Определение № 123 от 01.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3693/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Д. Г. срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 260055 от 14.04.2021 г. по гр.д.№ 122/ 2021 г. в частта му, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение на Пловдивски окръжен съд № 260695/ 07.12.2020 г. по гр.д.№ 1381/ 2019 г. и по този начин е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на постановеното от окръжния съд по същото дело решение № 260129/ 25.09.2020 г. в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно приел, че няма доказателства за плащане на част от уговорения пред първата инстанция адвокатски хонорар. Налице била фактура, придружена от фискален бон, доказващ плащането. Първоначално поради грешка на сътрудник в адвокатската кантора /дължаща се на пандемичната обстановка в страната и проблеми с касовия апарат/ към фактурата бил приложен грешен бон, но впоследствие по делото бил представен и коректен бон за доказване на плащането. Счита, че и самата фактура има характер на разписка, по аналогия с Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г., ОСГТК, ВКС, както и че нямало предвиден срок за представяне на доказателства за извършените разходи. Поради това счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно и моли да бъде отменено. Като основание за допускането на същото до касационен контрол повдига процесуалноправни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. следва да бъдат уточнени в следния смисъл: за задължението на съда да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства във връзка с доводите на страните и да изложи собствени правни изводи по тях; има ли срок за представяне на доказателства за сторените от страната разноски, щом другата страна не е оспорила извършеното плащане; може ли фактурата да се приеме за разписка, доказваща плащането, ако в нея е посочено, че плащането ще бъде извършено в брой; и длъжен ли е издателят на касов бон да съхранява копие от него, когато апаратът, от който е издаден бонът, е сменен и след смяната изготвяне на копие е технически невъзможно. Жалбоподателят счита, че първият от тези въпроси е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, за вторият и третият поддържа, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото; а за последния въпрос не сочи никое от допълнителните основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Освен това излага доводи за очевидна неправилност на обжалвания акт, която извежда от неправилното разрешаване от въззивния съд на повдигнатите правни въпроси. Ответната по частната жалба страна - Комисия за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество /КПКОНПИ/ - не взема становище. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото е образувано по искова молба на С. Г. против КПКОНПИ, предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл.2а ЗОДОВ. С решение от 25.09.2020 г. на първоинстанционния съд исковете са уважени частично и съдът е разпределил отговорността за разноските по делото. Ищецът е поискал решението да бъде изменено в частта за разноските, тъй като съдът не присъдил всички разходи за адвокатска защита и разходи за копиране на документи. С определение от 07.12.2020 г. съдът отхвърлил искането. По частна жалба на ищеца е постановено обжалваното в настоящето производство въззивно определение, с което първоинстанционният акт е потвърден. Въззивният съд посочил, че претенцията е за допълнително присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 600 лв с ДДС и разходи за копирни услуги в размер на 603,72 лв. Приел, че за присъждането на разноски е необходимо да е заявена претенция за това най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция, както и да е доказано извършването им. В последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд ищецът е представил списък по чл.80 ГПК и приложил към него договор за правна защита и съдействие № 6766/ 07.02.2019 г., с който е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 3 600 лв с ДДС. В него не било вписано възнаграждението да е заплатено, нито бил договорен изрично начинът на плащане. Приложена била и двустранно подписана фактура № 6250/ 12.02.2019 г. във връзка със същия договор за правна защита и съдействие, с посочен начин на плащане „в брой“. С молбата за изменение на решението в частта за разноските било представено копие от фискален бон, удостоверяващ заплащане на сумата от 2 400 лв по договор за правна защита от 16.10.2020 г., извършено на 19.10.2020 г. От договора за правна помощ и данъчната фактура не се установявало действително извършване от ищеца на разходи, тъй като в договора не било вписано заплащане на възнаграждението в брой, а фактурата имала доказателствената сила единствено за настъпване на данъчното събитие, но не и за извършено плащане. Плащането следвало да се установи с касов или фискален бон към фактурата, но представения след приключване на съдебното заседание, в което е приключило делото, фискален бон, бил неотносим, тъй като с него било удостоверено плащане по друг договор и за друга сума. Нямало и доказателства за действителното извършване от ищеца на разходи по делото за копирни услуги. Имало доказателства само за извършването на такива разходи от адвокатското дружество, но не и че те касаят делото между ищеца и КПКОНПИ. С оглед тези мотиви на въззивния съд, от поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси, последният /за който не е посочено и допълнително основание по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК/ не обуславя обжалвания акт. Съдът не е отказал да измени решението на първата инстанция в частта за разноските по съображения, че издателят на касов бон е длъжен да съхранява копие от него и когато апаратът, от който е издаден бонът, е сменен и след смяната изготвяне на копие е технически невъзможно. Съдът е отхвърлил искането, защото въобще не е бил представен касов бон, който да доказва плащането по фактурата. Представен е бил друг бон за плащане, което не е установено да е във връзка с настоящето производство. Затова въпросът какви задължения има издателят на бона при смяна на апарата, от който е издаден, е неотносим към правните разрешения на въззивния съд. Останалите въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или съществуващата се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се промени или осъвремени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, защото материалноправната уредба е пълна и ясна и по разрешаването на въпросите има установена практика, която въззивният съд е съобразил при решаване на спора. Въззивният съд е длъжен да направи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, посочи кои факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои - за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните /срв. решение № 60134/ 08.11.2021 г. по гр.д.№ 1062/ 2021 г., І г.о. и цитираните в него други актове по същия въпрос/. Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане и плащането да е доказано по делото /Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/ 2012 г., ОСГТК, ВКС/. След постановяване на решението страните не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили, каквито са действията по представяне на доказателства, включително за направени разноски за съответното производство. Процедурата по чл.248 ГПК представлява средство за отстраняване на грешки и пропуски на съда при произнасянето му в частта за разноските, но не и средство за коригиране на пропуски на страната. Фактурата не удостоверява извършено плащане, а само размера на договореното адвокатско възнаграждение /решение № 84/ 17.08.2015 г. по т.д. № 809/ 2014 г., ІІ т.о./. Същото е прието в обжалваното определение, затова по обуславящите въпроси касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Обжалването не може да бъде допуснато и по твърденията за очевидна неправилност. Съгласно установената практика такава е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв, тъй като жалбоподателят - ищец извежда очевидната неправилност със същите доводи, с които обосновава неправилните разрешения на съда по поставените от него правни въпроси. След като тези въпроси са разрешени в съответствие с установената практика, обжалваният акт не може да се окачестви като „очевидно неправилен“. По изложените съображения Върховният касационен съд