Определение № 1839 от 26.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4560/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца П. И. И., чрез адв. Л. К., срещу решение № 278 от 30. 06. 2022 г. по в. гр. д. № 229/2022 г. на ОС – Плевен, IV възз.гр.състав, с което е отменено решение № 1533 от 23. 12. 2021 г. по гр. д. № 2151/2021 г. на РС – Плевен и са отхвърлени предявените от П. И. И. против В. И. И., К. В. И., Х. Н. В. и Ц. Н. В. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС, за признаване за установено, в отношенията между страните по делото, че ищецът е собственик на 7/18 идеални части от поземлен имот с идентификатор 73523.501.626 по КККР на [населено място], с площ от 1287 кв.м., с административен адрес [населено място], [улица], и за осъждане на ответниците Х. Н. В. и Ц. Н. В. да му предадат владението върху 7/18 ид.ч. от описания имот. Иска се допускане касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, отмяната му и уважаване на предявения иск.

Подаден е отговор на касационната жалба от ответниците Ц. Н. В. и Х. Н. В., чрез адв. С. М., с който е изразено становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценката за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Предявените от П. И. И. против В. И. И., К. В. И., Х. Н. В. и Ц. Н. В. искове за собственост – установителен срещу ответниците В. И. и К. И. и осъдителен по чл. 108 ЗС срещу Х. В. и Ц. В., за установяване на собствеността и предаване владението върху 7/18 ид.ч. от процесния имот, са основани на договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 50/1967 г., и наследяване на И. И. И..

Ответниците В. И. И. и К. В. И. са заявили, че към 23. 12. 2020 г. са били собственици на целия имот на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 50/1967 г., договор за доброволна делба от 27. 01. 1981 г. и договор за продажба, сключен с н.а. № 33/1994 г., евентуално – на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 50/1967 г., придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 33/1994 г.

Ответниците Х. Н. В. и Ц. Н. В. са заявили, че са собственици на имота на основание договор за покупко-продажба, сключен с ответниците В. и К. И., с н.а. № 61/23. 12. 2020 г.

По делото е установено, че с н.а. № 116/1967 г. И. И. С. е бил признат за собственик на процесния имот, придобит на основание публично нотариално завещание. С н.а. № 50/1967 г. И. И. С. продава на внуците си П. И. И. и В. И. И., представлявани от баща им И. И. И., 2/3 ид.ч. (по 1/3 ид.ч. на всеки от тях) от процесния имот и от построената в имота къща и лятна кухня, а с н.а. № 14/1968 г. продава на съпругата си В. И. С. 1/3 ид.ч. от дворното място и от къщата и лятната кухня.

В. И. С. е починала на 27. 07. 1980 г. и е оставила следните наследници по закон: а/. И. И. С., съпруг, починал на 06. 05. 2006 г. и оставил за наследници синовете си В. И. И. и П. И. И.; б/. сестра Д. И. Д.; в/. сестра Л. И. Арабска; г/. племенници И. Н. К. и Б. Н. И. – по право на заместване на брат й Н. И. Ц., починал 1969 г.; д/.племенници А. И. И. и П. И. И. – по право на заместване на брат й И. И. Ц., починал 1969 г.; е/. сестра М. И. Д., починала 1990 г. като вдовица, без деца; ж/. сестра Р. И. С..

На 27. 01. 1981 г. част от наследниците на В. И. С. са сключили договор за доброволна делба на недвижими имоти, сред които и процесният имот. При сключване на договора не са участвали наследниците А. И. И. и П. И. И.. Заверките на подписите на Д., Л., М. и Р. И. е извършена от В. Ц. И., секретар на кметството в [населено място], на 03. 02. 1981 г., а заверката на подписите на съделителите И. И., И. Н., Б. Н., П. И. и В. И. – от кмета на [населено място], на 13. 04. 1981 г.

С договора за доброволна делба И. И. С. и внукът му В. И. И. са получили в общ дял процесния имот, а ищецът П. И. И. е получил в дял друг имот в [населено място].

С н.а. № 33/26. 04. 1994 г. И. И. С. е прехвърлил на В. И. И. собствената си 1/2 идеална част от процесния имот, а с н.а. № 61/23. 12. 2020 г. В. И. И. и К. В. И. са продали имота на ответниците Х. Н. В. и Ц. Н. В..

Съдът е приел, че от сключването на договора за доброволна делба през 1981 г. до смъртта на И. И. С. през 2006 г. имотът бил владян от В. И. И. и И. И. С.. В имота живеел постоянно И. И. С., а В. И. И. през седмицата живеел в апартамента си в П., а в имота идвал през почивните дни, в събота и неделя. Когато заминал да работи в Испания, В. И. И. посещавал имота всяко лято, а през 2016- 2017 г. направил и ремонт на покрива. В имота живеел и бащата на В. и П. И. – И. И. И. до смъртта си през 2007 г. П. И. И. започнал да посещава имота след 2007 г., като през 2015, 2016 и 2017 г. живеел в същия, а през 2018-2019 г. преместил багажа си в [населено място], тъй като В. И. продал имота. Докато живеел в имота, П. гледал в него пилета и кучета.

При така установените факти се налага изводът, че към предявяване на иска собственици на процесния имот са били ответниците Х. и Ц. В., които са го придобили през 2020 г., на основание договора за покупко-продажба, сключен с В. И. И. и К. В. И., с н.а. № 61/23. 12. 2020 г. Праводателите В. И. И. и К. В. И. са били собственици на целия имот на следните основания: а/. 1/3 ид.ч. е била лична собственост на В. И. И., на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 50/1967 г.; б/. 1/6 ид.ч. е придобил по давност, в режим на СИО, през 1991 г., на основание упражнявано владение върху 1/2 идеална част от имота (не е било възможно да се придобие по давност 1/2 ид.ч. получена по нищожния договор за доброволна делба, тъй като 1/3 вече е притежавана на друго основание – договора за покупко-продажба от 1967 г.); в/. 1/2 ид.ч. - на основание договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с дядо му И. И. С., с н.а. № 33/1994 г. Дядо му И. И. С. към сключване на прехвърлителната сделка през 1994 г. е бил собственик на прехвърлената 1/2 ид.ч. на следните основания: 1/18 ид.ч. по наследство от съпругата си В. С. (1/6 от 1/3 ид.ч.), предвид нищожността на договора за доброволна делба, и 8/18 ид.ч. по давност (не е било възможно придобиване по давност на 1/2 идеална част, която е получил по нищожния договор за доброволна делба, тъй като 1/18 ид.ч. е бил придобил по наследство от В. С.). През 1981 г. И. И. С. и В. И. И. са установили фактическа власт върху целия имот и са започнали да го владеят, при равни права, на основание нищожния договор за доброволна делба, с който придобиват в общ дял имота, при равни права, но оригинерният придобивен способ се е осъществил само върху идеалните части, които вече не са притежавали на други основания, посочени по-горе.

Макар и мотивите към въззивното решение да не са достатъчно точни и последователни, става ясно, че въззивният съд е достигнал до решаващия извод, че ищецът не е собственик на претендираните 7/18 ид.ч. от процесния имот на заявеното основание - договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 50/1967 г., и наследяване на И. И. И., тъй като целият имот е бил придобит от В. И. И. и К. И., на основание прехвърлителни сделки и давност, а през 2020 г. - прехвърлен на ответниците Х. Н. В. и Ц. Н. В., е станал тяхна собственост. Във връзка с давността е прието, че от 1981 г., когато е сключен нищожният договор за доброволна делба, до 1991 г., когато е изтекъл десетгодишният придобивен давностен срок, само И. И. С. и В. И. И. са владели имота, предоставен им в общ дял с нищожния договор за доброволна делба. Прието е, че към 1994 г. И. И. И. и В. И. И. са били собственици на по 1/2 идеална част от имота и че с договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с н.а. № 33/94 г., И. И. И. е прехвърлил притежаваната от него 1/2 идеална част на внука си. След 1994 г. В. И., като собственик на целия имот, допуснал в имота да живеят дядо му и баща му, а след смъртта им през 2006 г. и 2007 г. допуснал и брат си П. И. И. да ползва имота, като отглежда там кучета и други животни, както и да живее в имота в продължение на няколко години. Не е зачетено действието на договора за доброволна делба, сключен през 1981 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Нищожна ли е делба на недвижим имот, ако е извършена без участието на всички съсобственици и дали на тази нищожност могат да се позоват всички съсобственици или само неучаствалите в делбата.

2. „Дали по време на заверката на процесния договор селата П. и Тученица са били включени в обхвата на РС, дали това е обнародвано в ДВ и следвало ли е да бъде доказано по делото?“

3. „Дали през 1981 г. лицата постоянно живущи в населеното място, в което има РС и нотариус, е било допустимо да заверяват подписа си в договор за делба в друго населено място при селски кмет или секретар. Можело ли е част от лицата по този договор да заверят подписите си при друг селски кмет или секретар. Лицето, което е извършило нотариалната заверка, длъжно ли е било да изпише името си и да завери подписите на всеки един поотделно. В договора следвало ли е да бъдат точно индивидуализирани страните освен с три имена и с паспортни данни и ЕГН. Следвало ли е в договора за делба делбеният имот да бъде подробно индивидуализиран и към него да е приложена скица за делбата и оценка на дяловете и липсата на тези условия води ли до нищожност на договора за делба на недвижим имот?“

Първите два въпроса са поставени във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т 1 ГПК, като се твърди, че първият е разрешен в противоречие с решение № 91 от 17. 06. 2013 г. по гр. д. № 651/2012 г. на ВКС, 1 г.о. и в решение № 309 от 25. 06. 2009 г. по гр. д. № 1206/2008 г. на ВКС, 4 г.о., а вторият – в противоречие с решение № 108 от 09. 05. 2014 г. по гр. д. № 7662/2013 г. на ВКС, 1 г.о. Относно третия въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Въпросите не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и обсъждането им не би повлияло на изхода на делото. Това е така, защото всички въпроси касаят действителността на сключения през 1981 г. договор за доброволна делба – дали същият е нищожен на основание чл. 75, ал. 2 ЗН и всеки съсобственик ли може да се позове на тази нищожност или само неучаствалите в делбата съсобственици, както и дали е нищожен, на основание чл. 26, ал. 2, пр.3 ЗЗД, поради сключването му при неспазване на предвидената в чл. 35 ЗС форма – писмена с нотариална заверка на подписите. Както бе посочено по-горе, съдът не е приел, че договорът за доброволна делба от 1981 г. е действителен и е породил правно действие, а е обсъдил и е приел за осъществил се оригинерният придобивен способ относно непритежаваните от ищеца и праводателя му идеални части.

Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, точка 1, общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение ще е налице тогава, когато касаторът е поставил правен въпрос, който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд няма право да извежда правния въпрос от изложението към касационната жалба и няма право да допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.

С оглед изхода на делото въззивникът П. И. И. ще следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответниците Ц. Н. В. и Х. Н. В. сумата 1400 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. Ответниците В. И. И. и К. В. И. не претендират присъждане на разноски за касационната инстанция и няма данни такива да са направени.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,