Определение № 1457 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 576/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. И. Ю., срещу определение № 14647/04.12.2023г. по ч.гр.д.№ 12428/23г. по описа на СГС, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение от 29.09.23г. по гр. д. № 47111/22 на СРС, 41 с-в, с което е прекратено като недопустимо производството по предявения от М. иск на основание чл. 126 ГПК. Жалбоподателят иска отмяна на определението като незаконосъобразно. Твърди, че предпоставките на чл. 126 ГПК в случая липсват, доколкото е налице разлика в периода на претенцията и правопораждащото вземането бездействие на ответника. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на произнасяне от въззивния съд в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3то ГПК по въпроса: "За да е налице основанието по чл. 126, ал. 1 ГПК, необходимо ли е да е налице пълен субективен и обективен идентитет между делата?". Частната жалба е допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт въззивният съд е констатирал, че производството по делото е образувано пред СРС по предявен от Е. М. срещу СГС иск за заплащане на обезщетение от 24 000 лева за неимуществени вреди, претърпени в периода 11-23.08.2023г. от бездействието на магистрат при ответника да постанови акт по чл. 416, ал.8 НПК във връзка с жалба на М., касаеща привеждане в изпълнение без основание на присъда по внохд № 102/2018г. по описа на АСпНС и кнохд № 1018/2019г. на ВКС по непредявени обвинения. Установил е, че към момента е висящо дело № 47107/2023г. СРС, 182 състав, образувано по идентично искане на ищеца и срещу същия ответник – претендира се обезщетение за неимуществени вреди от бездействие на магистрат при ответника да постанови акт по чл. 416, ал.8 НПК във връзка с жалба на ищеца, касаеща привеждане в изпълнение без основание на присъда по внохд № 102/2018г. по описа на АСпНС и кнохд № 1018/2019г. на ВКС по непредявени обвинения. Периодът на вредите се припокрива с този по делото пред 41ви състав. При тези данни и отчитайки факта, че единствената разлика в двете искови молби се свежда до номера на искането на М. за постановяване на акт по чл. 416, ал.8 НПК, въззивният съд е приел, че двете дела са идентични, доколкото цитираната разлика не е във фактическото основание на иска, и тъй като делото пред 41ви състав е по – късно заведено, следва да бъде прекратено на основание чл. 126, ал.1 ГПК. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК вр. с чл. 280 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл. 280 ГПК. Поставеният от касатора въпрос е обуславящ извода на въззивния съд за недопустимост на производството, но допълнителният селективен критерий не е налице. В практиката на ВКС последователно и категорично е изяснено, че отводът за висящ процес по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата; със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения – антиципира се отвода за пресъдено нещо; субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът, и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, а обективен - при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца; обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува. В случая въззивният съд не е отрекъл горните принципни постановки, а, изхождайки от тях с оглед конкретните обстоятелства, е приел, че съществува именно такъв идентитет, поради съвпадението на страните и на основанието, на което се претендира заплащане на обезщетение за едни и същ период за неимуществени вреди. Обективният идентитет е обусловен от идентичното увреждащо деяние, което се сочи да е в причинна връзка с вредата – все бездействие на магистрат при СГС, сезиран с конкретно искане по чл. 418, ал.6 НПК. Въпросът с кое точно по ред искане, респективно колко пъти СГС е бил сезиран със същото, е относим към размера на дължимото обезщетение, но не и към правопораждащите го факти. Ето защо въззивната инстанция не се е отклонила от цитираната практика по въпроса относно необходимия идентитет с оглед приложението на нормата на чл. 126 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал.2, предл. 3то ГПК. Мотивиран от горното, настоящият състав