Определение № 821 от 14.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2095/2018 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. Е. С., с адрес в [населено място] кладенци, обл. В., против решение № 55 от 27 февруари 2018 г., постановено по в.гр.д. № 467/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 341 от 29 юни 2017 г., постановено по гр.д. № 546/2017 г. по описа на районния съд в [населено място] за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 8, ал. 1 ЗАЗ, че С. дължи на Ц. М. Г., с адрес в [населено място], сумата от 12889,36 лева главница, дължима по: договор за аренда на земеделска земя от 26.06.2013 г., с нотариална заверка на подписите рег. № ... от .... г. на нотариус П. Ц., № 583, с район на действие РС-В., вписан в служба по вписванията дв.вх.рег. № .. от .... г., акт № .., том 7, за стопанската 2015 г.–2016 г.; договор за аренда на земеделска земя от ...... г., с нотариална заверка на подписите рег. № .... от ..... г. на нотариус П. Ц., № ...., с район на действие РС-В., вписан в служба по вписванията дв.вх.рег. № .... от .... г., акт № ..., том 7, за стопанските години: 2013-2014 г., 2014-2015 г. и 2015-2016 г.; договор за аренда на земеделска земя от .... г., с нотариална заверка на подписите, рег. № ..... от ........ г. на нотариус П. Ц., №...., с район на действие РС-В., вписан в служба по вписванията дв.вх.рег. №.... от ..... г., акт № ...., том ..., за стопанските години: 2013-2014 г., 2014-2015 г. и 2015-2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.02.2017 г. до погасяване на вземането, и в тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е вероятно недопустимо, тъй като са нарушени разясненията, дадени в ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г., ОСГК, ВКС, и съдът не е спрял производството по делото, независимо че пред окръжния съд в [населено място] е образувано дело с предмет недействителността на процесните договори за аренда на земеделски земи, което е очевидно преюдициално спрямо производството по чл. 422 ГПК. Твърдението е, че така въззивният съд е допуснал изключително драстично нарушение на процесуалните правила по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и е постановил своето въззивно решение въпреки наличието на процесуална пречка за продължаването на производството, за която съдът е бил длъжен да следи служебно. По същите съображения касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е и очевидно неправилно. В жалбата се твърди още, че са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до явна необоснованост на решението. Оспорва се изводът за доказаност на исковата претенцията, тъй като същият бил голословен и не почивал на събраните по делото доказателства. Сочи се, че процесните договори за аренда са били развалени с едностранно изявление на арендодателя на основание чл. 6, ал. 3 ЗАЗ, във връзка с което било образувано преюдициалното по отношение на настоящото производство гр.д. № 13/2018 г. на окръжния съд в [населено място]. Така облигационните правоотношения между арендодателя и арендатора били окончателно прекратени и не съществувало основание за арендатора да заплаща рента в полза на арендодателя. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят следните правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: редовността на вписванията в счетоводните книги на търговеца може ли да бъде установявана чрез свидетелски показания (твърди се противоречие с решение № 7 по т.д. № 264/2011 г., I т. о., ВКС); счетоводните книги на търговеца могат ли да служат като доказателство и ползват ли се те със задължителна материална доказателствена сила (твърди се противоречие с решение № 185 по т.д. № 813/2012 г., II т.о., решение № 169 по т.д. № 664/2011 г., II т.о., решение № 187 по т.д. № 436/2012 г., II т.о., решение № 57 по гр.д. № 354/2012 г., IV г.о., решение № 2 по гр.д. № 478/2010 г., III г.о. – всички на ВКС). Ответникът Ц. М. Г., с адрес в [населено място], чрез адв. Ц. С., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователността на жалбата. Въззивният съд е констатирал, че ч.гр.д. № 4247/2016 г. по описа на районния съд в [населено място] е било образувано по подадено от Ц. Г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. След постъпило от ответника възражение в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК заявителят е предявил иск за установяване на вземанията си по реда на чл. 422 ГПК. С определения от 14.02.2018 г. и от 20.02.2018 г. окръжният съд е отхвърлил направени от ответника искания за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до решаване на гр.д. № 13/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място]. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приема за установено, че облигационните отношения между страните се основават на следните сключени между тях на 26.06.2013 г. договори за аренда на земеделска земя: договор с нотариална заверка на подписите рег. № 2182 от 26.06.2013 г. на нотариус П. Ц., № 583, с район на действие РС-В., с предмет двадесет и пет недвижими имота — ниви, находящи се в землището на [населено място] кладенци, обл. В., общ. В., обл. В., с обща площ от 262,309 дка., сключен за срок от четири стопански години, считано от датата на подписването му, съгласно който арендаторът се е задължил да заплаща на арендодателя годишна рента в размер на 40 лева на декар, превеждана авансово преди започване на стопанската година, най-късно до първи октомври за всяка следваща стопанска година; договор с нотариална заверка на подписите рег. № ... от ...... г. на нотариус П. Ц., № 583, с район на действие РС-В., с предмет три недвижими имота — ливади, кат. ІІІ, находящи се в землището на [населено място] кладенци, обл. В., общ. В., с обща площ от 9,450 дка, сключен за срок от четири стопански години, считано от датата на подписването му, като арендаторът се е задължил да заплаща на арендодателя годишна рента в размер на 20 лева на декар, превеждана авансово преди започване на стопанската година, най-късно до първи октомври за всяка следваща стопанска година; договор с нотариална заверка на подписите рег. №.... от ..... г. на нотариус П. Ц., № 583, с район на действие РС-В., с предмет два броя ливади с обща площ от 30,500 дка, находящи се в землището на [населено място] кладенци, обл. В., общ. В., сключен за срок от четири стопански години, считано от датата на подписването му, а арендаторът се е задължил да заплаща на арендодателя годишна рента в размер на 20 лева на декар, превеждана авансово преди започване на стопанската година, най-късно до първи октомври за всяка следваща стопанска година. Съгласно всеки от договорите плащането следвало да бъде извършвано по банкова сметка на ищеца. Като доказателства по делото са приети представени от ответника три броя разходни касови ордери (с № ..... г., № ../...г. и № ../..... г.), издадени от него в качеството му на земеделски производител, неподписани от ищеца, които са били предмет на допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Според заключението на вещото лице, което е кредитирано и от районния, и от окръжния съд, разходен касов ордер № ......... г. и разходен касов ордер № .../..... г. са съставени от С. за изплащане на аренда на ищеца по договор от ..... г. за стопанската 2015 г.-2016 г., а разходен касов ордер № .../..... г. е съставен на името на И. Х. В. в полза на Г. за изплащане частично на аренда по договор от....... г. за стопанската 2015 г.–2016 г.; трите ордери съдържат неточности и несъответствия с основни принципи на счетоводната отчетност за документална обоснованост и хронологичен ред на записване, като липсвало съответствие между документиране и осчетоводяване на стопанската операция, и същите били отразени формално в счетоводните документи, водени от земеделския производител – в хронологичния регистър, който ответникът е длъжен да води в съответствие с чл. 2 ЗСчет, са отразени едва през декември 2015 г., което съставлявало нарушение на основния на счетоводната отчетност принцип на хронологичния ред при отразяване на счетоводните операции; не бил съставен документ в изпълнение на изискванията на чл. 7 ЗСчет - липсвала разписка, ведомост, арендна книга или друг документ, в който арендодателят с подписа си да е удостоверил, че е получил сумите, посочени в ордерите; за ордера за 5000 лева ответникът не бил подал справка по чл. 73 ЗДДФЛ. Поради това е прието, че представените от ответника разходни касови ордери не установяват извършването на надлежни плащания. При тези данни е счетено, че е налице изискуемо, подлежащо на изпълнение вземане в полза на ищеца, произтичащо от създадени между страните облигационни отношения въз основа на сключените арендни договори; че за исковия период арендаторът не е изпълнил задължението си за превеждане на дължимите по договорите суми в полза на арендодателя. Прието е, че представените от ответника разходни касови ордери не се ползват с материална доказателствена сила, доколкото същите са частни свидетелстващи документи, съставени от ответника, които не носят подписа на ищеца и не удостоверяват неизгодни за издателя си факти. Предвид просрочието в плащанията на следващата се годишна рента по трите договора за аренда за стопанската 2015 г.-2016 г., за основателна е приета и претенцията за установяване дължимостта на лихви върху главницата. Неоснователни според въззивния съд са доводите на ответника, че по отношение на документалното счетоводно отразяване на плащанията следва да намерят приложение разпоредбите на Търговския закон, както и че заведеният против физическото лице иск бил недопустим, защото вземането произтичало от търговската дейност на С. С. като земеделски производител, доколкото разпоредбите на Наредба № 3/29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистъра на земеделските стопани не уреждат по различен начин статута на физическото лице, регистрирано като земеделски стопанин. К. съд приема, че следва да допусне касационното обжалване за проверка на твърдението за вероятна недопустимост на обжалваното решение. Едва след разрешаването на този въпрос, в случай на неоснователност на твърдението, съдът би могъл да пристъпи към преценката на изрично посочените от касатора правни въпроси. За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса в размер на 257,79 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,