Определение № 619 от 10.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4888/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. Е. Я., срещу определение № 10621 от 02.06.2025 г. по в. ч. гр. д. № 1996/2025 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 4254 от 26.01.2025 г., постановено по гр. д. № 2866/2025 г. на Софийски районен съд за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по предявения от М. иск срещу Апелативен съд – София за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно задържане. Оплакванията са за неправилност на атакувания съдебен акт, претендира се отмяната му. Като основание за допускане на касационно обжалване сочи чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставя следния въпрос: Следва ли съдът да прекратява производство по иск за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с мотив „злоупотреба с процесуално право“, когато ищецът е оправдан с вляза в сила присъда и търси обезщетение за вреди от задържане под стража, наложено в рамките на същото производство, а участието му в други дела по време на изтърпяване на наказание представлява упражняване на гарантирано от Конституцията, Конвенцията и правото на ЕС право на достъп до съд? Завеждането на дела и явяването в съдебни заседания представлява ли отклонение от режима на изтърпяване на присъдата? Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимна страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че ищецът е претендирал да е претърпял вреди от действия на апелативния специализиран наказателен съд, чийто правоприемник е ответникът, изразяващи се във вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“. Отчел е, че допустимостта на такава претенция е обусловена от твърдения, че мярката е била отменена, тъй като държавата дължи обезщетение за вреди само на онези лица, спрямо които приложените принудителни, наказателни или административно-наказателни мерки са били отменени като незаконосъобразни по предвидения за това процесуален ред. В тази връзка съдът е съобразил задължителните постановки в т. 13 на Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК, според което държавата отговаря за вреди по чл. 2, т. 1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на наказателното производство, а задържането е такова, когато не отговаря на предвидените в закона изисквания за налагането на тази мярка за неотклонение. При липсата на надлежни твърдения, че мярката за неотклонение, която е била наложена на ищеца, е била отменена, предвид и че в случая апелативният специализиран наказателен съд е действал като последна инстанция в производството по чл. 65 НПК, съдът е стигнал до извод, че предявеният иск е процесуално недопустим. Вън от изложеното въззивният състав е посочил, че с предявяване на иска ищецът не преследва легитимен интерес и действието му представлява злоупотреба с право. Съдът се е позовал на практика на Европейския съд по правата на човека, според която адресирането до съда в рамките на ограничен отрязък от време на множество искове и жалби, голяма част от които свързани с наложено с необжалваем съдебен акт наказание „лишаване от свобода“ или мярка за неотклонение „задържане под стража“ по висящи наказателни производства, при което се подават често идентични искови молби или такива, отличаващи се единствено по част от периода, в който се твърди да са търпени вредите, разкрива процесуално поведение, изпълващо понятието за злоупотреба с правото на иск, за което се следва съответната процесуална санкция, която се свежда до прекратяване на производството като недопустимо. На последно място, като констатирал, че жалбоподателят М. многократно е напускал пенитенциарното заведение, в което изтърпява наложено му наказание „лишаване от свобода“, за участие в инициирани от него съдебни производства, съдът е обобщил, че с това се създават предпоставки за отклоняване от установения режим на изтърпяване на наложеното наказание, предвид усилията на съда да гарантира правото му на справедлив процес. При посочените решаващи мотиви, формулираният от жалбоподателя М. въпрос не е в състояние да обуслови исканото допускане на касационното обжалване. Това е така, защото поставеният въпрос не обуславя решаващите изводи на съда за потвърждаване на първоинстанционното определение и в този смисъл не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Водещото съображение на въззивния съд е, че предявеният иск се явява недопустим, тъй като в обстоятелствената част на исковата молба липсват твърдения за факти, които позволяват претенцията да бъде отнесена към някоя от хипотезите на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. Единствено в допълнение към изложеното съдът е развил съображения относно процесуалното поведение на жалбоподателя и злоупотребата с процесуални права. Ето защо, следва да се приеме, че в случая липсва общата предпоставка за допускане до касационно обжалване на въззивното определение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,