Определение № 50069 от 15.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2462/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Община Благоевград, представлявана от кмета И. С., против въззивно решение № 130 от 22.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1125/2021 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, с което след частична отмяна на решение № 255 от 31.10.2021 г. по гр. д. № 1709/2021 г. по описа на Районен съд - Благоевград са уважени изцяло предявените от Б. Е. С. против Община Благоевград искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225 КТ за отмяна на уволнението на ищеца, извършено със заповед № 299-ЧР-Д от 17.05.2021 г., издадена от временно изпълняващия длъжността кмет на Община Благоевград Я. П., за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „Специалист „Архитектурно – строителен контрол““, при Община Благоевград и за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за оставането му без работа поради уволнението, за период от шест месеца, считано от 17.05.2021 г. до 17.11.2021 г., в размер на 5940 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 01.07.2021 г. до окончателното изплащане. С решението са присъдени разноски. Касаторът счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Б. Е. С., чрез процесуален представител адв. П. З., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Въззивният съд, сезиран с въззивни жалби, подадени от двете страни по спора, е приел, че липсва фактическо и правно основание за налагане на най-тежката дисциплинарна санкция от работодателя. Посочил е, че заповедта за уволнение е немотивирана в частта относно първата група вменени нарушения /по чл. 187, ал. 1, т. 3 КТ/, което е достатъчно основание за отмяната й в тази част. Работодателят се е ограничил да посочи лаконично, че е налице неизпълнение на възложената с нарочна заповед проверка относно законността на оградите, сградите и преместваемите обекти, тъй като обективираните в представения от него доклад факти и обстоятелства не доказвали изпълнението по отношение на всичките имоти в описаните територии. От това съдържание на заповедта не става ясна волята на работодателя относно това кои имоти са останали непроверени от служителя и по какви причини; не стават ясни и останалите обстоятелства относно вмененото на служителя бездействие - времето /дати или период/, през което е бездействал и пр. белези. Вмененото с уволнителната заповед нарушение по естеството си представлява извод на работодателя, чиято проверка в случая се препятства поради липсата на конкретно посочени факти, от които е изведен. Липсата на ясно и точно определено от работодателя фактическо нарушение в уволнителната заповед несъмнено нарушава правото на защита на работника, същевременно препятства осъществяване на съдебен контрол. Сочените от работодателя документи, различни от заповедта за уволнение, не опровергават този извод, тъй като в тези доказателствени средства също не се съдържа индивидуализация на въпросното нарушение. Налице е и друго самостоятелно основание за незаконосъобразност на уволнението на ищеца в частта относно първата група нарушения – издаване на заповедта извън двумесечния преклузивен срок по чл. 194 КТ, за който съдът следи служебно. В случая срокът по чл. 194 КТ тече от откриване на нарушението, което при тази група нарушения, датира от месец декември 2020 г., което следва от обстоятелството, че с писмо изх. № 564-ЧР/22.12.2020 г. работодателят е изискал от ищеца обяснения, които са депозирани на 23.12.2020 г. /с вх. № ВД-00-1474/23.12.2021 г./ Именно тогава нарушението следва да се счита за установено от субекта на дисциплинарната власт, поради което именно от този момент е започнал да тече срокът по чл. 194 КТ. С оглед на това и липсата на данни по делото за обективни причини за налагане на наказанието едва на 17.05.2021 г., следва категоричният извод, че наказанието за първата група нарушения е наложено към момент, в който правото на работодателя да уволни дисциплинарно ищеца за тези нарушения е преклудирано поради изтичане на срока по чл. 194, ал. 1 КТ. На следващо място липсват доказателства, които да сочат на изрично възлагане на ищеца извършването на проверки относно законността на изграденото в двете местности. Приложената в кориците на делото Заповед № 1316/28.09.2020 г., издадена от кмета на Община Благоевград, има за адресат собствениците на недвижими имоти извън границите на урбанизираните територии и в неурегулираните части на населените места на територията на община Благоевград в местностите „Чикуто“ и „Царевоселско шосе“, доколкото с нея е наредено на собствениците на горевизираните имоти да осигурят свободен достъп на служители от отдел „Архитектура, проектиране и строителен контрол“ при Общината, до имотите за извършване на проверки относно законността на огради, сгради и преместваеми обекти, като в заповедта липсва 8 посочване на служителите, които ще извършат проверката. Посочването в заповедта, че проверката ще бъде извършена от служители от отдел „Архитектура, проектиране и строителен контрол“ при Общината не подкрепя тезата на работодателя, тъй като в посочения отдел освен ищеца, работят и други служители. По втората група нарушения съдът е изложил, че закъснението, преждевременното напускане на работа и неявяването на работа, са нарушения на трудовата дисциплина, но не се установява да е осъществен фактически състав на втората група нарушенията по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 1, 2, 3 и т. 10 КТ. Не се установи и твърдяното от работодателя „наслагване“ на извършени от ищеца нарушения на трудовата дисциплина – три или повече еднородни или разнородни нарушения на трудовата дисциплина, поради което правилен и в съответствие със закона е изводът на районната инстанция за недоказаност на въведеното с уволнителната заповед като основание извършени от ищеца системни нарушения на трудовата дисциплина. Изложени са съображения, че искът за обезщетение е основателен за целия процесен период 17.05.2021 г. - до 17.11.2021 г., в който ищецът е останал без работа поради уволнението. Същият е отхвърлен от районния съд по съображения, че периодът 19.10.2021 г. -17.11.2021 г. се отнася до време, което е след приключване на съдебното дирене пред първа инстанция. Ето защо, искът се явява основателен и доказан към момента на приключване на делото пред въззивната инстанция /03.02.2022 г./ и като такъв следва да се уважи, ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба в съда – 01.07.2021 г. до окончателното й изплащане. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. При извършената служебна проверка настоящият състав намира, че въззивното решение не е очевидно неправилно. Твърденията в изложението за очевидна неправилност на решението в случая не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос като общо основание, по отношение на който да се твърди, че е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС. В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване. Относими са към правилността на въззивното решение, по която касационната инстанция ще се произнесе, ако жалбата бъде допусната за разглеждане по същество. Преценката за достъп до касационно обжалване се основава на съответствието с критериите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а не с обсъждане на конкретните основания за порочност на обжалваното въззивно решение. Предвид изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответната страна по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 500 лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение