Определение № 4980 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4300/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Т. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 2420 от 17.04.2025 г. по в. гр. д. № 12147/2023 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20093555 от 09.06.2023 г. по гр. д. № 25761/2018 г. на Софийския районен съд в частта, с която е допусната съдебна делба на недвижим имот, представляващ апартамент № 152/8/, с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 40,54 кв. м, състоящ се от стая, кухня и сервизни помещения, ведно с таванско помещение № 4 с площ 3,02 кв. м и съответните ид. части от общите части на сградата и правото на строеж върху терена, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР, между А. Р. Й., М. Р. Г. и Б. Т. К. при квоти: по 1/6 ид. част за първите две и 4/6 ид. части за третата съделителка. Въззивният съд е приел за установено, че на 05.07.2017 г. С. П. Ц. е предявила против А. Р. Й. и М. Р. Г. иск за признаване на установено, че ищцата е собственик на 2/6 ид. части от процесния апартамент на основание давностно владение, който иск е отхвърлен с влязло в сила решение по гр. д. № 44829/2017 г. на Софийския районен съд. В хода на делото А. Й. е оспорила иска с твърдения, че имотът е съсобствен и е предявила насрещен иск за делба, производството по който е отделено и е образувано гр. д. № 25761/2018 г. на Софийския районен съд. Производството по дело е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с окончателен акт на производството по гр. д. № 44829/2017 г. Страни по иска за делба първоначално са били А. Р. Й., М. Р. Г. и С. П. Ц., като след възобновяване на производството по делото на 05.11.2021 г. е констатирано, че С. Ц. е починала на 18.05.2021 г. и на основание чл. 227 ГПК на нейно място са конституирани наследниците й по закон – дъщерите й К. Б. Т. и П. Б. Ц.. В с. з. на 22.03.2022 г. К. Б. Т. (майка на Б. Т. К.) е представила нотариално завещание от 11.05.2017 г. от завещател С. П. Ц. в полза на Б. Т. К., ведно с декларация, според която К. Б. Т. и П. Б. Ц. не възразяват по отношение на това. След конституирането й като страна в производството, Б. К. е подала молба на 29.12.2022 г., именувана отговор на искова молба, в която е изложила доводи, че е собственик на 4/6 ид. части от имота на основание завещание от С. Ц. от 11.05.2017 г., а на останалите 2/6 ид. части – на основание давностно владение, считано от 2004 г. По отношение възникването на правото на съсобственост върху имота въззивният съд е посочил, че Л. П. М. и Р. А. М. са сключили граждански брак през 1969 г., който е прекратен със смъртта на Р. М. на 21.01.2004 г. С договор за продажба на държавен имот от 16.06.1986 г. двамата са придобили собствеността на апартамента. По силата на прекратяването на съпружеската имуществена общност и на наследственото правоприемство Л. М. е станала собственик на 4/6 ид. части от имота, а А. Й. и М. Г. /дъщери на Р. М./ - на по 1/6 ид. част. Относно произхода на М. Р. Г. въззивният съд е посочил, че съгласно представения личен регистрационен картон на Р. М., М. Г. е родена през 1963 г. и е вписана като негова дъщеря през 2015 г., когато е била на 52 години. В случая обаче никой от съделителите не е оспорил по реда на чл. 343 ГПК участието на М. Р. Г. в производството по делба, поради което същата следва да участва в качеството й на наследник по закон /дъщеря/ на общия наследодател Р. М.. Л. М. е починала на 29.03.2009 г. и е оставила за единствен наследник С. П. Ц., която е нейна сестра. След смъртта на С. Ц. в хода на процеса на 18.05.2021 г., притежаваните от нея по наследство от Л. М. 4/6 ид. части от имота са придобити от Б. Т. К. по силата на неоспорено валидно нотариално частно завещателно разпореждане от 11.05.2017 г. По отношение въведеното възражение за придобиване на 2/6 ид. ч. от имота по давност от Б. К. въззивният съд е посочил, че процесният имот е деклариран като съсобствен между А. Й. и Л. М.. В свое писмо до сина на ищцата А. Й. от 14.01.2008 г. Л. М. е посочила, че се е преместила да живее в [населено място], като също така помага на свои роднини, които имат къща в [населено място], която тя наглежда. В показанията си свидетелите Г. Д. и И. Л. са заявили, че Л. М. възнамерявала да „даде“ или „подари“ процесния имот на Б. К., тъй като последната се грижела за нея, пътувайки между [населено място] и [населено място]. По това време Б. К. била приета студентка в [населено място] и обитавала имота. Свидетелката Л. е живяла за кратко в имота с Б. К., като не знае други лица да са имали претенции към него. В показанията си е посочила, че през 2009 г. е чула как Б. К. се кара с някого по телефона относно имота и „ще си търсят правата в съда“. Свидетелят А. С. е посочил, че в началото на 1991 г. Л. М. се преместила да живее преимуществено в [населено място]. Същевременно се грижила за възрастни вуйчовци, които живеели в [населено място], като те имали и къща в [населено място], за която Л. М. се грижела и отсядала в нея, а след 2006 г. - 2007 г. се преместила да живее в тази къща. Свидетелят не е посочил някой да се е грижел за Л. М., като същата се издържала посредством паричните средства от наема на процесния имот. От показанията на свидетеля С. Й. е установено, че в периода 2000 г. - 2001 г. тя и майка й А. Й., по молба на баба й Л. М., изнесли вещите на последната от процесния имот, тъй като същият започнал да се отдава под наем от Л. М.. Свидетелката е посочила, че тя искала да живее в имота, но Л. М. била категорична, че в имота ще бъде допусната да живее Б. К. – нейна племенница. След като Л. М. отишла да живее в [населено място], в процесното жилище се нанесла като наемател Б. К.. Имало случай на ремонт на бравата и подмяната й, но това било наложено от кражба в имота и подмяната на бравата е по съгласие между майката на Б. К. и бащата на самата свидетелка, който е и съпруг на А. Й.. След смъртта на Л. М. са водени разговори между майката на Б. К. и съделителката А. Й. за поделяне на сметки за парно относно имота. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. В тежест на лицето, което се позовава на давност, е да докаже, че е упражнявало фактическата власт върху вещта постоянно, непрекъснато, несъмнено и спокойно, като е държало вещта като своя. В случая позоваващият се на придобиване на имота по давност съделител Б. К. е придобила 4/6 ид. части от имота по завещание едва на 18.05.2021 г., когато е открито наследството С. Ц., тоест от 2004 г. до 18.05.2021 г. тя не е била съсобственик на имота, а трето за имота лице - далечен родственик на собствениците на имота по наследство А. Й., М. Г. и Л. М. (до смъртта й на 29.03.2009 г.). Впоследствие притежаваните от Л. М. 4/6 ид. части от имота са придобити по наследство от С. Ц., чиято внучка е Б. К.. Б. К. не твърди да е упражнявала давностно владение спрямо завещателката С. Ц.. Отделно от това по делото не е установено Л. М. да е превърнала държането на несобствените й 2/6 ид. части във владение, манифестирайки това спрямо А. Й. и М. Г.. Съдът е приел, че А. Й., М. Г. и Л. М. са считали имота за съсобствен по наследство, като всяка от тях е била държател на идеалните части, притежавани от другите наследници. От 2004 г., когато Б. К. е приета за студентка в [населено място], тя е допусната да живее в имота на договорно основание, с оглед на което същата е била държател на имота по съгласие на съсобствениците. По делото не е установено и обстоятелството, че Б. К. е отблъснала владението на тримата съсобственици, установявайки фактическа власт с намерение за своене относно целия имот, сменяйки патрона на вратата. Ключалката на имота е сменена поради разбиването й преди 2009 г., по съгласие между съсобствениците. Не е установена и промяна в намерението на Б. К. от държател на чуждите идеални части да се е превърнала в техен владелец, показвайки ясно и недвусмислено това пред другите съсобственици. Напротив, между всички съсобственици са водени нееднократно преговори за подялба на имуществото, от което следва, че презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена. В заключение съдът е посочил, че Б. К. е допусната да живее в имота на договорно основание като държател до 18.05.2021 г., а след като е придобила собствеността на 4/6 ид. части от имота, по отношение на останалите 2/6 ид. части от него също е била държател. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Какво е приложното поле на института на придобивната давност в отношенията между сънаследници и при предаване на владението приживе от бъдещите наследодатели, кога е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост; 2. Какво е значението на предварителната уговорка с наследодателите за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота, и дали е необходимо още приживе на наследодателя тази негова воля да бъде доведена до знанието и на останалите лица, които биха могли да имат качеството „наследници по закон“ след неговата смърт; 3. Налице ли е обективна невъзможност за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещ съсобственик, когато невладеещият съсобственик е бил „неизвестен“ за всички останали наследници; 4. При наличие на противоречиви свидетелски показания решаващият съд на коя група от тях следва да основе крайния си извод - на заинтересования свидетел или на останалите свидетели с непротиворечиви показания. Ответната страна по жалбата А. Р. Й. от [населено място] е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Постъпил е писмен отговор и от П. Б. Ц. и К. Б. Т., в който е изразено становище за основателност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите два поставени въпроса са общотеоретично формулирани според защитната теза на касаторката и не кореспондират на приетата за установена по делото от въззивния съд фактическа обстановка, респ. на изложените от него съображения за отхвърляне на въведеното възражение за придобиване по давност на 2/6 ид. части от процесния имот, поради което същите не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като представляват неотносими към настоящото производство по селектиране на касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В настоящия случай Софийският градски съд е приел, че жалбоподателката е допусната да живее в процесния апартамент на договорно основание, поради което същата е била държател на имота, а не негов владелец, който извод е в съответствие с практиката на ВКС. Не покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и третият поставен въпрос, тъй като същият не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Последният поставен въпрос също е решен в съответствие с практиката на ВКС, според която при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но тази преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. Съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка. В случая въззивната инстанция е съобразила тези правни разрешения. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора доказателства, включително свидетелските показания, като съдът се е позовал на тези, които са подкрепени и от събраните по делото писмени доказателства. С това съдът е изпълнил процесуалните си задължения във връзка с преценката на достоверността на гласните доказателства (чл. 172 ГПК), като в допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично излагане на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната в производството може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Доводите на касаторката за необоснованост и неправилност на формираните изводи не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК. Разрешаването на обуславящите изхода на спора въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което, респ. с визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, никакви доводи не са изложени. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторката. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото ответната страна по жалбата А. Р. Й. има право на разноски за настоящото производство, но в случая разноски не следва да се присъждат, тъй като липсват доказателства такива да са били направени от нея. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,