Определение № 522 от 01.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2700/2019 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Европроект консулт 2014-2020“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. С. Хаджиали срещу решение № 221 от 05.07.2019г. по в. т. дело № 175/2019г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 278 от 07.12.2018г. по т. дело № 79/2017г. на Пазарджишки окръжен съд и ищецът /въззивник/ е осъден да заплати на ответника /въззиваем/ „Еко Агро Дар“ ООД, [населено място], [община] сумата 4 000 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Европроект консулт 2014-2020“ ЕООД, [населено място] против „Еко Агро Дар“ ООД, [населено място], [община] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване, че ищецът има вземане от ответника в размер на 72 000 лв., произтичащо от запис на заповед от 12.06.2016г. с падеж 01.02.2017г., за което е издадена заповед за изпълнение № 368 от 24.02.2017г. по ч. гр. дело № 623/2017г. на РС Пазарджик, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 17.02.2017г. до окончателното плащане на главницата, и ищецът е осъден да заплати на ответника сума в размер 3 213,41 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски за първоинстанционното производство. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че съдът неправилно е приел, че ответното дружество „Еко Агро Дар“ ООД е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК и че датата на издаден от действащ към релевантния и настоящия момент управител е недостоверна спрямо дружеството и частният документ им е непротивопоставим. Неправилни са доводите за представителство по пълномощие, тъй като в случая се касае до законово представителство на дружеството от управителя му. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е разгледал наведените доводи за липсата на доклад и във връзка с оспорването на съдебно-икономическата и селскостопанска експертиза, както и че са неправилни констатациите, че изготвеното въз основа на сключения договор предпроектно проучване относно техническата осъществимост на инвестиционен проект за „Строителство и оборудване на ферма за подово отглеждане на пилета – бройлери“ не представлявало самостоятелна и независима дейност на изпълнител по сключен договор и съдържанието му било заимствано от инвестиционния проект, изготвен от „Агроплюсконсулт“ ЕООД. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и решението е очевидно неправилно: Търговско дружество, представлявано от управителя си, трето лице ли е по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК относно датата на издаден от управителя на дружеството в това му качество документ? В изложението касаторът прави оплакване, че въззивният съд не е взел предвид, че доказателствата, опровергаващи констатациите на съдебно-икономическата и селскостопанска експертиза, се намират по делото, а друга част са посочени във въззивната жалба и са достъпни, както и че съдът не се е произнесъл по въпроса, че управителите и съдружниците в ответното дружество имитират спор помежду си, за да не платят на ищцовото дружество дължимата сума. В тази насока съдебният състав се позовава на практика на ВКС, обективирана в решение № 20/09.02.2017г. по гр. д. № 2885/2016г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и цитираните в него решение № 40/04.02.2015г. по гр. д. № 4297/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 283/14.11.2014г. по гр. д. № 1609/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 42/05.3.2014г. по гр. д. № 5488/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 191/25.3.2013г. по гр. д. № 63/2013г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 415/25.01.2012г. по гр. д. № 1332/2012г. на ВКС, ГК, I г. о. и др. Ответникът „Еко Агро Дар“ ООД, [населено място], [община] чрез процесуален представител адв. д-р Р. П. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Прави възражение за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като по отношение на формулирания правен въпрос касаторът не е посочил практика на ВКС, а посочената практика е по друг процесуалноправен въпрос – за приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, както и че решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Третото лице помагач В. И. С. не изразява становище по касационната жалба. Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване на въззивното решение, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и съдържа изложение на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК и касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното: Въззивният съд е констатирал наличието на редовен от външна страна запис на заповед, съответстващ по форма и съдържание на изискванията на чл. 535 ТЗ, с който издателят „Еко Агро Дар“ ООД, представляван към датата на издаването – 12.06.2016г., от управителя В. И. С., безусловно, без разноски и без протест се е задължил да заплати на „Европроект консулт 2014-2020“ ЕООД сумата 72 000 лв. с падеж 01.02.2017г. Приел е, че към посочената в записа на заповед дата на издаване В. И. С. е била управител на „Еко Агро Дар“ ООД заедно с Е. Г. и М. К.. Съдебният състав е посочил, че същата дата - 12.06.2016г., е вписана като дата на сключване и на договора за проучване за техническа осъществимост на инвестиционен проект за „Строителство и оборудване на ферма за подово отглеждане на пилета – бройлери“, сключен между „Еко Агро Дар“ ООД и „Европроект консулт 2014-2020“ ЕООД, чието изпълнение е обезпечено с процесния запис на заповед, като от името на „Еко Агро Дар“ ООД договорът е подписан също от В. И. С.. Поради това, че към 12.06.2016г. В. И. С. е била един от органните представители на „Еко Агро Дар“ ООД, е заключил, че тя е разполагала с представителна власт да подпише тези документи с правните последици по чл. 36, ал. 2 ЗЗД. Във връзка с направените от ответника обективни възражения въззивната инстанция е изложила съображения, че доколкото записът на заповед и договорът за изработка са частни документи, същите са доказателство, че съдържащите се в тях изявления са направени от лицата, които са ги подписали съгласно чл. 180 ГПК, и представляват доказателство, че изявленията в тях са направени от автора на съответните документи, което обаче се отнася единствено до съдържанието на документите. По отношение времето на съставянето /издаването/ на тези документи записаната от автора им дата на издаване е недостоверна за третите лица, поради което им е непротивопоставима. За да направи извод за основателност на възражението за липса на достоверна дата в записа на заповед, договора и представения по делото приемо-предавателен протокол с вписана в него дата 01.09.2016г., въззивният съд е приел, че представляваният „Еко Агро Дар“ ООД е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК. Посочил е, че представляваният никога не е лице, което участва в съставянето на издадения /подписания/ от представителя частен документ, но правата му пряко зависят от вписаното в документа изявление на представителя, защото самият документ е доказателство за това изявление /чл. 180 ГПК/ и последиците от правните действия, които представителят извършва, възникват направо за представлявания /чл. 36, ал. 2 ЗЗД/, т. е. представляваният не участва пряко в съставянето и подписването на документа, но би могъл да бъде увреден от антидатирането му, доколкото съществува някаква правна връзка или зависимост между неговите и тези на съставителя права. Поради това съдебният състав е направил извод, че относно достоверността на датата на подписан от представител частен документ представляваният не е „издател“, а е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК; последицата е, че при оспорване от представлявания на датата на издаден от негово име частен документ в тежест на ползващия документа е да установи датата, която, с оглед съществуването на заявените в процеса негови права, е достоверна за вписания в документа представляван. Приел е, че най-ранната възможна достоверна дата на издаване на процесния запис на заповед е датата, на която тази ценна книга е представена от „Европроект консулт 2014-2020“ ЕООД в производството по чл. 417 ГПК – 17.02.2017г., към който момент е извършено и предявяването на ефекта. Поради това, че към посочената в записа на заповед дата и към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК подписалата го В. И. С. е един от тримата управители на „Еко Агро Дар“ ООД, и предвид спазване на всички изисквания по отношение на формата и реквизитите му - чл. 535, т. 2 във връзка с чл. 455, т. 3 и чл. 537 ТЗ, въззивният съд е заключил, че по делото са установени, както безусловно поетото задължение да се плати определената сума, така и лицето, в чиято тежест е възникнало менителничното задължение към поемателя. Във връзка с направените от ответника субективни възражения относно каузалното правоотношение, обезпечено със записа на заповед, възникването и изпълнението на задълженията по него, въззивната инстанция е приела, че между страните е сключен договор, с който „Еко Агро Дар“ ООД е възложило на „Европроект консулт 2014-2020“ ЕООД да извърши проучване за техническа осъществимост на инвестиционен проект за „Строителство и оборудване на ферма за подово отглеждане на пилета – бройлери“. Установила е, че въз основа на сключен на 01.10.2016г. между „Еко Агро Дар“ ООД и трето за спора лице „Агроплюсконсулт“ ЕООД договор за консултантска услуга за възлагане на изготвяне на бизнес план и всички останали документи, необходими за подготовка и управление на проект на възложителя по „Програма за развитие на селските райони 2014-2020г.“ към ДФЗ, насочен към изграждане и оборудване на птицеферма за бройлери, е сключен и реализиран договор за безвъзмедна финансова помощ между възложителя „Еко Агро Дар“ ООД и ДФЗ. Поради това съдебният състав е заключил, че евентуалното изпълнение на задълженията, поети от ищеца по договора му с ответника за проучване осъществимостта на същия проект, хронологично би следвало да предшества договора за изготвянето на бизнес плана. За да направи извод, че изготвеното от ищеца „Предпроектно проучване относно техническа осъществимост на инвестиционен проект за „Строителство и оборудване на ферма за подово отглеждане на пилета – бройлери“ не предшества изготвянето на проекта и в значителна степен съдържанието му е копирано от инвестиционния проект, изготвен „Агроплюсконсулт“ ЕООД, въззивният съд се е позовал на заключението на комплексната съдебно-икономическа и селскостопанска експертиза, писмените доказателства и свидетелските показания и липсата на ангажирани от ищеца доказателства, които да опровергават констатациите на вещите лица. Посочил е, че предпроектното проучване на „Европроект консулт 2014-2020“ ЕООД съдържа дословно текстове и стойности, съвпадащи с текстовете и стойноститте от инвестиционния проект; значителна част от съдържащата се в проучването информация относно архитектурни и конструктивни решения, технологии, стойности на СМР, оборудване, нетни парични потоци и прочее не е била налична към датата, към която се твърди, че проучването е изготвено и прието – 01.09.2016г.; същите данни са била налични и съответно изполвани при изтготвянето на инвестиционния проект и бизнес плана на „Агроплюсконсулт“ ЕООД. Приел е, че съставеният приемо-предавателен протокол от 01.09.2016г. невярно отразява действителното фактическо положение, доколкото удостоверява предаване на работа, която към момента на датирането му не е била изпълнена; че същият е антидатиран и не доказва изпълнението на поръчката от страна на ищеца като изпълнител по договора от 12.06.2016г., поради което за ответника не е възникнало обезпеченото с процесния запис на заповед парично задължение. Въззивната инстанция е изложила съображения, че този извод не се променя от обстоятелството, че част от дейностите по проекта /напр. изпълнението на договор за доставка на оборудване/ били в напреднала фаза преди сключването на договора с „Агроплюсконсулт“ ЕООД, тъй като няма пречка инвестиционните намерения на ответното дружество и частичната им реализация да предхождат изготвянето на инвестиционния проект, доколкото крайната цел на този проект е осигуряването на средства по съответата програма към ДФЗ, вместо реализацията му да бъде изцяло за сметка на дружеството. Съдебният състав е заключил, че след като изготвеното от ищцовото дружество предпроектно проучване относно техническа осъществимост на инвестиционен проект за „Строителство и оборудване на ферма за подово отглеждане на пилета – бройлери“ не представлява резултат от самостоятелна и независима дейност на изпълнителя по договора между „Еко Агро Дар“ ООД и „Европроект консулт 2014-2020“ ЕООД съобразно уговорените в договора предмет и условия, доколкото съдържанието му е заимствано от инвестиционния проект, изготвен от „Агроплюсконсулт“ ЕООД, и след като това проучване хронологично не предхожда самия инвестиционен проект, то не е налице изпълнение на поетото от страна на ищеца задължение по смисъла на чл. 2, ал. 1 от същия договор, поради което не е възникнало предвиденото насрещно задължение на ответника за заплащане на уговореното възнаграждение и следователно вземане по процесния запис на заповед не съществува. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса „търговско дружество, представлявано от управителя си, трето лице ли е по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК относно датата на издаден от управителя на дружеството в това му качество документ“ по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е неоснователен. Формулираният от касатора правен въпрос е важен, но както и да бъде решен, същият не би променил изхода на спора, тъй като въззивният съд е изложил и други съображения за неоснователност на предявения иск, а именно несъществуване на вземането по записа на заповед поради невъзникване на задължението на ответника за заплащане на уговореното възнаграждение по каузалното правоотношение, обезпечено с процесния запис на заповед – сключения между страните договор за проучване за техническа осъществимост на инвестиционен проект за „Строителство и оборудване на ферма за подово отглеждане на пилета – бройлери“. По отношение на цитираната от касатора практика на ВКС - решение № 20/09.02.2017г. по гр. д. № 2885/2016г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и цитираните в него решение № 40/04.02.2015г. по гр. д. № 4297/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 283/14.11.2014г. по гр. д. № 1609/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 42/05.3.2014г. по гр. д. № 5488/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 191/25.3.2013г. по гр. д. № 63/2013г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 415/25.01.2012г. по гр. д. № 1332/2012г. на ВКС, ГК, I г. о., касаторът не е посочил релевантен правен въпрос, който счита, че е решен в противоречие с посочените решения. Ако касаторът е имал предвид въпроса „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и въведените от страните възражения и доводи“, то този въпрос не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, тъй като съдебният състав в рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК се е произнесъл по направените във въззивната жалба на ищеца и отговора на ответника оплаквания, по отношение на които всяка от страните е имала възможност да изрази становището си, като е обсъдил относимите доказателства в тяхната обусловеност и взаимна връзка. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК е неоснователен. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание. Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника сума в размер 2 000 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение