Определение № 149 от 24.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1242/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата Л. И. И. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Я. С. срещу решение № 873 от 21.04.2020г. по в. гр. дело № 5028/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7 състав в частта, с която е потвърдено решение № 3689 от 21.05.2019г. по гр. дело № 11158/2016г. на Софийски градски съд, I ГО, 10 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от Л. И. И. срещу ЗД „Бул инс“ АД частичен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над присъдения размер 100 000 лв. до претендираната сума 150 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на Н. И. Н., настъпила при пътно-транспортно произшествие /ПТП/ на 04.03.2016г., ведно със законната лихва, считано от 04.03.2016г. до окончателното плащане.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в касационната жалба и приложено към нея изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Следва ли при определяне на обезщетението съдът да се съобрази с лимитите на застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; липсата на каквито и да е изложени съображения относно лимитите /в решението на САС е маркирано неправилно лимита/, показващо пълното му игнориране, води ли до неправилно приложение на принципа на справедливост, при условията на пряк иск? Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимити 3-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия и с общественото възприемане на справедливостта на този етап?

2. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната?

3. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявения пряк иск срещу застрахователя; липса на посочване и на лимит, както и на съобразяване в достатъчна степен на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС 4/68г., т. 11?

4. Прилагането на неотносими към принципа на справедливост критерии, които освен това са неверни /посоченият лимит на ЗЗГО и възрастта на починалия/ води ли до неправилност на решението поради отчитане на неверни и неотносими критерии, водещо до неверни изводи и неправилно приложение на принципа на справедливост, пряко повлияно от неправилност, при прилагане на задължителните критерии? Игнорирането на съществени и значими обстоятелства предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост? Непосочване и неотчитане в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело /1/ момент и начин на настъпване на смъртта-напълно неочаквано и несвоевременно, което е огромен шок и непреодолима промяна; 2/ възрастта на ищеца и на загиналия; 3/отношенията в семейството и данните за продължителността на семейния живот - повече от 40 години, пълноценността на връзката, изградената обич и разбирателство; майката и синът са живеели в едно домакинство, синът се е грижел за своята майка и е полагал грижи за нея; 4/ продължаващите страдания, независимо от изминалото време от страна на майката; 5/ действащите лимити към дата на ПТП и др./ води ли до нарушаване принципа на справедливост? Кои са критериите за определяне съдържанието на връзката - от значение ли е продължителността на страданието на съпругата и огромната загуба, и кои факти представляват съществено обстоятелство за определяне на справедливо обезщетение; необходимо ли е да се обсъди степента на родство и близост и отражението на загубата за ищцата?

5. Редно ли е съдът да определя обезщетението си само на основание възраст на починалия?

6. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - т. 11 ППВС 4/68г.?

7. Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични в случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/68г., гарантиращи правилно приложение на принципа на справедливост?

Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивната инстанция в отклонение на установените в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии и постоянната практика, обективирана и в решение № 131/2016г. по т. д. № 2592/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 27/2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, II т. о., решение по т. д. № 1154/2013г.на ВКС, II т. о., решение № 1/2012г. по т. д. № 299/2019г. на ВКС, II т. о., решение № 994 по т. д. № 916/2011г. на ВКС, I т. о., решение № 33/21.03.2015г. по т. д. № 543/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 104/2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 78/2013г. по т. д. № 490/2012г. на ВКС, II т. о., решение 603/2019г. по гр. д. № 2019/2009г. на САС, решение № 93/2011г. по т. д. № 566/2010г. на ВКС, II т. о., решение № 111/2011г. по т. д. № 676/2010г. на ВКС, II т. о., решение № 177/2009г. по т. д. № 14/2009г. на ВКС, II т. о. и др., както и решение № 70/2008г. по гр. д. № 2550/2007г. на СГС, 1-6състав, решение № 189/2008г. по гр. д. № 1013/2008г. на САС, 1 състав, решение № 603/2009г. по гр. д. № 209/2009г. на САС и решение № 419/2016г. по гр. д. № 4412/2015г. на САС, 4 състав.

В касационната жалба касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът ЗД „Бул инс“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Ал. И. оспорва касационната жалба, поддържа становище за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване, тъй като при постановяване на решението въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 4/1968г. и формираната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Първоинстанционното решение на Софийски градски съд е влязло в сила в частта за присъдената част от претендираното обезщетение за неимуществени вреди в размер 10 000 лв., а въззивното решение на Софийски апелативен съд е влязло в сила в частта, с която е потвърдено решението на СГС в частта, с която ЗД „Бул инс“ АД е осъдено да заплати на Л. И. И. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ разликата над 10 000 лв. до 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на сина й Н. И. Н., настъпила при пътно-транспортно произшествие /ПТП/ на 04.03.2016г., ведно със законната лихва, считано от 04.03.2016г. до окончателното плащане, поради необжалването му от ответника. Следователно е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на правопораждащите факти, а именно: сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното застрахователно дружество по отношение на джип „Г. Ч.“ с ДК № ВН 4117 АМ; виновно причинено от водача на застрахования автомобил на 04.03.2016г. ПТП, при което е починал Н. И. Н. - син на ищцата; причинени неимуществени вреди на ищцата Л. И. И. от смъртта на нейния син. Въззивният съд въз основа на заключението на комплексната медицинска и автотехническа експертиза е установил механизма на настъпилото ПТП и е направил извод за неоснователност на възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Н. И. Н. поради твърдяно непоставяне на обезопасителен колан.

За да определи обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в размер 100 000лв., съдебният състав е съобразил следните обстоятелства: установените между починалия син и неговата майка /ищцата/ близки отношения на взаимопомощ, разбирателство и уважение, починалият син е помагал на майка си и се е грижел за нея, двамата са живели в едно домакинство през зимния сезон, а през лятото Н. Н. е карал майка си на село, където я е посещавал събота и неделя, не са имали конфликти; ищцата е приела тежко смъртта на сина си, като постоянно плачела, пиела успокоителни за кратък период от време, затворила се в себе си; след смъртта на сина си ищцата се е променила емоционално, преживяла е чувство на тъга, самота, което не може да преодолее; възрастта на двамата към момента на настъпване на процесното ПТП - починалото лице е било на 63 години, а ищцата на 80 години; конкретните икономически условия и нивата на застрахователно покритие към датата на ПТП – 04.03.2016г.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора правни въпроси от изложението към касационната жалба се отнасят до приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора, включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не е процедирал и не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредените/пострадалите и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към определяне на критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищцата /настоящ касатор/ неимуществени вреди от смъртта на нейния син, настъпила при процесното ПТП, причинено на 04.03.2016г. по вина на водача на застрахования при ответното застрахователно дружество автомобил, взел е предвид установените между починалия син и неговата майка близки отношения на взаимопомощ, разбирателство и уважение, обстоятелството, че починалият син е подпомагал майка си, включително и финансово и се е грижел за нея, факта, че са живели през зимния сезон в едно домакинство, а през останалото време в събота и неделя синът е посещавал майка си на село. Съдебният състав се е съобразил със степента, интензитета и продължителността на търпените от ищцата след смъртта на сина й страдания, отчел е факта, че за кратък период от време ищцата е приемала успокоителни, обстоятелството, че не може да преодолее чувството на тъга и самота, взел е предвид момента на настъпване на процесното ПТП и възрастта на ищцата и пострадалия. Релевантните факти и обстоятелства са преценени и съобразени в тяхната съвкупност в съответствие с константната съдебна практика на ВКС. Цитираната от касатора съдебна практика не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като обезщетението за неимуществени вреди и неговият размер зависят от конкретните факти, които са различни за всеки отделен случай и се установяват с различни доказателства.

Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. дело № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. дело № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. дело № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. дело № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.

Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 266 КЗ /отм./ и § 27 ПЗР на КЗ /отм./ и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В трайно установената практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с чл. 266 КЗ /отм/, респ. § 27 ПЗР КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 266 КЗ /отм./ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което е настъпила смъртта на Н. И. Н. и са причинени процесните неимуществени вреди на ищцата, е настъпило на 04.03.2016г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 100 000 лв., въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По отношение на посочените от касатора релевантни правни въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.

По отношение на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение