Определение № 2938 от 03.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 448/2026 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от М. Д. Д., представляван от съпругата си М. Г. – Д., срещу определение №10885/05.06.2025г. по ч.гр.д. №8499/2021г. на Софийски градски съд. В жалбата са изложени твърдения за неправилност и незаконосъобразност на определението, тъй като същото прегражда правилния ход на делото. Отправено е искане за неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответниците Й. Б. М. и Частен съдебен изпълнител С. Я., не са депозирали писмени отговори и не изразяват становище по жалбата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото е направено искане за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК поради нарушение на чл.6 от ЕКЗПЧОС, тъй като ограничава правото на достъп до справедлив процес от безпристрастен съд. Изложени са твърдения за незаконен състав на съда, тъй като съдиите С. З. и К. М. са си правили самоотводи по десетки дела на касатора, но са разгледали процесното. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: С обжалваното определение въззивният съд потвърдил определението на първостепенния съд за прекратяване на производството по делото като недопустимо. За да постанови този резултат съдът приел, че делото било образувано по предявени искове от М. Д. Д. срещу С. В. М., Г. М., Й. Б. М. и ЧСИ С. Я. за заплащане на сумите от по 195 000 евро обезщетение за причинени имуществени вреди и 10 800 лева за обезщетение на причинените му имуществени вреди и неоснователно обогатяване. Съдът приел, че след направените уточнения и частичното прекратяване на производството, предявените от ищеца М. Д. искове били следните: 1/ срещу Й. М. за заплащане на сумата от 24 500 лева, предявена като частична от пълната сума от 195 000 евро – обезщетение за причинени загуби от Й. Б. М., настъпили от неизпълнение на сключения от ищеца предварителен договор от 05.03.2009 г. за покупко-продажба на имот в [населено място] на Р. Е. Р., резултат от неправомерно снабдяване на Й. М. с изпълнителен лист, въз основа на който неправомерно било възложено на ЧСИ Я. принудително събиране на вземането и образувано изп.д. № 348//2008 г. на ЧСИ Я., довело до възбрана на собствения на ищеца недвижим имот в [населено място]; и 2/ срещу ЧСИ С. Я. за заплащане на сумата 24 500 лева, предявена като частична от пълната сума от 195 000 евро – обезщетение за причинени вреди от налагане на възбрана върху собствения на ищеца недвижим имот в [населено място]. При преценка допустимостта на предявения иск въззивният съд съобразил влязлото в сила решение между същите страни по гр.д. № 94/2010 г. по описа на Окръжен съд – Враца, с което били отхвърлени предявените от М. Д. Д. искове, както следва: 1/ срещу Й. Б. М. за заплащане на сумата от 25 001 лева, предявен като частичен от пълния размер от 195 000 евро, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от неправомерни действия на М., изразяващи се в снабдяването ѝ с изпълнителен лист за вземането за издръжка в противоречие със закона и неправомерно възлагане принудителното събиране на вземането на ЧСИ, довело до възбрана върху собствения на ищеца недвижим имот; и 2/ срещу ЧСИ С. Я. иск за заплащане на сумата от 195 000 евро – обезщетение за вреди от неправомерни действия по изп.д. №354/2008 г., изразяващи се в налагане на възбрана върху собствения на ищеца недвижим имот в [населено място]. С оглед предметните предели на двете производства, съдът направил извод, че доколкото претенцията по гр.д. № 94/2010 г. по описа на Окръжен съд – Враца на Д. срещу ЧСИ Я. била заявена като такава в пълен размер от 195 000 евро, а тази срещу същия ответник по гр.д. № 74366/2018 г. по описа на СРС, 45-ти състав – като частична от общия размер на вредите от 195 000 евро, при идентични твърдения за обстоятелствата, от които са настъпили вредите, то спорът за дължимостта на цялата претенция бил разрешен със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по гр.д.№94/2010г., поради което производството в тази част е недопустимо и подлежи на прекратяване. При преценка допустимостта на втория предявен иск срещу Й. Б. М. съдът се позовал на трайно установената съдебна практика, включително и задължителната такава – т.2 от ТР №3/2016г. на ОСГТК на ВКС, според която при наличие на влязло в сила решение, с което е отхвърлен частичен иск, е недопустимо да се предявява друг иск за същото вземане между същите страни, респ. техните правоприемници. Приел, че с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичния иск, се отрича цялото спорно право, а силата на пресъдено нещо се разпростира по отношение на непредявената част от вземането, включително и относно правопораждащите факти. С оглед на тези принципни разрешения и идентичността на обстоятелствата, от които произтичат вземанията на ищеца предмет на двете производства, въззивният съд направил извод за недопустимост и на този иск, тъй като същият вече е разгледан и разрешен с влязло в сила решение. С оглед обвързаността на страните по делото от субективните и обективни предели на решението, постановено в предходното производство, съгласно разпоредбата на чл.298 ал.1 ГПК, съдът извел крайния си извод за недопустимост на производството и законосъобразност на обжалваното определение. Съобразно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК допускането до разглеждане на касационната жалба е обвързано от наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК и необходимостта касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд и които са от значение за формиране на решаващата му воля, съответно за изхода на конкретното дело. Въпросите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора, като по същите следва да е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Доводите за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване. По тях касационната инстанция се произнася след допускане на обжалването, при проверката за законосъобразност на обжалвания акт (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В конкретния случай, касаторът М. Д. Д. навел довод за противоречие на обжалваното определение с чл.6 от ЕКЗПЧОС, като ограничаващо правото му на достъп до справедлив процес от безпристрастен съд. Обосновал искането си с твърдение за участие в състава на членове, които са се отвеждали по негови предходни дела. Макар страната да не е посочила разпоредбата на ГПК, в чийто обхват попада направеното искане, касационната инстанция има право да го квалифицира, като в конкретния случай същото е по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Съгласно установената практика на Европейския съд по правата на човека, безпристрастността на съда по смисъла на член 6 § 1 от ЕКЗПЧОС се преценява според: субективен подход, който отчита личното убеждение и поведение на съдията (дали са проявени лични пристрастия или предубеденост по конкретното дело), и според обективен подход, при който се преценява дали съдът е предложил (чрез състава си) достатъчно гаранции, за да се изключи всяко основателно съмнение у страната или трето непредубедено лице относно неговата безпристрастност, т.е. дали независимо от личното поведение на съдията, определени проверими факти пораждат съмнение за неговата безпристрастност (делото К. с/у Кипър [ГК], № 73797/01, § 118, ЕСПЧ 2005-XIII, М. с/у М. [ГК], № 17056/06, § 93, ЕСПЧ 2009, М. с/у Франция [ГК], № 29369/10, § 73, ЕСПЧ 2015, и И. с/у Германия [ГК], № 10211/12 и 27505/14, § 287, 4 декември 2018 г.). Решаващо при тази преценка е обстоятелството дали опасенията на засегнатото лице могат да се считат за обективно оправдани (делото Б. срещу България и делото М. срещу М.). Тези разрешения са възприети и от националните съдилища, които последователно преценяват наличието на посочените по-горе основания за отвод във всеки конкретен случай и според обективно установените факти. Сам по себе си предходният отвод на съдия или съдебен състав не е достатъчен да обоснове наличие на основателни съмнения за неговата безпристрастност при разглеждане на последващ спор с участието на същата страна, при липса на изложени конкретни обстоятелства, от които произтичат съмненията. Отказът на съда да уважи неоснователните искания за отвод на участниците в производството не го прави пристрастен, а уважаването на абстрактните такива не е гаранция за осигуряване на безпристрастен съд. При постановяване на обжалваното определение решаващият състав е направил преценка на заявените в исковата молба твърдения и ги е отнесъл към търсената от страната защита, за да обоснове извода си относно допустимостта на производството. В правомощията на съда, и негово задължение, е да обезпечи даването на ход и разглеждането на редовни и допустими искове. Съдът служебно прави проверка за наличието на процесуалните предпоставки (условията), от които зависи съществуването и надлежното упражняване на правото на иск (с изключение на местната подсъдност и договорът за отнасяне на спора пред арбитраж). Достатъчна е липсата на която и да е от предвидените в ГПК положителни или наличие на която и да е от отрицателните предпоставки за завеждане на делото, за да бъдат процесът и делото недопустими. Не даването на ход и прекратяване на производството по недопустими искове не съставлява лишаване от достъп до съд, нито лишава страната от ефикасни способи за защита. Тази уредба не противоречи на ЕКЗПЧОС, нито обосновава извод за липса на безпристрастен съд. Напротив, нормата на чл. 6 ЕКПЧОС изисква от съда да вземе мерки за адекватно организиране и допускане до разглеждане на допустими искови претенции, което е част от задължението му за осигуряване на страните на справедлив съдебен процес. В този смисъл е и посоченото от касатора решение по Дело Ashingdane v. the United Uingdom. В същото ЕСПЧ е приел, че „правото на достъп до съд не е абсолютно, а може да бъде предмет на ограничения; те са разрешени по подразбиране, тъй като правото на достъп „по своята същност изисква регулиране от страна на държавата – регулиране, което може да е различно по време и място в зависимост от нуждите и ресурсите на общността и на лицата“ (решение Golder, стр. 19, параграф 38, цитиращо решението “Belgian Linguistic” от 23 юли 1968 г., Серия A № 6, стр. 32, параграф 5). При определяне на такава регулация Високодоговарящите страни се ползват с известна свобода на преценка.“ В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т.2 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение