Определение № 3683 от 22.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4520/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Е. Б. от [населено място], [община], чрез пълномощника му адв. Ж. С., срещу решение № 744 от 04.06.2023 г. по в. гр. д. № 3530/2021 г. на Софийския апелативен съд.

С обжалваното решение е потвърдено решение от 15.04.2021 г. по гр. д. № 10627/2015 г. на Софийския градски съд, с което е признато за установено по предявения от „Инвестбанк“ АД срещу Б. Ц. Я. и И. Е. Б. отрицателен установителен иск по чл. 464 ГПК вр. чл. 72, ал. 1 ЗС, че в полза на И. Е. Б. срещу Б. Ц. Я. не съществува вземане в размер на 118 400 лева за извършени подобрения в недвижим имот, съставляващ апартамент № 3, находящ се в [населено място], [улица] площ 112,06 кв. м., за което е признато право на задържане с влязло в сила решение по гр. д. № 295/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд, която сума е предмет на принудително изпълнение по изп. д. № 1207/2014 г. по описа на ЧСИ Мирослав Колев.

Съгласно мотивите към обжалваното решение, по делото е установено, че за обезпечаване вземането на ищеца „Инвестбанк“ АД по договор за банков кредит овърдрафт в размер на 650 000 евро между него и ответника Б. Я. - кредитополучател, е сключен на 25.07.2008 г. договор за учредяване на ипотека върху недвижими имоти, един от които е апартамент № 3, находящ се в [населено място], [улица]. Поради изискуемост на вземането банката се е снабдила с изпълнителен лист, издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. За събиране на вземането е образувано изп. д. № 1207/2014 г.

На 12.06.2014 г. по гр. д. № 295/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд е издадена обезпечителна заповед по допуснато обезпечение на бъдещ иск на ответника по настоящото дело И. Б. срещу другия ответник Б. Я. с правно основание чл. 72 ЗС за сумата от 118 400 лева, с която се е увеличила стойността на процесния имот, като обезпечителната мярка е възбрана върху имота.

На основание чл. 459 ГПК ответникът Б. се е присъединил като взискател по изпълнителното дело, изпълнението по което е насочено срещу апартамент № 3. Имотът е продаден на публична продан. На 09.07.2015 г. е изготвен протокол за извършено разпределение на суми от публичната продан.

С решение № 608 от 31.03.2016 г. по ч. гр. д. № 1301/2016 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 186 от 08.01.2016 г. на Софийския градски съд по ч. гр. д. № 16686/2015 г., с което е отменено разпределението в частта по т.4.2.2 и т.4.3, и вместо това е постановено за взискателя И. Б. по т.4.2.2 да бъде разпределена сумата 118 400 лева от общо 118 400 лева, а по т.4.3 за взискателя „Инвестбанк” АД да бъде разпределена сумата 164 491,81 лева, като се удовлетворят пълно такси в размер 9,98 лева, мораторна лихва 8569,39 лева, държавни такси 28 833,75 лева, неустойка за забава 80 832 лева, частично договорна лихва в размер 46 245,86 лева от общ размер 80 985,48 лева и не бъдат разпределени суми за адвокатско възнаграждение 887,01 лева и законна лихва върху главницата в размер 213 859,84 лева.

Междувременно с решение № 516 от 16.10.2015 г. по гр. дело № 295/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд, постановено на основание чл. 239 ГПК, Б. Я. е осъден да заплати на И. Б. увеличената стойност вследствие на извършените подобрения в апаратамент № 3 и е признато правото на задържане на ищеца върху имота до заплащане на присъдената сума. По това дело са били събрани гласни доказателства и заключение на съдебно-техническа и оценителна експертиза.

Като основен спорен въпрос по настоящото дело въззивният съд е определил въпроса дали е възникнало и съществува ли вземането за извършени подобрения в процесния имот в полза на присъединения по изпълнителното дело взискател.

Съдът е приел предявения на 17.08.2015 г. иск за допустим. Към посочената дата извършеното от съдебния изпълнител разпределение не е било влязло в сила и за ищеца е налице правен интерес от търсената защита, който се обосновава с обстоятелството, че с изготвеното разпределение вземането на ответника Б., заради което се упражнява право на задържане, следва да бъде удоволетворено преди обезпеченото с ипотека вземане на банката, за която са били заделени само 164 491,81 лева. Съдът е посочил още, че реализирането на защитата извън визирания в чл. 464, ал. 1 ГПК едномесечен срок от разпределението за предявяване на иска за оспорване вземането на присъединения кредитор не рефлектира върху неговата допустимост - исковата защита е допустима, и то без оглед на това, дали претенцията е предявена в посочения срок или извън него - в първия случай, т. е. когато срокът е спазен, сумата не се предава фактически на взискателя и искът е установителен, докато във втория, т. е. когато този срок не е спазен, защитата следва да се проведе чрез осъдителен иск поради изплащане на сумата на взискателя с оспореното вземане.

Във връзка с представените по гр. д. № 295/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд предварителен договор, анекси и споразумения към него, сключени между Б. Я. и И. Б., въззивният съд е приел, че датата на съставяне на тези документи е непротивопоставима на ищеца „Инвестбанк“ АД, освен ако не е достоверна. Банката се явява „трето лице“ по смисъла на чл. 181 ГПК, тъй като не е участвала в съставянето на документите и интересите й биха могли да бъдат увредени от антидатирането им. Въпреки дадената по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК възможност на страните да се снабдят със сведения от регистрите на Нотариалната камара относно удостоверяването на подписите и/или преписи от частен документ - предварителен договор за покупко-продажба на имот от 05.03.2008 г. и последващите към него анекси и споразумения, това не е сторено. А тъй като е недопустимо достоверна дата да се установява със свидетелски показания, въззивният съд е отказал да кредитира показанията на св. З., според която предварителният договор е сключен през м. март 2008 г. Посочил е, че съдържанието на предварителния договор и последващите споразумения и анекси, в които са описани видът и състоянието на апартамент № 3, признанието на Я. за извършените от Б. подобрения за пръв път са възпроизведени в мотивите на решение № 516 от 16.10.2015 г. по гр. д. № 295/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд, поради което е намерил, че датата на съставяне на тези документи е 16.10.2015 г., когато е постановен съдебният акт. Посочил е, че силата на пресъдено нещо, с която е установено, че Я. следва да заплати на Б. сумата 118 400 лева, представляваща увеличена стойност на имота вследствие извършени подобрения, е непротивопоставима на взискателя по отрицателния установителен иск по чл. 464 ГПК. Обстоятелството, че документите са съставени през 2015 г., когато процесният апартамент е бил ипотекиран в полза на „Инвестбанк“ АД, а длъжникът не е изпълнявал задълженията си по кредита, създвава съмнение, че подобренията са реално извършени (при риск имотът да бъде изнесен на публична продан) и навеждат на вероятността за намерение за увреждане интересите на банката в изпълнителния процес, доколкото вземането за подобрения предхожда привилегията на ипотекарния кредитор. Съдът е приел за житейски необосновано твърдението, че за извършването на ремонтни дейности на стойност 118 400 лева не са съставени каквито и да било писмени документи, удостоверяващи разходите (дори да се зачете традиционното устно договаряне между възложители и изпълнители по договори за изработка, за СМР са влагани материали, които са заплащани, и тяхното количество и цена могат да са ориентир в подкрепа на твърдението за осъществени подобрения).

Въз основа на всичко изложено въззивният съд е заключил, че по делото не е доказано оспореното вземане на присъединения взискател Б. срещу длъжника Я. да е възникнало и да съществува, нито че са извършени подобрения, с които се е увеличила стойността на апартамент № 3, за които длъжникът е бил осъден, като самото обстоятелство, че е постановено неоспорено неприсъствено решение, създава вероятност за симулиран процес.

Подадената от ответника по делото И. Е. Б. касационна жалба е процесуално допустима като редовна, подадена от надлежно легитимирано лице в законоустановения срок и срещу подлежащ на касационна проверка въззивен съдебен акт.

Ищецът по делото „Инвестбанк“ АД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, ответникът Б. Ц. Я. не е подал отговор на жалбата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси, които счита, че са разрешени при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 104 от 16.08.2019 г. по гр. д. № 2683/2018 г. на ВКС, IV-то г. о., и определение № 165 от 11.04.2016 г. по ч. т. д. № 150/2016 г. на ВКС, I-во т. о.:

1. Съществува ли задължение за въззивните съдилища да обсъждат всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да се обосновават защо кредитират или не кредитират определени доказателства;

2. Преклузивен ли е едномесечният срок по чл. 464, ал. 1 ГПК;

3. Допустимо ли е кредитор да оспори с отрицателен установителен иск правата на друг кредитор след изтичането на едномесечния срок по чл. 464, ал. 1 ГПК;

4. Има ли значение видът на търсената защита при предявяване на иска по чл. 464, ал. 1 ГПК;

5. Какво е правното значение на посочения в чл. 464, ал. 1 ГПК едномесечен срок, след като спазването му не оказва никакво влияние върху реализиране на защитата на кредитора.

Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК - очевидна неправилност.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното:

Първият поставен въпрос не обосновава основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото решаващите изводи във въззивното решение са формирани след обсъждане на всички твърдения, възражения и доводи на страните, както и на всички необходими, относими и допустими доказателства. Изложени са и съображения за недопустимост на гласните доказателства, по която причина въззивният съд е отказал да ги кредитира. Ето защо не се установява въззивното решение да противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС относно дейността на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на спора.

Останалите въпроси също не обосновават поддържаното от касатора основание.

Въпросът дали срокът по чл. 464, ал. 1 ГПК е преклузивен (въпрос № 2) не е спорен по делото, а и въззивният съд не се е отклонил от приетото в решение № 104 от 16.08.2019 г. по гр. д. № 2683/2018 г. на ВКС, IV-то г. о., че срокът е именно такъв. Спорът се свежда до това кой е допустимият вид защита в хипотеза като настоящата, при която искът е бил предявен преди влизане в сила на разпределението, и оттам - дали предявеният от касатора иск е допустим (останалите поставени от касатора въпроси, обобщени от състава на ВКС съгласно правомощията му по т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).

В посоченото от касатора определение № 165 от 11.04.2016 г. по ч. т. д. № 150/2016 г. на ВКС, I-во т. о., е прието, че исковата защита е допустима и извън едномесечния срок по чл. 464, ал. 1 ГПК, но както следва: когато срокът е спазен, е допустим установителен иск, а когато срокът не е спазен, защитата следва да се проведе чрез осъдителен иск. Тази съдебна практика се споделя и от настоящия съдебен състав, който намира за необходимо да добави, че срокът започва да тече от момента на влизане в сила на разпределението, защото до този момент не е ясно какви суми ще бъдат заделени за удовлетворяване вземанията на отделните взискатели. Съдебният изпълнител може да предаде сумите по разпределението едва след влизането му в сила, тъй като влязлото в сила разпределение предопределя плащането (аргумент от чл. 462 и чл. 463 ГПК). И както е прието в определение № 464 от 01.11.2016 г. по ч. т. д. № 553/2016 г. на ВКС, I-во т. о.: „Съгласно чл. 464, ал. 1 ГПК защитното средство на взискателя е отрицателният установителен иск. За да обезпечи предявения иск, законодателят с разпоредбата на чл. 464, ал. 1 ГПК е предвидил спиране на изпълнението на взискателя с оспорено вземане, т. е. сумата не се предава на взискателя от съдебния изпълнител, независимо че разпределението е влязло в сила. Понеже спирането обезпечава един бъдещ иск, законодателят е определил срок за предявяване на иска - искът трябва да бъде предявен в едномесечен срок, считано от разпределението, в противен случай сумата се предава на взискателя. Искът е установителен, защото сумата се задържа по сметка на съдебния изпълнител съгласно чл. 464, ал. 1 ГПК. В зависимост от изхода на делото - тя или ще бъде предадена на взискателя (при отхвърляне на иска) или ще бъде разпределена между останалите взискатели (при уважаване на иска). Ищецът ще има правен интерес от предявяване на установителен иск и след срока по чл. 464, ал. 1 ГПК когато сумата не е предадена от съдебния изпълнител на взискателя с оспорено вземане, напр. поради наложено обезпечение - спиране на изпълнителното производство. При изплащане на сумата от съдебния изпълнител на взискателя с оспорено вземане, исковата защита на взискателя ще бъде осъдителният иск, тъй като същата ще се намира в неговия патримониум, а не по сметка на съдебния изпълнител. Следователно, пропускането, респ. предявяването на иска извън посочения в чл. 464, ал.1 ГПК срок, не рефлектира върху правото на защита на взискателя, който оспорва вземането на друг взискател. Исковата защита е допустима без оглед на това дали искът е предявен в едномесечния срок по чл. 464, ал. 1 ГПК или извън него. Видът на искова защита ще зависи от това дали сумата се намира по сметка на съдебния изпълнител или е в патримониума на взискателя с оспорено вземане. В първия случай искът е установителен, а във втория - осъдителен“.

В разглеждания по настоящото дело случай протоколът за извършеното разпределение е изготвен на 09.07.2015 г., а искът по чл. 464, ал. 1 ГПК е предявен на 17.08.2015 г., т. е. преди влизане в сила на 31.03.2016 г. на разпределението, когато сумата все още се е намирала по сметката на съдебния изпълнител, поради което допустимата искова защита е чрез отрицателен установителен иск, какъвто е предявеният. Ето защо не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС.

Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е видна от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. Изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика.

С оглед изхода на делото и предвид направеното искане, на ответника по касация „Инвестбанк“ АД, представляван в касационното производство от юрк. В. А., следва да се присъдят разноски по водене на делото, представляващи юрисконсултско възнаграждение, в размер на 200 лева, определен при приложение разпоредбите на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП. Независимо от факта, че материалният интерес в разглеждания случай е 118 400 лева, настоящият състав намира, че с оглед ниската правна и фактическа сложност на делото разпоредбата на чл. 25, ал. 2 НЗПП, даваща възможност възнаграждението да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално предвидения размер по ал. 1 за защита по дела с материален интерес над 10 000 лв., не намира приложение.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.