Определение № 1730 от 02.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3305/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Д. Д., чрез пълномощник адв. К. Г. от САК против въззивно решение № 7023/18.12.2024 г. /поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 214/13.01.2026 г./ постановено по в.гр.д. № 11272/2023 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му с която след частична отмяна на решение № 12183/10.07.2023 г. по гр. д. № 29873/2022 г. на Софийски районен съд, е прието за установено, че К. Д. Д. дължи на „Софийска вода“ АД, ЕИК[ЕИК] сума в размер на 2120,45 лв., представляваща главница за извършени ВиК услуги, доставени в имот, находящ се на адрес:[жк], [жилищен адрес] в периода от 30.12.2018 г. до 23.07.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 30.12.2021 г. до изплащане на вземането и сумата в размер на 142,62 лв., представляваща лихва за забава за периода от 30.12.2018 г. до 22.08.2021 г. Въззивното решение, в частта му с която е потвърдено решението по гр. д. № 29873/2022 г. на СРС в частта, с която са отхвърлени исковете на „Софийска вода“ АД, срещу К. Д. Д. за сумата над 2120,45 лв. ведно с лихвите до пълния претендиран размер от 9223,53 лв. е влязло в законна сила. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Справката от агенцията по вписванията достатъчно доказателство за принадлежността на правото на собственост ли е във връзка с доказване на облигационна връзка между страните, или освен нея следва да има и други косвени доказателства за наличието на такава?“; 2. „Как се доказва реално количество вода, респективно услуги по отвеждане на същата и може ли да се приеме, че е проведено пълно и главно доказване само чрез изготвена експертиза, без наличие на каквито и да било първични документ и по делото?“; и 3. „Дали нормата на чл. 32, ал. 2 от Наредба № 4 от 14 септември 2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи има императивен или диспозитивен характер, какви правни последици има нарушаването й от страна на търговеца – ВиК оператор, и може ли да се приложат в този случай нормите на чл. 83, чл. 95 и чл. 96, ал. 1 и 2 ЗЗД?“. Сочи се, че по втория въпрос решението противоречи на множество влезли в сила съдебни решения постановени от въззивни състави, които прилага към жалбата. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата „Софийска вода“ АД, не е подал писмен отговор, и не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна- ответника по делото К. Д., в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на исковете и е процесуално допустима доколкото с нея се атакува решението в частта му, с която исковете срещу Д. са частично уважени. Въззивният съд е приел, че в полза на ищеца „Софийска вода” АД, по образуваното ч.гр.д. по описа на СРС, е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за следните суми: сумата от 9223,53 лв., представляваща главница за извършени ВиК услуги, доставени в имот, находящ се на адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] в периода от 14.11.2017 г. до 23.07.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 30.12.2021 г. до изплащане на вземането и сумата от 440,50 лв., представляваща лихва за забава за периода от 25.06.2018 г. до 22.08.2021 г. Срещу издадената заповед по чл. 410 от ГПК било подадено възражение от длъжника К. Д., обусловило необходимостта от установяване на вземането по съдебен ред, поради което в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК бил предявен процесния иск. В исковата молба ищецът твърдял, че през посочения период между страните са съществували трайно установени договорни отношения по повод предоставянето и ползването на ВиК услуги за процесния имот, чийто собственик е ответника, като същите са регламентирани от Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребители на ВиК оператор „Софийска вода” АД. През този период предоставял на ответника ВиК услуги по доставка на питейна вода и отвеждане на канална в посочения имот, които абонатът не заплатил в уговорените с ОУ срокове, поради което претендирал посочените суми за главница и лихва за забава. Въззивният съд е посочил, че съгласно § 1, т. 2, б. "а" от ДР на ЗРВКУ „потребители на ВиК услуги“, са юридически или физически лица - собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги. Според разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, потребители на ВиК услуги били собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж и право на ползване, включително чрез концесия, на водоснабдени имоти /в този смисъл бил и чл. 2, ал. 1 от Общите условия на дружеството – ищец/. Получаването на тези услуги се осъществявало при публично известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика /собствениците/ на ВиК системи и от съответния регулаторен орган. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е извел извод, че К. Д. е имал качеството потребител на ВиК услуги по смисъла на горепосочените разпоредби, тъй като е притежавал вещни права върху имота през процесния период. В тази връзка е посочено, че от съдържанието на представена поименна справка от имотния регистър е установено, че ответникът, заедно с друго лице, са ипотекарни длъжници, тъй като по отношение на процесния недвижим имот от тях е била учредена договорна ипотека. В този имот през процесния период ищецът доставял ВиК услуги, като била разкрита и договорна сметка на името на ответника. Отразените в справката факти не били оспорени от ответника, нито било проведено насрещно доказване, че през процесния период притежаваното от него вещно право е било отчуждено. Прието е, че притежанието на вещно право върху част от имота обосновава извод за наличието на облигационно правоотношение с предмет доставка на ВиК- услуги, обвързващо страните, а ответникът като потребител е дължал заплащане на тяхната стойност. Според въззивния състав доколкото, в справката от имотния регистър фигурирало името и на друго лице /Р. Д./, качеството на което не било установено по делото, респ. обема на правата му по отношение на процесния имот, отговорността на ответника не следвало да се ангажира за целия дълг. Отговорността му следвало да бъде ангажира за 1/2 от задължението, тъй като при липса на доказателства за квотите в съсобствеността притежаваните от тях идеални части, следвало да се считат за равни до доказване на противното. Посочено е, че в Наредба № 4/14.09.2004 г. е предвидено ползваните ВиК услуги да се заплащат само въз основа на реално измереното количество изразходвана вода от водоснабдителната система на оператора, отчетено чрез монтираните водомери на всеки потребител. От това правило обаче имало предвидени изключения, изброени изчерпателно в Наредбата. В случая от заключенията на вещите лица по неоспорена по делото комплексна техническа експертиза изрично се посочвало, че в имота е бил осигурен достъп единствено на 13.11.2020 г. /видно от представен по делото Контролен лист, подписан от Р. Д., в който като титуляр на обекта с 4 обитатели с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] е посочен К. Д. Д. и е дадено предписание за клиента „в срок от 90 дни да тества или подмени и пломбира водомер №1/, а през останалото време достъп е бил отказван или не е осигуряван. Според вещите лица реално отчетените и начислените ВиК услуги съвпадат, като при изчисляването на начислените за индивидуални и общи нужди услуги, не се установява разминаване между числата. Въззивният съд е приел за частично основателно възражението на ответника за изтекла погасителна давност, направено с отговора на исковата молба, с оглед на което, за да определи размера на задължението се е позовал на размера посочен в заключението на вещите лица, във варианта, в който са изчислени дължимите суми за главница и лихви за периода 30.12.2018 г.- 23.07.2021 г. /т.е. за тригодишния период преди подаване на Заявлението по чл.410 ГПК/. Според посочения вариант, размерът на главницата е 4240,91 лв. а на лихвата за забава - 285,24 лв. С оглед извода на съда, че ответникът следва да отговаря за половината от задължението, искът е приет за основателен, съответно за сумата 2120,45 лв.- главница и за сумата 142,62 лв.- лихви за забава. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос. Същият не е коректно зададен. Изводът на въззивния съд за наличие на облигационна връзка между страните е основан на всички доказателства по делото, в т.ч. и на неоспорената като съдържание от ответника справка от АВп. от персоналната имотна партида на К. Д. /в която по повод налагане и заличаване на възбрани върху процесния имот през 2018 г. и 2019 г. са посочени и притежаваните от него идеални части- 1/2/. На посочения адрес е и адресната регистрация на ответника по постоянен и настоящ адрес /съгл. справка от НБД/. Според заключението на ВЛ - ца по делото, той е лицето, на което е открита партида с клиентски номер [ЕГН] при ищеца. Като титуляр на водоснабдения обект е посочен и в издадения след проверка на адреса Контролен лист, съдържащ предписание за проверка или подмяна на водомера. По втория въпрос формулиран в изложението, касационно обжалване също не следва да се допуска. Въпросът не държи сметка за действително преценените от съда доказателства, тъй като спорът между страните е разрешен въз основа на представените по делото писмени такива – касаещи реално извършен отчет на водомера на адреса на 13.11.2020 г. и преизчисляване на задълженията на абоната до датата на предходното отчитане /за периода до 13.11.2020 г./, а след този момент въз основа на правилата предвидени в Наредба № 4. Според разпоредбата на чл. 35 ал. 1 от Наредба № 4, показанията на водомерите се отчитат с точност до 1 куб.м за период, който се определя в общите условия или договора, но не по-дълъг от шест месеца. Според чл. 23 ал.1 т. 2 от ОУ на „Софийска вода” АД периодът на отчитане на водомерите на потребители за питейно - битови нужди е 3 месеца. Съгласно чл. 35 ал. 1 от Наредба № 4, когато периодът на отчитане на водомерите е по-дълъг от един месец, операторът ежемесечно начислява служебно количество изразходвана вода, определено въз основа на средния месечен разход от редовно отчетените съответни периоди на предходната година. След отчитане на показанията на водомерите количеството вода се изравнява в съответствие с реалното потребление. В чл. 34а ал. 5 от Наредба № 4 е посочено, че когато длъжностно лице на оператора установи потребители с непроверени индивидуални водомери съгласно ал. 1, срокът за извършване на проверка на водомерите е три месеца. В случай, че след изтичането на този срок не е извършена периодична проверка на водомерите, количеството изразходвана вода се начислява по реда на чл. 39, ал. 6 /според която до поставянето на индивидуални водомери в сгради - етажна собственост, или на водопроводно отклонение с повече от един потребител определените в ал. 5 количества вода се завишават всяко тримесечие с по 1,0 куб.м за всеки обитател/. В производството не се установява нарушаване на горепосочените процедури за отчитане, респ. за начисляване на разходвана вода, регламентирани в наредбата. Вещото лице изготвило техническата част от експертизата е съобразило представените доказателства, в т.ч. и за извършения отчет, като не е установило разлики между реално отчетените ВиК услуги и начислените такива за процесния период, в каквато връзка са изводите на въззивния съд. Доколкото вещото лице счетоводител е работило по задача относно фактурирането на услугите по водоснабдяване, то същото е следвало да проверява счетоводството на ищеца и да работи с документи, които предвид предмета на делото не следва да се представят по него. Третия въпрос е неотносим към решаващите изводи на въззивната инстанция, тъй като въззивният съд не се е произнасял относно нормата на чл. 32, ал. 2 от Наредба № 4, според която „за сгради - етажна собственост, или за водопроводно отклонение с повече от един потребител изразходваното количество вода се заплаща въз основа на измереното количество, отчетено по общия водомер на водопроводното отклонение за определен период от време. Отчитането на водомерите се извършва, като се прави първи отчет на общия водомер, а след това се отчитат индивидуалните водомери. Отчитането на общия водомер се извършва в присъствието на представител на потребителите. Датата и часът на отчитане на общия водомер и на индивидуалните водомери се обявяват с писмено съобщение, поставено на подходящо място в сградата, в срок не по-кратък от три работни дни преди деня на отчитането“, нито е приемал същата да е била нарушена от страна на търговеца – ВиК оператор. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение