Определение № 256 от 09.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 131/2011 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение от 19.10.2010г. по гр.д. № 3757/2008г. на Софийски градски съд, ІV-в въззивен състав, с което е оставено в сила решение от 17.04.2008г. по гр.д. № 11458/2007г. на Софийски районен съд, 44 състав за отхвърляне на предявения от Б. Ф. Д. против О. служа „З. и гори” О. к. иск по чл. 13, ал.2 ЗВСГЗГФ за признаване правото на възстановяване на собствеността на наследниците на Д. и Й. Ф. В. върху дворно място в м. „Л.” от 0,150дка, воденица на 5 кв.м. върху място от 0,105 дка, дворно място между река В. от 0,150 дка, лещница /ливада с лескови дръвчета/ в м. „Л.” от 2,400 дка, воденица, застроена на 30 кв.м., в място от 0,125 дка и върбова гора в м. „Л.” от 3,300 дка. Жалбоподателката Б. Ф. Д. поддържа, че решението е неправилно. Досежно предпоставките за допускане на касационно обжалване се позовава на хипотезата на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК като счита, че съдът се е произнесъл по три въпроса от значение за развитието на правото: 1. може ли да се приеме като доказателство за придобиване на собствеността записването на имотите на името на наследодателя в основната данъчна книга – емлячен регистър; 2. следва ли да се прилагат за процесните имоти разпоредбите на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ; 3. след като имотите са посочени в данъчната книга в графа „имоти, подлежащи на поземлен данък”, означава ли това, че са налице такива поземлени имоти. Ответникът С. община -Район „В.” намира, че не са налице представките за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна. Останалите ответници по жалбата О. служба „З.” – О. к., Р. управление на горите - София, Държавно лесничейство - София, не са представили писмени отговори на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по искове по чл. 13, ал.2 ЗВСГЗГФ и чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ. Ищцата се легитимира като наследник на Ф. Д. Ф., починал 1998г., който от своя страна е наследник на Д. Ф. В., починал 1981г. Установено е, че не е подавано заявление за възстановяване собствеността върху върбова гора в м.”Л.” от 3,300 дка, а за останалите имоти по исковата молба има данни в удостоверение на ОСЗ „О. к.”, че не попадат в приложното поле на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Като доказателства за собствеността на налдедодателите е представено извлечение от основната данъчна книга на имотите в землището на В., според което на братя Ф. са записани воденица на 5 кв.м. с място 105 кв.м., дворно място „Л.” от 150 кв.м. и дворно място между р. В. 150 кв.м. Отразено е също записване на братя В. относно лещница „Л.” 2,400 дка, върбова гора „Л.” 3,300 дка и воденица 30 кв.м. с място 155 кв.м. Препис-извлеченията са издадени през 2007г., но не е ясно кога е извършено вписването в данъчната книга. По делото е допусната експертиза за установяване дали претендираните имоти са земеделски земи или са включени в горския фонд. Вещото лице не е могло да изпълни задачата, тъй като имотите не могат да бъдат идентифицирани предвид липсата на картен материал. Приложно е и удостоверение от ОСЗГ, че службата не разполага с данни за местност „Л.” в землището на[населено място] към 1952г. За да отхвърли иска съдът е приел, че представените от ищцата извлечения от основната данъчна книга на имотите в землището на[населено място] представляват писмени доказателства, визирани в чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ и чл. 13, ал.2 ЗВСГЗГФ, но не са достатъчни за установяване правото на собственост на наследодателя. В случая няма данни за момента на съставяне на книгата, нито са посочени граници и местност на имотите, т.е. те не са индивидуализирани. Прието е, че ищцата носи доказателствена тежест за установяване както на горните обстоятелства, така и на посоченото в исковата молба придобивно основание - договор за продажба и поради недоказването им претенцията следва да се отхвърли. При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното: Касаторът е визирал в изложението си единствено хипотезата на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Първият поставен въпрос е за доказателственото значение на записването в емлячния регистър в процеса на установяване собствеността на наследодателя върху претендираните за възстановяване земи. По този въпрос е създадена съдебна практика, включително и задължителна такава, поради което не може да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, която предполага неясни, непълни правни норми или липса на съдебна практика по даден въпрос. В обжалваното решение съдът е приел, че извлечението от емлячния регистър е годно доказателство за установяване на собствеността, но не е достатъчно такова, тъй като не е ясно кога е съставен този регистър, в него имотите не са индивидуализирани, а и не е доказано съответното придобивно основание. Този извод за недостатъчност на извлечението от емлячния регистър за установяване собствеността в производството по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, респ. по чл. 13, ал.3 ЗВСГЗГФ е направен в противоречие със задължителната практика на ВКС, каквато съставляват решенията, постановени в производство по чл. 290 ГПК. Така, решение № 446 от 10.01.2011г. по гр.д. № 655/2010г. на ІІ г.о. приема, че годни писмени доказателства за принадлежността на правото на собственост са не само тези, които удостоверяват осъществяването на определен придобивен способ, но и тези, които не съдържат данни за конкретния придобивен способ, нито за момента на придобиването, но с оглед нуждите на производството по възстановяване на собствеността създават основателно предположение относно лицето, което е притежавало собствеността. В същия смисъл е Решение № 223 от 10.05.2010г. по гр.д. № 205/2009г. на ІІ г.о., което сочи, че законът допуска доказването на правото на собственост чрез извлечение от емлячния регистър, без да е необходимо да бъдат представяни и други доказателства относно придобивното основание. С оглед на тази практика следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса дали извлечението от емлячния регистър е достатъчно доказателство за установяване правото на собственост в производството по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, респ. чл. 13, ал.2 ЗВСГЗГФ или е необходимо представяне и на други доказателства за собствеността върху имота преди кооперирането. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.