Определение № 2710 от 26.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2443/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от съделителката В. А. Н., чрез адв. Д. А., срещу решение № 34 от 22. 01. 2025 г. по в. гр. д. № 870/2024 г. на Софийския окръжен съд, 2 въззивен граждански състав, потвърждаващо решение № 272 от 22. 07. 2024 г. на РС- Костинброд, с което е допусната делба между Б. Н. Г. и В. А. Н., при квоти по 1/2 идеална част за всеки от тях, на имот [№] по кадастрален план на строителен полигон на махала „Б. хан”, [населено място], общ. К., обл.Софийска, с площ от 425 кв.м., при съседи: имот [№] - др. сел. територия на Д. Т. Й. и др., имот [№] - улица на [община], имот [№] - др. сел. територия, ведно с построените в него триетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 73 кв.м., и паянтова сграда с предназначение склад, със застроена площ 8 кв.м. Твърди се нищожност, евентуално – недопустимост, евентуално – неправилност на решението. Сочат се основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Във връзка с оплакванията за неправилност на въззивното решение е цитирана практика на ВКС, което сочи на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Подаден е отговор на касационната жалба от съделителя Б. Н. Г., чрез адв. Ц. З. и адв. Т. З., с който са развити съображения за неоснователност на касационната жалба, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части, съобрази следното: Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен състав, в писмена форма и е подписано от разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята правораздавателна власт. Приел е, че решението е допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за упражняване на правото на иск, липсвали са отрицателни такива, и първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения иск за делба. За неоснователен е приет доводът за недопустимост на решението поради постановяването му без участието на съпруга на ответницата, явяващ се съсобственик – задължителен необходим другар в делбеното производство. Във връзка с този довод е прието, че възражението за придобиване на имота в режим на СИО е въведено за пръв път с въззивната жалба, поради което се явява преклудирано. А и това твърдение противоречи на становището в отговора на исковата молба, с което се поддържа, че съделителката В. Н. е придобила в изключителна собственост процесната сграда. След като жалбоподателката не е твърдяла придобиването да е в режим на СИО, районният съд не е имал основание да дава указания за конституиране и на съпруга й в разрез с нейните собствени твърдения. На следващо място е прието, че в хипотеза на придобит имот/идеална част от имот в режим на СИО, неучаствалият в делбеното производство съпруг се явява необходим, но не и задължителен необходим другар и неучастието му в исковото делбено производство не опорочава постановеното решение. Прието е, че доводът за недопустимост поради неучастие на съпруга на жалбоподателката в делбеното производство не касае делбата и няма отношение към кръга задължителни другари, между които тя да се допусне. Негов предмет е преюдициален спор за собствеността върху делбените имоти, чиято цел е само да отрече правата на ищеца върху тях, но не и да обоснове делбени права на неучаствал до момента съделител. По спор за собственост обаче съпрузите са само необходими, но не и задължителни другари - арг. от Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГК. Поради това участието на съпруга на жалбоподателката в настоящото производство не е условие за допустимостта на последното, а неучастието му не го опорочава. По съществото на спора въззивният съд е приел, че страните са собственици, при равни дялове, на процесния имот и къща. Ищецът е придобил 1/2 ид. част от поземления по наследство от майка си Т. А. Б., починала на 1. 06. 2023 г., която е била собственик на основание наследяване на родителите си А. Х. Б. и М. П. Б., починали, съответно, на 08. 05. 1995 г. и на 1. 02. 2016 г., и придобиване на имота от последните на основанието по чл. 79, ал. 1 ЗС, като правото им на собственост е удостоверено с нотариален акт по обстоятелствена проверка № 162/15. 05. 1989 г. Ответницата В. А. Н. е придобила 1/2 идеална част от имота по наследство от родителите си А. Х. Б. и М. П. Б. и изтекла в тяхна полза придобивна давност. Стопанската постройка е била собственост на А. и М. Б. на основание чл. 92 ЗС и след смъртта им е наследена от дъщерите им, при равни дялове. Относно триетажната къща със застроена площ от 73 кв.м. е прието за установено, че ищецът е придобил 1/2 идеална част от къщата по наследство от майка си Т. А. Б., която към смъртта си е била собственик на 1/2 идеална част на основание учредено от родителите й, през 1989 г., по реда на чл. 56, ал. 2, т. 2 от ЗТСУ /отм./, в нейна полза и в полза на сестра й В. А. Н., и реализирано право на строеж. На същото основание В. А. Н. е придобила собствеността върху другата 1/2 идеална част от имота. За недоказано е прието възражението на съделителката В. А. Н. за придобиване по давност на притежаваната от майката на ищеца Т. А. Б. 1/2 идеална част от триетажната жилищна сграда, стопанската постройка и поземления имот. Прието е, че фактическата власт на съделителката В. Н. върху имотите и сградите е била установена на основния, изключващи владението на притежаваната от сестра й Т. Б. 1/2 идеална част – на основание учредено и реализирано право на строеж и на основание наследяване на родителите й, поради което е неприложима установената в чл. 69 ЗС презумпция. В. Н. е установила владение върху собствената и държане върху чуждата идеална част. За да придобие по давност чуждата идеална част същата е следвало да докаже, че е извършила действия, с които е обективирала спрямо другия съсобственик намерението си да завладее неговата идеална част за себе си, в какъвто смисъл са разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК. В случая това твърдение не е доказано. От ангажираните от ответницата гласни доказателства е установено, че жилищната сграда е изградена с нейни средства и усилия, тъй като сестра й е била разведена, следвало е да се грижи за непълнолетния си син и не разполагала с достатъчно средства. Установено е, че предимно ищцата стопанисвала имота и го поддържала, но това не доказва преобръщане на държането на чуждата идеална част във владение, нито обективира намерение за своене, тъй като тези действия биха могли да са извършвани както в качеството й на владелец, така и в качеството й на държател и не сочат, сами по себе си, намерение за своене, нито по естеството си са такива, че да отричат (отблъскват) владението на останалите съсобственици. А и от разпитаните свидетели се установява, че и майката и сестрата на жалбоподателката приживе са посещавали имота, макар и по- рядко. Съдът се е позовал и на решение № 110 от 20.03.2012 г. по гр. д. № 870/2011 г. на ВКС, 2 г.о., съгласно което „не е достатъчно едно лице да ползва имота според неговото предназначение, да поддържа и ремонтира същия, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене в хипотеза, при която имотът е съсобствен. За да се придобие по давност притежаваната от другия съсобственик идеална част от имота е необходимо намерението за своене да му бъде противопоставено по категоричен начин чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху съсобствената вещ - отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права. Обикновеното ползване на съсобствената вещ по смисъла на чл. 31 ЗС не изразява намерение за своене. В случая не е установено жалбоподателката да е извършвала действия, присъщи на изключителен собственик на имотите, доведени до знанието на другия съсобственик. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК. Не съществува съмнение относно валидността на въззивното решение. Същото е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е от съдиите от съдебния състав и волята на съда е формирана разбираемо. Неоснователен е доводът за нищожност на решението поради нарушаване на следните изисквания: на изискването за постановяването му от независим съдебен състав - упражняващ функциите си самостоятелно, без да е обвързан йерархично или да е подчинен на когото и да било и без да получава нареждания или инструкции; на изискването за безпристрастен състав с еднаква отдалеченост от страните по спора, защитен от неправомерно влияния оказвано в рамките на съответния съд; на принципа на състезателност и на правото на справедлив съдебен процес, като по този начин не е гарантирана ефективна съдебна защита по смисъла на чл. 19, пар. 1, ал. 2 ДЕС. Нарушение на изискването на ефективна съдебна защита представлява и функционирането на орган, оправомощен да налага дисциплинарни наказания на съдии и да установява данни за имуществото им, след края на конституционно установения мандат, без ясно определен краен срок. Твърденията за нарушаване на изискването за разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд, спазващ принципа на състезателност и на правото на справедлив съдебен процес не са свързани с конкретни факти и действия по конкретното дело. Няма и конкретни твърдения за начина, по който функционирането на ВСС и на Инспектората към ВСС след изтичане на мандата им и без ясно определен краен срок да са повлияли дейността на съдебните състави, разгледали делото като първа и въззивна инстанция. По делото няма и данни за лишаване на страните от възможността да получат ефективна съдебна защита на правата си. Налице е обаче основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение за проверка на допустимостта му – дали е спазено изискването в делбата да участват всички участници в съсобствеността, с оглед твърдението на ответницата, че процесната сграда е изградена от нея и съпруга й, на основание безвъзмездно отстъпено през 1989 г. право на строеж върху 1/2 идеална част, но през време на брака й, и с оглед данните по делото, че от 1972 г. съделителката В. А. Н. е в граждански брак с И. В. Н. (справка от НБД „Население“ на лист 32 от делото на СОС). По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение