Определение № 3478 от 25.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. М. М., Х. К. Р., С. К. А., М. К. М., Р. К. М. и И. К. Р. срещу въззивно решение № 91 от 19.06.2025 г. по в. гр. д. № 63/2025 г. на Кърджалийския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 15/09.01.2025 г. по гр. д. № 1614/2023 г. на Кърджалийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите против Ф. Д. М., С. Я. М., М. Я. М. и А. Я. А. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищците са собственици на основание наследствено правоприемство на поземлен имот с пл. № *, кв. 9, за който е отреден УПИ /парцел/ *-*, с неуредена дворищна и улична регулация, по ПУП на [населено място], общ. К., одобрен със заповед № 2793/09.12.1988 г., с площ от 360 кв. м, ведно с построената в него през 1950 г. полумасивна жилищна сграда на един етаж със застроена площ от 65 кв. м, състояща се от три стаи и коридор. Въззивният съд е приел за установено, че ищците в първоинстанционното производство са наследници по закон на К. Н. Б., починал на 10.07.2010 г., който с нот. акт № 132/10.02.2009 г. е признат за собственик на основание давностно владение на процесния имот. С нот. акт № 110/27.09.2022 г. за собственици на имота на основание давностно владение и наследство са признати ответниците. С договор за дарение, обективиран в нот. акт № 111/27.09.2022 г., Ф. Д. М., С. Я. М. и А. Я. А. са прехвърлили на М. Я. М. 7/8 ид. части от поземления имот и от построената в имота сграда. Съгласно приходни квитанции с дати 20.07.2020 г., 07.09.2021 г. и 09.05.2022 г. Р. К. М. и С. М. М. са заплащали дължимите такси смет за имота. На 15.03.2008 г. във „ВиК“ ООД – Кърджали е открита партида № 1015/21 на името на М. Я. М.. Представени са и доказателства за заплащани от него ел. енергия и вода за имота. В разписния лист към плана на [населено място] имотът е записан на К. Н. Б.. Свидетелите А. Ю. Б. /първа братовчедка ищците/ и Ю. И. Т. са заявили, че процесната къща е на К. Н. Ю., като преди да замине за Турция през 1989 г. я е предоставил на наследодателя на ответниците Я. Я., за да живее той заедно със семейството си в нея и да я стопанисват. Свидетелят Д. С. Я. е посочил, че къщата е закупена от К. Ю. през 1989 г., когато започнало изселването за Турция. След 1989 г. в къщата живеело семейството на Я. Я.. В нея са извършени ремонтни дейности – ремонт на покрива, прекарана е вода и е сменена инсталацията, подменена е външната мазилка, сменени са вратите и прозорците. Свидетелят А. е заявил, че от ответниците е научил, че Я. Я. е купил къщата от К. Б. през 1989 г., като само те живеели в нея. През годините семейството на М. М. извършило горепосочените ремонтни дейности на къщата. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ответниците са демонстрирали ясно намерение за своене и са установили владение върху имотите от откриването през 2008 г. на партиди към „ВиК“ ООД – Кърджали и „ЕВН България Електроразпределение“ ЕАД, както и със заплащане на задълженията към тези дружество. Упражняването на владение, което е явно демонстрирано спрямо всички, установено и от показанията на свидетелите Я. и С., представлява демонстриране на намерение за своене и спрямо лицето, което се легитимира като собственик със съответния документ. Упражнявайки фактическа власт с намерение за своене от 2008 г. до предявяване на исковете, ответниците са придобили правото на собственост по наследство и давностно владение върху процесните имоти. Това владение не е било смущавано или прекъсвано от ищците с действия, които могат да прекъснат придобивната давност. По делото липсват данни след смъртта на К. Б. през 2010 г. ищците да са отблъснали установеното владение на ответниците. Единствено свидетелката А. Б. е посочила, че ищецът Р. М. е искал да се регистрира в имота, като заявил това в кметството, което действие нито смущава, нито прекъсва владението. По тези съображения предявените искове са приети за неоснователни. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли при произнасянето на решението си, съдът в мотивите си да извърши преценка на всички наведени от страните твърдения, правни доводи и представени доказателства, да ги обсъди и посочи кои от тях приема и цени, и защо; 2. Когато се произнася по същество на спора, може ли въззивната инстанция да отхвърли предявения иск на основания, които не са въвеждани от ответника с отговора на исковата молба или отговора на въззивната жалба. Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес с посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол се определят обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. С оглед посочените критерии обжалваното решение не може да бъде оценено като вероятно недопустимо. Първият поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е от значение за всяко гражданско дело и по него е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, с която, както и с посочената от касаторите казуална практика на ВКС, обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Вторият поставен въпрос също не обуславя допускането на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото същият е формулиран според защитната теза на касаторите, че неправилно въззивният съд се е позовал на твърдения на ответниците, които не са били изложени от тях нито в отговора на исковата молба, нито в отговора на въззивната жалба. В случая още с отговора на исковата молба те са изложили твърдения, че владеят процесните имоти и са представили множество писмени доказателства, сред които и такива, установяващи заплащането на комунално-битови услуги, а в отговора на въззивната жалба са изложили твърдения, че заплащат всички разходи за данъци, питейна вода и ел. енергия, като същите не са оспорени от страна на ищците. С оглед на това, в случая не е налице противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 14 от 7.02.2014 г. по т. д. № 1130/2013 г. на ВКС, II т. о., относно обхвата на проверката, осъществявана от въззивната инстанция. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 2000 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 1022,58 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,