Определение № 2823 от 09.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 822/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството Д. А. Я., ЕГН: [ЕГН] против въззивно решение № 414 от 18.11.2024 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 459 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 21 от 24.04.2024 г., постановено от Окръжен съд - Кърджали по т.д. № 71 по описа на съда за 2023 г., с което на свой ред са отхвърлени предявените от касатора срещу „Метеор-61“ ООД, ЕИК:[ЕИК] искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК и чл. 74, ал. 1 от ТЗ съответно за прогласяване нищожността и за отмяна на решението на общото събрание на съдружниците в ответното дружество, проведено на 20.11.2023г., за избор като нов управител на дружеството на Н. Г. Т., със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие с материалния закон и практиката на ВКС, включително задължителната за съдилищата. Оспорва се като противоречащ на материалния закон изводът на въззивния съд, че участието на съдружника Т. чрез пълномощник адв. Д. Димитров на процесното общо събрание на съдружниците /ОСС/ в ответното дружество не е незаконосъобразно, тъй като действително била нарушена разпоредбата на чл. 137, ал. 6 от ТЗ, но действията на пълномощника без представителна власт били потвърдени впоследствие, а на незаконното представителство на съдружника в ОСС можел да се позовава само упълномощителя. Изтъква се изискването на посочената законова разпоредба пълномощникът на съдружник в ОСС да може да гласува в същото само при изрично писмено пълномощно, каквото в случая в полза на адв. Димитров да представлява Т. в процесното ОСС не е имало – същото е нотариално заверено, но е общо, а не изрично – обстоятелство, признато от въззивния съд, което според касатора опорочава както направените от пълномощника предложения за решения на ОСС, така и гласуването му по тях. Оспорва се позоваването от страна на въззивния съд на т. 2 от ТРОСГТКВКС № 5/12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. и на решение № 60006/19.07.2021 г. по т.д. № 2561/2019 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. По отношение на приетото по задължителен за съдилищата начин в тълкувателното решение се изтъква, че същото е приложимо но само по отношение сключването на договор /двустранна правна сделка, по която възникват права и задължения за двете страни/, но не и по отношение на решенията на ОСС, които не са сделки по смисъла на ЗЗД и за тях са неприложими общите правни норми, уреждащи последните. Цитират се доктринални становища в полза на така поддържаното, както и постановките по т. 1 на ТРОСГКВКС № 1/2002 г. по тълк.д. № 1/2002 г. в приложимата им според касатора към изложеното от него част. По отношение на цитираната от въззивния съд казуална практика, обективирана в решение № 60006/19.07.2021 г. по т.д. № 2561/2019 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. и решение № 50093/16.01.2024 г. по т.д. № 712/2022 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. се твърди, че е неприложима към случая, доколкото според касатора в същите съдебните състави се позовават в изводите си на неприложимото за решенията на ОСС в ООД ТРОСГТКВКС № 5/12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г., а първото посочено решение – и на решение № 178/24.04.2017 г. по т.д. № 1340/2015 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., според касатора също неприложимо в случая, доколкото се отнася не до решения на ОСС в ООД, а за решения на едноличен собственик на капитала в ЕООД. Възпроизвеждат се част от мотивите на последното решение, в която според касатора и в подкрепа на неговата теза е проведена разлика между решенията на ОСС в ООД, които се приемат с мнозинство и тези на едноличния собственик на капитала в ЕООД, които представляват едностранна сделка, поради което именно и само се приема приложимостта по отношение на последните, на разпоредбата на чл. 42 от ЗЗД в съответствие с разрешенията в ТРОСГТКВКС № 5/12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. Настоява се, че категорично не е възможно както съгласно материалния закон, така и съгласно съдебната практика чрез последващо потвърждаване на действията на пълномощника да се потвърждава сделка – решение на ОСС в ООД след момента на провеждането и приключването на събранието, към който момент единствено, но не и към по-късен момент следва и може да се съобразява законосъобразността му и тази на приетите на него решения, съобразно специфичното действие на разпоредбите на ТЗ и неприложимостта спрямо тях на общите такива на ЗЗД, в каквато насока се развиват подробни съображения, включително с оглед липсата в случая на „насрещна“ страна по „сделката“. Въззивното решение се оспорва като неправилно и поради неправилност според касатора на изводите на въззивния съд в насока на това, че направеното предложение от съдружника Т. чрез пълномощника й адв. Димитров за избирането й за управител на ответното дружество не е незаконосъобразно, както и проведеното гласуване и самия избор на Т. за управител и представляващ дружеството. Иска се доп ускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и тази на потвърденото с него първоинстанционно решение и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявените от касатора искове да бъдат уважени, претендират се разноски за всички съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Формулира се въпросът: Намира ли се прието решение от общото събрание на съдружниците на дружество с ограничена отговорност (което не е еднолично, т.е. прието е от няколко съдружници - членове на дружеството), за което решение пълномощник на съдружник е гласувал без да има представителна власт, в състояние на висяща недействителност и може ли същото решение да стане действително (валидно) с потвърждаване на действията на пълномощника от мнимо представлявания съдружник с отправено волеизявление до дружеството след приключване на заседанието на общото събрание, на което е прието решението? По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се твърди, че въззивният съд е отговорил на въпроса в противоречие с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002г. по тълк.д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС, съгласно което порочните решения на общото събрание на дружество с ограничена отговорност са „отменяеми“, същите могат да бъдат „нищожни“ само по критериите на Търговския закон и е недопустимо да бъдат квалифицирани като „унищожаеми“, а при отговора на поставения въпрос за видовете порочност на решенията на общото събрание на съдружниците в ООД според касатора ОСГК на ВКС не приема да съществуват решения при „висяща недействителност“, каквато има само при договорите. В поддържаната от касатора насока се цитира обширна част от мотивите към посочената точка от тълкувателното решение с възпроизвеждане и на значителна част от оплакванията в касационната жалба, основани на твърденията за спецификата на процесните решения и приложимите според касатора към тях специални разпоредби на ТЗ в отлика от общите на ЗЗД, и на действието им спрямо лицата и във времето. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се твърди, че по въпроса не се намира съдебна практика на ВКС по отношение именно на приети решения при липса на представителна власт на пълномощник на съдружник в ОСС в ООД. Твърди се, че въпросът е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото в зависимост от отговора му биха се регулирали по различен начин последиците от приемането на такива решения от преобладаващия вид търговски дружества в България; необходимостта от еднакво правоприлагане при честите случаи в практиката, при които се оспорва надлежната представителна власт на пълномощника при гласуване на решения от общите събрания на дружествата с ограничена отговорност е очевидна и е безспорен общественият интерес от стабилно и еднакво правно регулиране на тези обществени отношения, свързани с важен елемент от осъществяваната търговска дейност от дружествата с ограничена отговорност в страната. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за производството пред ВКС. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените от касатора искове са отхвърлени въззивният съд е изложил в частта от мотивите си към обжалваното решение, относими към оплакванията в касационната жалба и съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, че: Не е налице основание за отмяна на атакуваното решение поради нарушаване на разпоредбата на чл. 137, ал. 6 от ТЗ поради липса на изрично пълномощно за адв. Димитров, дадено от съдружника Н. Т.. В случая е дадено пълномощно на адв. Димитров да участва от името на съдружника при провеждане на общи събрания на дружеството /редовни или извънредни/, да прави предложения, да гласува и т.н. както намери за добре. Налице е и изрична декларация от Н. Т. с нотариална заверка на подписа, че изрично се потвърждават всички фактически и правни действия на адв. Димитров, извършени при проведеното на 20.11.23 г. ОСС на „Метеор-61“ ООД, включително всички направени предложения, избори, гласувания, включително направеното предложение за избор на управител на дружеството и други посочени. Въззивният състав е посочил, че е налице съдебна практика на ВКС, която споделя и според която даденото разрешение по т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, се разпростира и по отношение на представителството по пълномощие на съдружниците в общото събрание на дружество с ограничена отговорност /ООД/. Съдът излага, че с посоченото ТР се приема, че договор, сключен от лице, действало като представител без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените правни последици, които настъпват, ако мнимо представляваният го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, а при липса на потвърждаване на недействителността може да се позове той или неговите универсални правоприемници. Т.е. неспазването на изискванията за изрично пълномощно по чл. 137, ал. 6 от ТЗ има за последица не нищожност, а висяща недействителност на волеизявленията на пълномощника на съдружника, на която обаче може да се позове единствено този съдружник, но не и друг съдружник - ищец по иска по чл. 74 от ТЗ. /В този смисъл решение № 60006 от 18.07.21 г. по т.д. № 2561/2019 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 50093 от 16.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 712/2022 г., II т.о. и др./ Според съда в случая, от една страна е налице изрично потвърждаване на действията на адв. Димитров от страна на упълномощилия го съдружник Н. Т., която е присъствала и лично на процесното ОСС в качеството си на управител на съдружника - юридическо лице, като не се е противопоставила на тези действия, а от друга - ищецът не може да се позовава на висяща недействителност на волеизявлението на пълномощник на друг съдружник. Останалите изводи на въззивния съд, обективирани в решението му – относими упражняването на правото на участие в ОСС и на правото на глас на съдружници, притежаващи общ дял в капитала на дружеството /чл. 132 от ТЗ/, са предмет на част от оплакванията в касационната жалба, но по отношение на тях от касатора не е поставен съответстващ им правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г., поради което нито се излагат, нито се обсъждат тук, като неотносими към преценката досежно единствено релевантното в настоящото производство по чл. 288 от ГПК наличие или неналичие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Настоящият касационен състав намира, че в случая касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В процесния случай поставеният от касатора въпрос е принципно годен да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото е правен и изходът му е обусловил в решаваща степен изхода на делото във въззивната инстанция. По отношение на същия обаче не са налице претендираните допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба. Даденият от въззивния съд отговор на въпроса не противоречи на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. по тълк.д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС. В диспозитива по същата точка от тълкувателното решение, ОСГКВКС действително съгласно цитираното и от касатора постановява, че порочните решения на общото събрание са отменяеми, квалифицирането им като нищожни е допустимо само по критериите на ТЗ и е недопустимо квалифицирането на решенията като унищожаеми. Това обаче е относимо към нищожността и унищожаемостта /основни видови категории в рамките на родовата такава - „недействителност“/, нищожността на свой ред схващана като абсолютна и изначална такава, но не и като възприетата от въззивния съд и цитираната от него по-нова практика на ВКС /включително задължителната/ висяща недействителност. Изложеното е видно както от дефинираното конкретно противоречие в практиката, което ОСГКВКС е следвало да разреши по т. 1 от тълкувателното решение, така и от цялостното съдържание на последното. На същото съдържание не съответстват и твърденията на касатора в изложението му, че при отговора на поставения въпрос за видовете порочност на решенията на общото събрание на съдружниците в ООД, ОСГКВКС не приема да съществуват решения при „висяща недействителност“, каквато има само при договорите – обратното е видно от приетото в самото тълкувателно решение досежно вида недействителност на решенията на ОСА по чл. 216 от ТЗ – именно висяща такава, която явно според ОСГКВКС също е „по критериите на ТЗ“. Не е налице и критерият по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Условията за възможното прилагане на същия са установени по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и в случая същите не са налице. По поставения въпрос е налице цитирана от въззивния съд в мотивите му практика на ВКС, по отношение на която според настоящия касационен състав не са налице установените в цитираната задължителна тълкувателна практика на ВКС предпоставки за изоставянето и/или промяната й. И ако цитираното в решение № 60006 от 18.07.21 г. по т. д. № 2561/2019 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 178/24.04.2017 г. по т.д. № 1340/2015 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. действително е относимо към решенията на едноличния собственик на капитала в ЕООД с присъщите им отлики от тези на ОСС в ООД /но отново при приемането, че недействителността в случаите, като процесния е именно висяща и на нея може да се позовава само мнимо представляваният/, то както решение № 60006 от 18.07.21 г. по т.д. № 2561/2019 г. на ВКС, ТК, I т.о., така и решение № 50093 от 16.01.2024 г. на ВКС по т.д. № 712/2022 г., II т.о., са постановени в хипотези като настоящата, съответно – и изцяло приложими по отношение решения на ОСС в ООД, като процесните. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение