавна такса и до какви финансови ограничения в живота на ищеца може да се допусне да доведе задължаването му да плати държавна такса – до какви минимални средства може да се изисква да остане ищецът, над които да се счита, че има възможност да плати такава;

6. Искането по чл. 83, ал. 2 ГПК за конкретно определено задължение за разноски ли следва да бъде направено или е допустимо да се направи в съдебното производство като цяло.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: Определение № 50408 от 04.10.2022 г. по ч.търг.д.№ 1995/2022 г. на ВКС, І т.о., Определение № 155 от 07.04.2020 г. по ч.търг.д.№ 173/2020 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 4330 от 06.12.2022 г. по ч.гр.д.№ 4090/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о., Определение № 200 от 21.03.2023 г. по ч.търг.д.№ 91/2023 г. на ВКС, І т.о.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Формулираните в изложението към частната касационна жалба въпроси касаят предпоставките, при които страната може да бъде освободена от внасяне на държавна такса, но не обуславят извод за допускане на касационно обжалване, защото са решени в съответствие с константната практика на ВКС. Твърденията, от които са изведени питанията, отразяват личното виждане на касатора за неправилност и необоснованост на обжалваното определение, които не съставляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В посочените от частния жалбоподател съдебни актове, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав Определение № 496 от 10.07.2013 г. по ч.т.д.№ 2492/2013 г. на ВКС, II т.о., Определение № 442 от 19.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 7440/2013 г. на ВКС, II г.о., Определение № 603 по ч.т.д.№ 2139/2014 г. на ВКС, II т.о., Определение № 686 от 12.12.2014 г. по ч.гр.д.№ 7091/2014 г. на ВКС, I г.о., Определение № 60373 от 19.11.2021 г. по ч.гр.д.№ 4115/2021 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 47 от 21.01.2021 г. на ВКС по ч.т.д.№ 31/2021 г. на ВКС, II т.о., Определение № 153 от 29.03.2018 г. по ч.гр.д.№ 4734/2017 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че по молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса и разноски въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимите държавни такси и разноски и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да заплати дължимата държавна такса или част от нея и разноските по делото. Тежестта на доказване на липсата на „достатъчно средства“ е изцяло в правната сфера на молителя (така: Определение № 1186 от 18.05.2023 г. по ч.гр.д.№ 1622/2023 г. на ВКС, III г.о., Определение № 148 от 21.09.2020 г. по гр.д. № 2309/2020 г. на ВКС, I г.о. и др.). В случаите, когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените ѝ процесуални права, я освобождава от заплащане на дължимите такси и разноски по чл. 83, ал. 2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата.

В настоящия случай въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, като е изследвал (въз основа на декларацията на ищеца, представените от него и събраните служебно от съда доказателства) какво е имущественото и здравословното му състояние и е съобразил размера на таксата, от заплащането на която не е освободен – 5 000 лв., за да направи извод, че ищецът има средства да я заплати, поради което отсъства основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Преценката по чл. 83, ал. 2 ГПК е винаги конкретна, съобразно данните за здравословно, семейно и имуществено състояние на страната, която иска освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса и при съпоставка с размера на държавната такса, както и при отчитане и на всички други обстоятелства, които са от значение за конкретния случай. Тези общи указания на ВКС, в горепосочената практика, приложими по всички дела, изключват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При отсъствие на предпоставките за допускане на обжалването, ВКС не следва да навлиза в преценка за правилността на постановения от въззивния съд акт. Следва да се подчертае, че предвид характера на касационното обжалване, дори и при допускане на обжалването, преценката за правилността на въззивния съд акт се извършва от ВКС въз основа на вече събраните по делото доказателства, като не е допустимо представянето и обсъждането на нови документи и възприемането на нова фактическа обстановка въз основа на такива. По тази причина за настоящото произнасяне са ирелевантни представените с касационната частна жалба документи (резултат от хистопатологично изследване – 22.05.2024 г., н.а.№ 153 от 31.08.2021 г. на нотариус с рег.№ 039 на НК, епикриза от Болница „Вита“ след болничен престой от 16 до 19.05.2024 г.) в подкрепа на твърденията, заявени за първи път с посочената жалба, че сумата 159 625,81 лева, декларирана през 2022 г., съставлява не доход от търговска дейност, а е получена от продажбата (във връзка с което е платен данък в размер на 23 373,02 лв.) на търговско помещение, собственост на фирмата, която обаче от 2022 г. не функционира. Представянето на тези документи е било възможно до приключване на производството пред въззивния съд, а пропускът на касатора да стори това не може да бъде отстранен пред касационната инстанция.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение