Определение № 1702 от 09.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3878/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Районен съд гр.Сливница срещу решение №.954/10.07.23 на АС София, ГО, 4с., в частта, с която, след частична отмяна на реш.№.261558/9.05.22 по г.д.№.12790/18 на СГС, ГО, 21с., касаторът е осъден да плати на Д. Б. 117349,80лв. обезщетение за имуществени вреди, настъпили при отнемане в полза на държавата на сумата от 60 000евро по нохд №.246/14 по описа на РС Сливница, ведно със законната лихва от 2.10.18 до окончателното изплащане. Ответната страна Д. Б. оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение е прието, че първоинстанционният съд е сезиран с иск по чл.4 пар.3 ДЕС във връзка с пар.6 ЗИДЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществените вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз при осъществяване на правораздавателна и законодателна дейност в размер на 117 349, 80лв. - левова равностойност на сумата 60 000 евро, отнета от ищеца като санкция за недеклариране, като се поддържа нарушение на Регламент /ЕО/1889/2005 на Съвета относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността. По делото е безспорно, че с одобрено от съд споразумение с последиците на влязла в сила присъда /съдебен протокол №.77/22.04.14 по нохд №.246/14 на РС Сливница/ ищецът се е признал за виновен в извършване на престъпление по чл.251 ал.1 НК /че на 21.04.14 на Митнически пункт Калотина е нарушил разпоредбите на чл.11а ал.1, чл.11а ал.5, чл.14г от Валутния закон и на чл.2 ал.1, чл.8 ал.3, чл.9 ал.1 и чл.9 ал.2 от Наредба №.Н-1 от 01.02.12 за пренасянето през границата на страната на парични средства, благородни метали, скъпоценни камъни и изделия със и от тях и за водене на митническите регистри по чл.10а от Валутния закон - не е декларирал писмено при внос от Република Сърбия в Република България пред митническите органи във валутна митническа декларация общия размер на внасяната от него валута в наличност, като стойността на предмета на престъплението е в особено големи размери - 60 000 евро с левова равностойност 117 349,80лв./, като му е наложено наказание 5 месеца „лишаване от свобода“, отложено на основание чл.66 НК за срок от три години, и на основание чл.251 ал.2 НК сумата от 60 000 евро е отнета в полза на държавата. От правна стана е изяснено, че задължението на държавите членки да поправят вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, намира своето основание в чл.4 § 3 ал.2 ДЕС като проявление на принципа на лоялното сътрудничество на държавите членки с ЕС, задължаващ ги да вземат общи или специални мерки, необходими за гарантиране изпълнение на задълженията им, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. То е изведено като институт на извъндоговорна отговорност и част от правото на ЕС със съответните предпоставки за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавите членки в практиката на Съда (Francovich u Bonifaci, Kubler). Отговорността за нарушаване на ПЕС съобразно практиката на СЕС предпоставя достатъчно съществено нарушение на правна норма, която предоставя права на частно правни субекти, вреди и причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда/и. За достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза от правораздавателен орган при всички случаи се приема, когато окончателното съдебно решение е постановено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област, даваща очевиден отговор на съответен въпрос; при анализа дали нарушението е достатъчно съществено следва да се прецени и дали е налице явно нарушение на ПЕС (когато не е приложена ясна материалноправна норма), дали съдът явно не се е съобразил с практиката на Съда в съответната област и налице ли са всички фактори, характеризиращи положението, представено пред националния съд, които могат да изключат отговорността на държавата. Последната може да бъде ангажирана само за нарушение, извършено от съд, който разглежда делото като последна инстанция, който е задължен да отправи преюдициално запитване (чл.267 ал.3 ДФЕС), като нарушението на това задължение, разгледано съвкупно с нарушението на материалноправна норма и/или на практиката на Съда, може да ангажира отговорността на държавата. Задължението за отправяне на преюдициално запитване не е абсолютно и съдът може да се освободи от него, ако отправеният въпрос е идентичен с въпрос, на който СЕС вече е отговорил или е сходен със зададени въпроси, по които има установена съдебна практика и отговорът на въпроса е толкова очевиден, че не оставя място за никакво разумно съмнение. Въззивната инстанция е посочила, че съгласно чл.3 § 1 от Регламент (ЕО) 1889/2005 на Европейския Парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността (Регламента), всяко физическо лице, което влиза или излиза от Общността и носи пари в брой на стойност 10 000 EUR или повече, е задължено да декларира тази сума пред компетентните органи на държавата-членка, през която влиза или излиза от Общността, в съответствие с настоящия Регламент; задължението за деклариране се счита за неизпълнено, ако декларираната информация е невярна или непълна. Според чл.4 § 1 от Регламента, с цел да проверят съответствието на задължението за деклариране, предвидено в чл.3, служители на компетентните органи са оправомощени, в съответствие с условията, предвидени по националното законодателство, да извършват контрол върху физическите лица, техния багаж и превозни средства; ако задължението за деклариране не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат задържани след издаване на административно решение в съответствие с условията, предвидени по националното законодателство (чл.4 § 2). Чл.9 § 1 изр.1 от Регламента гласи, че всяка държава-членка въвежда санкции, които се налагат при неспазване на задължението за деклариране по член 3; тези санкции, обаче, съгласно чл.9 § 1 изр.2, трябва да са ефективни, съразмерни и възпиращи. Отразила е, че в разглеждания случай в основата на предявения иск е поставен въпросът дали предвидената в българското обективно право санкция по чл.251 ал.2 НК, предвиждаща отнемане в полза на държавата на сумата, предмет на престъплението, и приложението й от съда чрез конфискуването на недекларираната сума, противоречи на уредената в общностното право възможност за санкциониране при неизпълнение на задължението за деклариране. Намерила е, че цитираното правило на чл.9 от Регламента, на нарушението на което по същество се позовава ищецът заради конфискацията на сумата, предмет на престъплението, не подлежи на директно прилагане, тъй като не предписва конкретни санкции, а те трябва да се определят от националния законодател при спазване на принципите, заложени в чл.9 от Регламента. От своя страна, обаче, националните съдии следва да преценяват нормите на общностното право с оглед и даденото им от СЕС тълкуване и при липса на такова по идентичен случай да вземат предвид тълкуването по аналогични случаи. В конкретната хипотеза РС Сливница е приложил нормата на чл.251 ал.2 НК, която е в пряко противоречие с нормата на чл.4 § 2 от Регламента, който не допуска отнемането на недекларираната сума като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране, а единствено предвижда задържането й във връзка с проверка от компетентните органи. При неспазване на задължението за деклариране по чл.3 от Регламента всяка държава – членка въвежда санкции, които съгласно чл.9 § 1 изр.2 от Регламента трябва да са ефективни, съразмерни и възпиращи. В конкретната хипотеза съвместното прилагане на наказанието „лишаване от свобода“ по чл.251 ал.1 НК с отнемане на недекларираната сума в полза на държавата по чл.251 ал.2 НК е в явно нарушение на принципа на пропорционалност, установен в нормата на чл.9 § 1 от Регламента. При положение, че към 22.04.14 не е съществувало тълкуване на приложимото общностно право в практика на СЕС и значението и смисълът на съответните разпоредби от Регламента не са били толкова ясни за съда, РС е следвало да отправи запитване до СЕС по относимия за разглежданото от него производство, приключващо с окончателен акт, въпрос относно тълкуване на ПЕС - за тълкуване на чл.4 и чл.9 от Регламента, за да предотврати нарушение на правото на Съюза (чл.267 ал.3 ДФЕС). Неизпълнението на това задължение от РС, съчетано с постановяване на необжалваем съдебен акт, който противоречи на ПЕС, е квалифицирано като "достатъчно съществено" нарушение на общностното право. Посочено е, че тълкуване на приложимото общностно право по сходен случай е дадено в последващ одобряването на споразумението момент - с решение от 16.07.2015г. на СЕС по дело C-255/2014г. (Chmielewski). От това решение - с което се приема, че чл.9 § 1 от Регламент (ЕО) №.1889/2005 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, съгласно която за неизпълнението на предвиденото в чл.3 от посочения регламент задължение за деклариране се налага като санкция заплащането на административна глоба, чийто размер съответства на 60 % от недекларираната сума пари в брой, когато тази сума е по-голяма от 50 000 EUR - чрез логическо тълкуване може да се изведе недвусмислен извод, че съществува противоречие между чл.251 ал.2 НК и чл.4 § 2 и чл.9 § 1 от Регламента. При съмнение относно смисъла на общностната норма или съответствието на националното ни право с обсъжданите норми от Регламента, съобразно горепосоченото, съдът е следвало да отправи преюдициално запитване до СЕС. Ако бе отправил такова, би получил отговора, даден по-късно от СЕС по запитвания, вкл. на български съдилища /при позоваване на решението по дело №.С-255/14, с определението на СЕС от 12.07.18г по дело С 707/17 и с определение от 30.01.19 на СЕС по съединени дела С-335/18г. и С-336/18/ – а именно, че чл.9 § 1 от Регламента трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране по чл.3 от Регламента предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна, наказание „лишаване от свобода“ до шест години (съответно до пет години) или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението или в размер на една пета от недекларираната парична сума в брой, както и отнемане в полза на държавата на тази недекларирана сума. При това положение е заключено, че ако беше отказал да приложи нормата на чл.251 ал.2 НК (чл.5 ал.4 КРБ) или беше отправил преюдициално запитване (чл.267 ал.3 ДФЕС), РС Сливница нямаше да допусне нарушение на правото на Съюза. Постановеният от него окончателен акт, с който е приложено наказание „лишаване от свобода“ по чл.251 ал.1 НК, както и „отнемане“ на недекларираната сума в полза на държавата по чл.251 ал.2 НК, е в явно нарушение на принципа на пропорционалност. Даденото от СЕС тълкуване на посочените норми има обратно действие или за РБ това тълкуване се прилага от 2007г., когато държавата става страна членка на ЕС. В контекста на изложените принципни и конкретни съображения за фактическия състав на отговорността на държавата за поправяне на вреди, причинени от нарушение на ПЕС, нарушението на ответния РС представлява „достатъчно съществено“ нарушение на общностното право. Обстоятелство, че друг държавен орган (законодателният орган) е допуснал да съществува несъответствие между националното ни и общностното право, не е правоизключващо отговорността на съдилищата, които са длъжни да прилагат националното право в съответствие с общностното и носят отговорност, при определени предпоставки, за нарушението на последното. Намерено е, че между нарушението от страна на ответника РС Сливница и претърпяната от ищеца вреда под формата на загуба е налице пряка причинно – следствена връзка (каквато не е налице между бездействието на НС да приведе в съответствие националната норма с ПЕС и процесната вреда), поради което тази вреда подлежи на обезщетяване чрез присъждане на равностойността на отнетата сума. При това положение искът срещу РС Сливница е основателен, а този срещу Народното събрание - неоснователен. Съгласно чл.280 ГПК решението подлежи на касационно обжалване ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, чл.280 ал.1 т.2 ГПК и чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпросите, които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на СЕС /№.1-№.2/ и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото /№.3-№.8/: 1.„В конкретния случай неотправянето на преюдициално запитване до Съда на ЕС от национален съд, който се произнася като последна инстанция, представлява ли само по себе си нарушение, което следва да бъде квалифицирано като достатъчно съществено и е от естество да ангажира извъндоговорната отговорност на държавата при условие, че Съдът на ЕС в решение 30 септември 2003 „Кubler“, С-224/01, ЕU:С:2003:513, т.53-56 и в решение от 28 юли 2016, Тomasova, С-168/15, EU:С:2916:602, т.25 се произнася в обратния смисъл?“; 2.„Като приема, че РС Сливница при постановяването на определението от 22.04.14, с което е одобрил споразумение, с което се налага мярка по чл.251 ал.2 НК, е допуснал достатъчно съществено нарушение, поради явно несъблюдаване с практиката на Съда на ЕС, САС нарушил ли е установената практика на Съда на ЕС в решение от 30 септември 2003 „Кubler“, С-224/01, ЕU:С:2003:513, т.118-124 и в решение от 28 юли 2016, Тomasova, С-168/15, EU:С:2916:602, т.29, т.30, т.33, съгласно които достатъчно съществено нарушение, извършено от съд, е налице, едва след приемането на ясно тълкуване на материалноправните разпоредби на правото на ЕС от страна на Съда на ЕС?“; 3.“Допуснал ли е РС Сливница достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при постановяването на определението от 22.04.14, с което е одобрено споразумение, в което, наред с наказанието „лишаване от свобода“ при условията на чл.66 НК, е наложена и мярка по чл.251 ал.2 НК, при условие, че определението е постановено преди приемането от Съда на ЕС на Определение от 30.01.19, АК, С-335/18, и С-336/18, EU:С:2019:92, в което за първи път по ясен и недвусмислен начин Съдът на ЕС приема, че мярката по чл.251 ал.2 ВС е несъвместима с правото на Съюза?“; 4.“Допуснал ли е РС Сливница достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при постановяване на определението от 22.04.14, с което е одобрено споразумение, в което, наред с наказанието „лишаване от свобода“ при условията на чл.66 НК, е наложена и мярката по чл.251 ал.2 НК, при условие, че в решение от 16.07.15 Chmielewski, С-255/14, EU:С:2015:475 Съдът на ЕС е приел, че чл.9 пар.1 от Регламент (ЕО) №.1889/05 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.05 относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, съгласно която за неизпълнението на предвиденото в чл.3 от посочения регламент задължение за деклариране се налага като санкция заплащане на административна глоба, чийто размер съответства на 60% от недекларираната сума пари в брой, когато тази сума е по-голяма от 50000евро; чл.4 пар.2 от Регламент ЕО №.1889/05 не е бил предмет на тълкуване в решение от 15.07.15 Chmielewski, С-255/14, EU:С:2015:475; в определение от 12.07.2018 Pinzaru и Cirstinоiu, С-707/17, EU:С:2018:574 Съдът на ЕС е приел, че чл.9, пар.1 от Регламент ЕО №.1889/05 на Европейския парламент и на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране по чл.3 от този регламент предвижда от една страна отнемане на недекларирана сума в полза на държавата и от друга страна наказание „лишаване от свобода“ до 6г. или глоба в размер на двойната сума на престъплението, т.е. Съдът на ЕС не е включил съвместимостта на мярката по чл.251 ал.2 НК с правото на ЕС към 22.04.14, а единствено се произнася по несъвместимостта на кумулативното прилагане на наказанието по чл.251 ал.1 с мярката по чл.251 ал.2 НК?“; 5.“Преди приемането на опр. от 30.01.2019, АК, С-335/18 и С-336/18, ЕU:С:2019:92 на Съда на ЕС, разпоредбата на чл.4 пар.2 и чл.9 пар.1 от Регламент 1889/05 налагат ли ясно и недвусмислено задължение на националния съд да не налага мярка по чл.251 ал.2 НК поради нейната несъвместимост с правото на ЕС?“; 6. „Действието ex tunc на актовете на Съда на ЕС /решения и определения/, с които СЕС се произнася по същество на преюдициални запитвания за тълкуване, засяга ли правоотношения, споровете по които са разрешени с влязъл в сила акт на националния съд?“; 7.“Следва ли да се приеме, че може да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на РС Сливница в настоящия случай, когато е налице основание производството по наказателното дело да бъде възобновено?“;8. “Към кого е насочен актът на СЕС, с който съответната национална правна норма е обявена за противоречаща на законодателството на ЕС – пряко към правоприлагащите органи или към законодателната власт, който именно е длъжна да синхронизира вътрешното право с правото на ЕС?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Във връзка с първите два въпроса не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. В решенията по посочените от касатора дела С-168/15 и С-224/01 на СЕС е прието, че за да се определи дали е налице достатъчно съществено нарушение, трябва да се отчитат всички фактори, характеризиращи положението, представено пред националния съд; елементите, които следва да се съобразят при преценката за характера на нарушението, са: степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, обхватът на правото на преценка, който нарушената норма оставя на националните органи; умисълът или небрежността при извършването на нарушението или при причиняването на вредата; извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото; обстоятелството, че действия на институция на Съюза може да са допринесли за приемане или запазване на национални мерки или практики, нарушаващи правото на Съюза, неизпълнението от разглежданата юрисдикция на задължението й за отправяне на преюдициално запитване по силата на член 267, трета алинея ДФЕС; от друга страна, в § 26 от решение по дело С-168/15 е посочено, че "при всички положения нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. реш. от 30 септември 2003, Kubler, C-224/01, EU: C:2003:513, т.56, от 12 декември 2006, Test Claimants in the FII Group Litigation, C-446/04, EU:C:2006:774, т.214 и от 25 ноември 2010г., C-429/09, EU:C:2010:717, т.52)". В конкретния случай атакуваното въззивно решение е постановено в съответствие с разрешенията и при преценка на сочените в тях критерии за определяне дали е налице съществено нарушение на правото на Съюза. В същото съдът не е посочил като единствено и самостоятелно основание за отговорността на ответника неотправянето на преюдициално запитване. Напротив, последното е обсъдено наред с останалите относими обстоятелства, в това число приложението от съда на нормата на чл.251 ал.2 НК – която е в пряко противоречие с чл.4 пар.2 от Регламента /който не допуска отнемане на недекларирана сума като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране, а единствено предвижда задържането й във връзка с проверка от компетентните органи/ /т.е. съобразено е неизпълнението на задължението на българския съд при разглеждането на наказателното дело да прецени съществуващото общностно право и да съобрази противоречието между приложимата национална норма и общностната в Регламент 1889/05/, неотчитането на въведените с чл.9 пар.1 изр.2 от Регламента принципни изисквания въведените от държавите членки санкции да са ефективни, съразмерни и възпиращи, постановените в последствие изрични актове на СЕС по преюдициални запитвания, имащи действие ex tunk, цитирани по-долу, които изрично признават несъвместимостта на национална уредба като тази в чл.251 НК /преди отмяната с ДВ бр.83/19/ с разпоредбите на Регламент 1889/05. Предвид изложеното не е налице твърдяното противоречие с решение на СЕС и съответно основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Въпроси №.3-№.5 не съставляват правни въпроси, доколкото са конкретни, фактически, свързани с фактите и обстоятелствата по делото, като отговора им следва да се даде с акта по същество – решението, а не в настоящата фаза по селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ГПК. Не съставляват годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и шести и седми въпрос, доколкото не са били предмет на обсъждане и въззивната инстанция не е излагала изрични мотиви по тях. Същевременно за пълнота следва да се посочи, че актовете на СЕС, с които се произнася по отправени до него преюдициални запитвания, имат действие ex tunc /т.е. от самото начало, с обратна сила/; актът, с който СЕС отговаря на отправеното до него преюдициално запитване, не е съдебен акт, с който се разрешава конкретен спор, а такъв, с който се дава тълкуване на общностното право-поради което и следва да бъде взет предвид от националните съдилища при разрешаване на повдигнатите пред тях спорове; евентуалното несъобразяване на това изискване не е пречка решението на националния съд да влезе в сила и се ползва със сила на пресъдено нещо, но последната не препятства ангажирането на отговорността на Държавата за вреди от нарушаване на общностното право /ако такива са последвали поради несъобразяването на акта на СЕС/; поради това и тази отговорност може да бъде търсена и когато общностното право е нарушено с национално съдебно решение, което е влязло в сила преди постановяване на акта на СЕС по преюдициалното запитване, но се отнася до разрешен с него въпрос; в този случай даденото от СЕС тълкуване на общностното право ще се преценява с оглед на всички останали данни, за да бъде извършена преценка за наличието или не на предпоставките за отговорността на Държавата за нарушението. В случая е налице достатъчно ясна практика на СЕС – по дела C-255/14 / в реш. от 16.07.15, Chmielewski (C-255/14, EU:C:2015:475, т.30 и 31) Съдът приема, че глоба, която е в размер на 60 % от недекларираната сума пари в брой, когато тази сума е по-голяма от 50 000 EUR, и която глоба е наложена за неизпълнение на задължението за деклариране по член 3 от Регламент №.1889/2005, не изглежда съразмерна предвид естеството на съответното, C-707/17 /в опр. от 12.07.18, Д. П., Р.-А. Ч. Съдът приема, че чл.9 пар.1 от Регламент (ЕО) №.1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране по член 3 от този регламент предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението/, съединени дела С-335/18 и С-336/18 по преюдициални запитвания на български съдилища /в опр. от 30.01.19, т.38, СЕС приема, че с оглед изводите, изложени в дело С-255/14,, дори и неизпълнението на задължението за деклариране да се наказваше само с отнемане в полза на държавата на цялата недекларирана сума, без каквото и да е лишаване от свобода или глоба, сама по себе си тази мярка би надхвърлила границите на необходимото за гарантиране на изпълнението на това задължение за деклариране; предвид обстоятелството, че според Съда глоба в размер на 60 % от недекларираната сума пари в брой, наложена за неизпълнение на посоченото задължение, не изглежда съразмерна предвид естеството на съответното нарушение, по-тежка мярка като отнемането в полза на държавата на цялата недекларирана сума a fortiori не би могло да се счита за съразмерна/, които изрично и недвусмислено поясняват как следва да се тълкуват приложимите правни норми от Регламента. В същия смисъл те е трябвало да се разбират и към 2014г, когато е било постановено и определението на Сливнишкия РС за одобряване на споразумението /даденото от съда тълкуване не създава нови норми и нови задължения, а указва как тълкуваната норма е следвало да бъде разбирана и прилагана от самото начало/. Правилното прилагане на правото на ЕС е основна част от правораздавателната дейност на националните юрисдикции, поради което е безспорно, че неправилното прилагане на общностни норми води до съществено нарушение на правото на ЕС, пред вид задължителния характер на практиката на СЕС и принципа за предимство на правото на ЕС. С оглед на изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Аналогичното важи и за осми въпрос, който е ясен и не се нуждае от тълкуване - поради което и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно трайно установената практика на Съда на ЕС, част от която по дела C-46/93 и C-48/93, C-224/01, C-173/03 и други, всички държавни власти – законодателна, изпълнителна, съдебна, са обвързани при изпълнението на своите задачи от изискването да спазват правилата, изведени от правото на Съюза; поради това и всеки орган, който е допуснал нарушение на общностното право, от което са произтекли вреди за частноправните субекти, е легитимиран в процеса като процесуален субституент на държавата. Доколкото е релевирано оплакване за очевидна неправилност, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.