Определение № 3367 от 06.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1294/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1539/14.02.2023 г. (дата на пощенското клеймо – 10.02.2023 г.), подадена от И. И. А. и А. И. А., чрез адвокат В. Д., срещу решение № 433 от 02.12.2022 г. по гр. д. № 20225200500466/2022 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 159 от 17.06.2022 г. по гр. д. № 1124/2021 г. на Районен съд – Велинград за отхвърляне на исковете по чл. 124 ГПК и чл. 537, ал. 2 ГПК на И. И. А. и А. И. А. срещу А. С. Д., да се признае за установено, че ищците са собственици на недвижим имот: страда № ***, на един етаж, масивна, хангар, гараж, с площ от 21 кв.м, застроена върху дворно място, находящо се в [населено място], общ. В., обл. Пазарджик, цялото състоящо се от 1035 кв.м, представляващо парцел *, отреден за имот пл. № * в квартал * по регулационния план на [населено място], при съседи: от две страни улици, М. И. Б. и С. Н. Д., както и да бъде отменен нотариален акт за собственост върху недвижим имот (констативен) № 20, том I, peг. № 386, дело № 49 от 18.02.1999 г., на който ответникът основава правото си на собственост върху същия недвижим имот.

Въззивният съд е приел, че по делото не се спори, че ищецът И. Ю. А. е наследник на баща си Й. А. С., починал на 03.06.1987 г., който е бил собственик на дворно място, находящо се в [населено място], общ. В., с площ от 1035 кв.м и представляващо парцел *, отреден за имот пл. № * в кв. * по регулационния план на [населено място]. Наследник по закон на Й. А. С., наред с ищеца, е и съпругата му З. И. А.. Ответникът А. С. Д., тъй като е син на З. И. А. от друг мъж, не е наследник на Й. С.. По силата на констативен нотариален акт № 139/21.10.1997 г. на нотариус Г. Ш. за собственици на имота - дворно място, находящо се в [населено място], общ. В., цялото състоящо се от 1035 кв.м и представляващо парцел *, отреден за имот пл. № * в кв. * по регулационния план на [населено място], са признати З. И. А. – 3/4 ид. ч. и И. И. А. – 1/4 ид. ч. По силата на нотариален акт № 11/29.10.1997 г. за покупко-продажба на недвижим имот И. И. А. е станал собственик на целия имот, тъй като съсобственикът З. И. А. (негова майка), му е продала своите 3/4 ид. ч. от същия имот. Съгласно представено удостоверение, И. И. А. е сключил граждански брак с А. И. А. на 10.05.1992 г. Т.е. към момента на извършената покупко-продажба с нот. акт № 11/29.10.1997 г. двамата ищци са били в брак и придобитата от тях по силата на тази сделка собственост е станала семейна имуществена общност (СИО). С констативен нотариален акт № 20/18.02.1999 г. А. С. Д. е признат за собственик на гараж, застроен на 24 кв.м, построен върху парцел *, имот пл. № * от кв. * по плана на [населено място]. С декларация от 08.03.1996 г. ищецът И. И. А., заедно със майка си З. И. А. и нейната дъщеря У. А. Д., като наследници на Й. С. и съсобственици на земята, са дали съгласието си ответникът А. С. Д. да построи гараж за лека кола в УПИ *-* в кв. * по плана на [населено място]. Декларацията е подписана в присъствието на кмета на [населено място], което обстоятелство е удостоверено с неговия подпис и печата на кметството. Въз основа на посочената декларация е издадена скица № 143/11.10.1995 г., с която е дадено разрешение за проектиране на гараж по защрихованото петно, с дата на разрешението 26.02.1996 г. А. С. Д. е изготвил проект за гараж, одобрен на 23.03.1996 г. Въз основа на одобрения проект е издадено на ответника строително разрешение № 1/26.03.1996 г. за строителство на гараж в УПИ *-* в кв. * по плана на [населено място]. С протокол № 1/26.03.1996 г. е дадена и строителна линия и ниво за изграждането на този гараж.

Въззивният съд е визирал, че ищците са оспорили истинността на декларацията от 08.03.1996 г. за съгласие за строителство на гараж, с твърденията, че подписите в нея не са изпълнени от лицата З. И. А. и И. И. А.. Във връзка с това е открито производство по оспорване на документ и е назначена съдебно-графологична експертиза, като са разпитани и свидетели. Съгласно заключението по експертизата, подписът от името на З. И. А. най-вероятно е изпълнен от това лице, както и подписът от името на И. И. А. е изпълнен от това лице, при съвпадение на общи и частни признаци. Според разясненията, дадени от вещото лице в съдебно заседание, по отношение на подписа на З. И. А. не може да бъде даден категоричен извод, тъй като сравнителният материал е само един изпълнен подпис, няма данни за това в БДС, а има несъвпадение при изписване на буквата „и“, тъй като единия път е изписана печатно, а другия ръкописно. Но поради съвпадение в признаците в останалите букви, вещото лице счита, че подписът е идентичен.

Окръжен съд – Пазарджик е възпроизвел показанията на разпитаните по делото свидетели:

Свидетелят И. С. Б. твърди, че при него отишъл ответникът Д. и му казал, че са се споразумели с майка му, баба му и вуйчо му, че му отстъпват място за гараж. Свидетелят съставил декларация за съгласие и отишъл в дома на бабата на А. Д., тъй като тя била неподвижна. Обяснил й и тя казала, че това е по нейна инициатива и се подписала в декларацията пред свидетеля. Пред него се подписал и ищецът И. И. А.. После Б. заверил декларацията, като кмет на [населено място]. Според свидетеля тогава всички били в нормални отношения, изготвената и подписана декларация през 1996 г. била по тяхно желание и тяхна воля, а и докато той бил кмет, никой не се жалвал. Свидетелката У. А. Д. - сестра на ищеца и майка на ответника, сочи, че тя и ищеца И. са брат и сестра, като имат една майка, но са от различни бащи. Когато синът й А. направил гараж, нейната майка дала имот, за да си направи такъв. Когато кметът Б. дошъл при тях в дома, понеже го извикали поради неподвижност на майка им, всички се подписали пред него - И., З. и У.. По този начин дали съгласие и тримата да направи синът й гараж. Свидетелят М. И. Ш. - първи братовчед по сватовство на ответника, излага, че познава последния от 1990 г., когато се оженил за братовчедка му. Познава и ищците от поне 20 години. Ответникът имал спор със своите трима братя, с които живеел в една къща, тъй като искал да направи пристройка на тази къща и гараж, но те не му разрешили. Тогава ищецът И. му разрешил да си направи гараж за колата. Първо ответникът си направил гараж от дъски, но след това същия гараж го направил от тухли. Гаража го построил А. и в него си държал колата. Ищците го ползвали от време на време, като ищецът си бил вкарвал в него гъби, когато ответникът го нямало, а бил в Англия, което станало преди 4-5 години. Свидетелят твърди да знае, че имотът е на ищците, а гаражът - на ответника, но не знае А. да има документи за този гараж. Свидетелят С. М. А. твърди, че познава страните и знае, че спорния гараж ответникът построил още преди да почине майката на ищеца И. - З. А.. Знаели, след като е говорил с майка му и баща му, че са му разрешили на ответника А. да си построи гараж в този имот. Г. е собственост на А. и И. е влизал там, като са били в добри отношения, преди да се скарат. Този гараж не е ползван от никого другиго, освен А..

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е направил следните правни изводи:

Съдът е намерил, че правилно първоинстанционният съд е определил, че предявеният иск е с правна квалификация по чл. 124 ГПК, като в случая ищците, съобразно наведеното в исковата молба, следва да докажат при условията на пълно и главно доказване, че са станали собственици на процесния гараж по силата на приращението (чл. 92 ЗС).

Според Окръжен съд – Пазарджик един от спорните моменти по съществото на спора е на какво основание ответникът А. Д. е построил процесния гараж. Въз основа на събраните доказателства е заключил, че това е станало въз основа на учредено право на строеж. В тази връзка е приел, че с декларацията от 08.03.1996 г. наследниците на Й. А. С., собственици по разписен лист на парцел *-*, кв. * по плана на [населено място] - З. И. А. и И. И. А., са дали съгласие на внука им А. С. Д. да построи гараж за лек автомобил в горепосочения парцел и всички необходими документи да бъдат издадени на негово име. Съдът е счел, че не е опорочаващо в случая обстоятелството, че в тази декларация е вписана и У. А. Д., която не е наследница на Й. С.. След смъртта на С., визираното по-горе дворно място е останало в съсобственост на З. И. А. (майка на ищеца) - 3/4 ид. ч. и И. И. А. – 1/4 ид. ч. Впоследствие, с нотариален акт от 22.10.1997 г., З. И. А. е продала на сина си И. И. А. своите 3/4 ид. ч. от дворното място, като от този момент съпругата на последния е станала съсобственик. Въз основа на заключението на съдебно-графологичната експертиза, въззивният съд е приел за категорично установено по делото, че именно З. И. А. и И. И. А. са се подписали на декларацията от 08.03.1996 г. Допълнителна подкрепа за този си извод съдът е намерил в показанията на свидетелите Б. и У. Д.

Съдът е приел, че тъй като на базата на тази декларация на ответника са издадени скица с виза за проектиране, одобрен е проект за гараж и са издадени строително разрешение и протокол за строителна линия и ниво, това е основание за извод, че процесният гараж е законна постройка. Намерил е за ирелевантно, че първоначално гаражът е бил построен от ответника с дървен материал, тъй като не се спори, че впоследствие такъв гараж е изпълнен съгласно даденото разрешение и като такъв той съществува и към момента.

Според съда, с разпоредбата на чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) е въведена особена форма за строеж в чужд имот тогава, когато съответният обект се изгражда от близки роднини на собственика. Предпоставките за прилагането на закона следва да бъдат обобщени в две насоки: първо, че със съгласието на собственика в неговия имот строителство могат да извършват съпругът, роднините по права възходяща и низходяща линия и роднините по съребрена линия до втора степен, включително, и второ, че съгласието на собственика трябва да бъде изразено в нотариално заверено заявление до службата при съответния народен съвет, което да е вписано в нотариалните книги. Нотариално завереното заявление, заедно с вписването в нотариалните книги представлява необходимата и задължителна форма. Наличността й е необходимо условие за действителността на волеизявлението. Въззивният съд е посочил, че вписването на процесната декларация в нотариалните книги е реализирано на 10.02.1999 г., към която дата двамата ищци вече са били пълноценни собственици на дворното място, като независимо от тази констатация следва да се приеме, че те не могат да се ползват от разпоредбата на чл. 92 ЗС, тъй като тя касае само незаконно построени сгради в имот, докато процесният гараж не е такъв, тъй като има необходимите за това издадени документи и е изпълнен съгласно законовите изисквания.

Допълнително съдът е изложил съображения, че от събраните по делото доказателства се установява, че гаражът е бил построен от ответника преди да почине майката на ищеца И. А. - З. А., през 2000 г., като А. Д. го е владял без противопоставяне от трети лица и го придобил по давност. Същевременно по делото няма данни, а не се и твърди ищците да са демонстрирали намерение за своене на същия гараж.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като формулират следните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК:

1. Когато едно лице не е изпълнило целия фактически състав съгласно разпоредбата на чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.), т.е. е построило сграда в чужд имот само със съгласието на собственика, изразено в нотариално заверено заявление до съответните специализирани органи на общинската администрация, но това съгласие не е било вписано в нотариалните книги на съда, може ли да се приеме, че строежът е законен и собственикът на сградата може да я придобие по давностно владение, на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, с което да бъде оборена презумпцията на чл. 92 ЗС;

2. Може ли да се приеме, че владението е явно и недвусмислено, с отблъскване на владението на собственика и с намерение за своене, ако построилият сграда в чужд имот, съгласно чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.), не е вписал нотариално завереното съгласие на собственика на земята, т.е не е дал гласност на действието на ограниченото вещно право и не е изпълнил фактическия състав по учредяването му;

3. При строеж в чужд имот от трето лице, може ли третото лице да придобие собствеността на процесния гараж само въз основа на редовни строителни книжа и извършване на строежа, без надлежно учредено право на строеж във формата на нотариален акт от собственика на терена;

4. Когато даденото съгласие от собствениците по смисъла на чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) е заверено, но преди да бъде започнат строежът в чужд имот и преди вписването на съгласието в нотариалните книги на съда, собствеността премине към други собственици, съответно съсобственици, които не знаят и не са наясно за намерението за владение на това трето лице, заявлението представлява ли годно средство да учреди ограничено вещно право на строеж в съсобствения имот или трябва да бъде взето съгласието и на новите съсобственици;

5. Ако съгласието по чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) в полза на трето лице е дадено от роднина по права линия, но преди да бъде започнато изграждането на строежа собствеността премине в ръцете на други лица, които нямат изискуемата роднинска връзка с третото лице по смисъла на чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.), третото лице може ли да се ползва от даденото съгласие на роднината си по права линия или не;

6. Собствениците на земята - дворното място, върху което е построена законна сграда-гараж от трето лице въз основа на редовни строителни книжа и разрешение за строеж, ползват ли се от разпоредбата на чл. 92 ЗС или тази разпоредба се отнася само за незаконно построени сгради в чужд имот.

Според жалбоподателите въззивното решение влиза в противоречие с приетото в: решение № 381/14.03.2000 г. по гр. д. № 1376/1999 г. на ВКС, IV г. о., решение № 325/08.02.2012 г. по гр. д. № 1363/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 183/18.06.2012 г. по гр. д. № 88/2012 г. на ВКС, II г. о., решение № 205/06.10.2014 г. по гр. д. № 2399/2014 г. на ВКС, І г. о.

От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на цитираното тълкувателно решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивният съд е направил извод за неоснователност на предявения иск за собственост, като е приел, че в случая спорният гараж е построен съгласно законовите изисквания, като има всички необходими за това документи, поради което ищците не могат да се легитимират като негови собственици на основание чл. 92 ЗС. Допълнително е изложил съображения за основателност на направеното (при условията на евентуалност) възражение от ответника за изтекла в негова полза придобивна давност.

По отношение на първия въпрос от изложението не са налице изискванията на закона за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По него въззивното решение е съобразено със създадената съдебна практика на ВКС (напр. решение № 1065/16.03.2009 г. по гр. д. № 3428/2007 г., ІV г. о., решение № 60087/28.06.2021 г. по гр. д. № 3984/2020 г. на ВКС, ІІ г. о.), съгласно която незаконността на сградата, представляваща самостоятелен обект на правото на собственост, не е обстоятелство, което само по себе си е пречка за придобиване от субектите по всички уредени в закон придобивни способи, включително по давност.

Вторият въпрос е формулиран при фактическа обстановка, която не се установява по делото. В случая по отношение на А. Д., построил и владял спорния гараж, на общо основание намира приложение презумпцията на чл. 69 ЗС, която не е опровергана по делото. Ето защо този въпрос се явява ирелевантен и не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Освен това, относимо към този въпрос се явява визираното от жалбоподателите решение № 205/06.10.2014 г. по гр. д. № 2399/2014 г. на ВКС, І г. о., което обаче е постановено по казус, различен от настоящия.

По останалите въпроси, свързани с приложението на чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) и чл. 92 ЗС, се констатира противоречие на атакуваното решение с практиката на ВКС, вкл. с посочените от жалбоподателите решение № 381/14.03.2000 г. по гр. д. № 1376/1999 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 325/08.02.2012 г. по гр. д. № 1363/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 183/18.06.2012 г. по гр. д. № 88/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 205/06.10.2014 г. по гр. д. № 2399/2014 г. на ВКС, І г. о., но по тях не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като няма да се стигне до различен изход на спора. Като цяло, тези въпроси имат отношение само към част от решаващите мотиви на Окръжен съд – Пазарджик, а както бе отбелязано по-горе, съдът е заключил и че гаражът е бил придобит по давност от ответника, като по отношение на така изложените самостоятелни съображения за неоснователност на предявения иск за собственост липсват предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване.

Следва да се отбележи и че в изложението, въпреки че са се позовали на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, И. А. и А. А. не са се мотивирали по отношение на кои въпроси то е налице и защо.

Настоящият съд намира въззивното решение за валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

А. Д. има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 600 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,